— Отговарям. Кой е там?
— Петровски ти се обажда. Иди в осолителния цех и кажи на майстора да ми се обади по телефона.
— Кой майстор?
— Е, какво става днес с тебе?
— Не зная.
— Какво значи — не зная? Александър ли е?
— Слушайте, гражданино — казах аз. — На кой номер се обаждате?
— На седемдесет и две… Там седемдесет и две ли е?
Аз не знаех.
— Изглежда не е — казах аз.
— А защо казвате, че сте Александър?
— Защото съм Александър!
— Тфю!… Комбинатът ли е?
— Не — казах аз. — Музеят.
— А… Тогава се извинявам. Значи не можете да повикате майстора…
Оставих слушалката. Постоях малко, оглеждайки антрето. В антрето имаше пет врати: за моята стая, за двора, за стаята на бабата, за клозета и още една обкована с желязо с грамаден катинар. Скучно, помислих си аз. Самота. И крушката е мъждива, прашна. Тътрейки крака, аз се върнах в стаята си и спрях на вратата.
Дивана го нямаше.
Всичко друго си беше съвсем като преди: масата и печката, и огледалото, и закачалката, и столчето. И книгата си стоеше на прозореца точно там, където я бях оставил. А на пода, където по-рано беше диванът, се виждаше само един много прашен, покрит с боклук правоъгълник. След това видях постелята си грижливо сгъната под закачалката.
— Тук току-що имаше диван — гласно казах аз. — Лежах на него.
В къщата нещо се променя. Стаята се изпълни с неразбираем шум. Някой разговаряше, чуваше се музика, някъде се смееха, кашляха, тътреха крака. Една неясна сянка за миг закри светлината на крушката, дъските на пода шумно изскърцаха. После изведнъж замириса на аптека и в лицето ми лъхна хлад. Дръпнах се назад. И същия момент на външната врата някой рязко и ясно почука. Шумовете моментално стихнаха. Озъртайки се към мястото, където преди беше диванът, излязох в антрето и отворих вратата.
Пред мен под ситния дъжд стоеше нисък, фин човек с къса, идеално чиста кремава мушама, с вдигната яка. Той свали шапка и с достойнство каза:
— Моля ви се, извинявайте, Александър Иванович. Може ли да ми отделите пет минути.
— Разбира се — казах аз смутено. — Влезте…
За пръв път през живота си виждах този човек и ми мина през ума, че може би е свързан с местната милиция. Непознатият влезе в антрето и понечи да се вмъкне право в стаята ми. Преградих му пътя. Не зная защо го направих. Сигурно защото не ми се искаше да ме разпитва за праха и боклука на пода.
— Извинявайте — изфъфлих аз, — може би тук… че вътре е разхвърляно. Няма къде да се седне…
Непознатият рязко вдигна глава.
— Как няма къде? — каза той тихо. — Ами диванът?
Известно време мълчаливо се гледахме право и очите.
— М-м-м… какво диванът? — попитах аз, кой знае защо, шепнешком.
Непознатият затвори очи.
— Ах, така значи? — бавно каза той. — Разбирам. Жалко. Тогава извинявайте…
Той вежливо ми кимна, сложи си шапката и енергично тръгна към вратата на клозета.
— Къде отивате? — развиках се аз. — Сбъркахте!
Непознатият, без да се обръща, измърмори: „Ах, няма значение“ — и се скри зад вратата. Аз машинално запалих лампата, постоях мъничко, ослушвайки се, след това дръпнах вратата. В клозета нямаше никого. Извадих внимателно цигара и запалих. Диванът, помислих си аз. Какво общо има тук диванът? Никога не съм чувал никакви приказки за дивани. Имаше летящо килимче, имаше вълшебна покривка. Имаше: шапка- невиднмка, обувки-бързоходки, самосвирка, имаше чудното огледалце. А чудо диван нямаше. На диваните се седи или лежи, диванът е нещо солидно, много обикновено… Всъщност чия фантазия би могла да се вдъхнови от един диван?…
Когато се върнах в стаята, веднага видях Човечето. То седеше на печката, под самия таван, свито в твърде неудобна поза. Имаше набръчкано небръснато лице и сиви космати уши.
— Здравейте — казах аз уморен.
Човечето страдалческн сви дългите си устни.
— Добър вечер — каза то. — Извинявайте, моля ви се, и аз не зная как… попаднах тук. Идвам за дивана.
— За дивана сте закъснели — казах аз, като седнах до масата.
— Виждам — тихо каза човечето и тромаво се размърда. Посипа се мазилка.
Аз пушех и замислено го разглеждах. Човечето неуверено надничаше надолу.
— Да ви помогна ли? — попитах аз и понечих да тръгна към него.
— Не, благодаря — каза човечето унило. — По-добре сам…
Цапайки се с вар, то се довлече до края на одъра, тласна се несръчно и полетя с главата надолу. Нещо ме преряза под лъжичката, но то увисна във въздуха и започна бавно да се спуска, конвулсивно разперило ръце и крака. Гледката беше не много естетична, но забавна. То кацна на четири крака, веднага се изправи и изтри с ръка мокрото си лице.
— Съвсем остарях — заяви то прегракнало. — Преди сто години или, да речем, при Гонзаст за такова слизане, бъдете сигурни, Александър Иванович, щяха да ми отнемат дипломата.
— Ами какво сте завършилн? — попитах аз, палейки втора цигара.
То не ме слушаше. Седна на столчето срещу мен и продължи тъжно да приказва:
— Преди левитирах като Зекс. А сега, извинявайте, не мога да си изчистя растителността на ушите, толкова е некрасиво… Но като нямам талант! Около тебе безброй съблазни, най-различни степени, титли, а нямаш талант! При нас мнозина на старини се окосмяват. Естествено, за корифеите това не се отнася. Жан Жакомо, Кристобал Хунта, Джузепе Балзамо или, да речем, другаря Фьодор Семьонович Киврин… Нямат дори следа от косми! — той тържествуващо ме погледна. — До-ри сле-да! Гладка кожа, финес, стройност…
— Извинявайте… — казах аз. — Казахте Джузепе Балзамо… Но нали това е граф Калиостро? А, според Толстой, графът е бил дебел и твърде неприятен на вид…
Човечето със съжаление ме погледна и снизходително се усмихна.
— Просто не сте запознати, Александър Иванович — каза той. — Граф Калиостро с съвсем различно нещо от великия Балзамо. Това е… как да ви кажа… Това е много сполучливо негово копие. На младини Балзамо се самоматрицирал. Той бил необикновено, необикновено талантлив. Но нали знаете как стават тези неща на младини… Малко бързо, малко смешно — тупа-тапа и готово… Да… Недейте казва никога, че Балзамо и Калиостро са едно и също нещо. Може да попаднете в неудобно положение.
На мене ми стана неудобно.
— Да — казах. — Аз, разбира се, не съм специалист. Но… Извинявайте за нескромния въпрос, но какво общо има тук диванът? На кого е притрябвал?
Човечето трепна.
— Непростима самонадеяност — каза то високо и стана. — Направих грешка и съм готов да си призная съвсем смело. Когато такива гиганти… А отгоре на всичко тези нагли хлапаци… — То започна да се кланя, слагайки на сърцето бледите си ръчички. — Моля да ме извините, Александър Иванович, че ви обезпокоих… още веднъж се извинявам и незабавно ви напускам. — То отиде до печката и боязливо погледна нагоре. — Стар съм, Александър Иванович — каза то и въздъхна тежко. — Стар съм.
— Ами може би ще ви бъде по-удобно през… е-е-е-е… Преди малко тук идва един другар, та той използва…
— О-о, драги мой, та това беше Кристобал Хунта! Какво му струва на него да мине през канализацията десетина левги… — Човечето скръбно махна с ръка. — Ние сме по-простички… Той взе ли със себе си
