— Сега — с готовност каза Ейкити Каваи. Той се замисли и разчленено произнесе: — Цха гхо та на!
— Кха го га тангна — отговори Железния човек.
Каваи си свали очилата, учудено погледна люспестото тяло и се обърна към барона:
— Казва, че е дошъл от Долното човечество. Страхувам се да не греша, но ми се струва, че той има пред вид океанското дъно.
— Значи, дошъл от океанското дъно — каза Като. — Да не лъже?
— Почакайте, може би не съм го разбрал добре. Ще попитам пак.
Каваи размени с Железния човек няколко фрази. Исида с интерес следеше как светват и угасват жълти пламъчета в изпъкналите очи на чудовището.
— Няма какво да се прави — каза най-сетне Каваи и разпери ръце. — От океанското дъно, от дъното на Голямото източно море… Така тангутите са наричали Тихия океан. Няма грешка.
Баронът пъхна пистолета под мишница и захапа нокътя си.
— Започва прилив — напомни Исида.
— Да, да… Слушайте, Каваи, помолете го да стане и да ни последва. На брега ще можем да поговорим в по-спокойна обстановка.
— Той казва — преведе след минута Каваи, — че му е много трудно да ходи. Тук той тежи много повече, отколкото на тангна… в родината си.
— Ние ще му помогнем — обеща баронът. — Това да е грижата.
Той се обърна към кинооператорите:
— Вие сте яки момчета, я се заемете с тази работа.
Операторите бързо, макар и не много охотно се приближиха до Железния човек. Един загорял младеж внимателно докосна рамото му.
— А-аз!
Исида подскочи. Младежът изрева, падна по гръб и изчезна под водата. След секунда изскочи, като плюеше и ругаеше:
— Дявол! Ох, дявол го взел! Удря с ток като динамомашина!
Кинооператорите веднага се върнаха на предишните си позиции.
— Как е на пипане? — наивно запита нисък космат курортист.
— Опитайте сам — посъветва го пострадалият, като бършеше с трепереща ръка лицето си.
— Кажете му да си изключи електричеството — предложи Исида.
Каваи махна с ръка:
— Не знам как е това на тангутски. Тангутите не са имали представа за такива неща.
— Но нали трябва да се направи нещо?
Водата прииждаше, стигаше вече до кръста. Раменете на Железния човек се скриха под водата и над повърхността стърчеше само черната люспеста глава, подобна на обърнато котле. Всички погледнаха към барон Като. Баронът мислеше.
— Може да отидем за въже — нетърпеливо предложи Исида.
Но Железния човек се оправи без чужда помощ. Когато първата вълна лизна стъклените му очи, той се наведе и започна да се изправя. Виждаше се, че това му струва големи усилия. Ето че над водата отново се появиха раменете му, после полегатият, заострен надолу гръден кош и най-сетне раздутият му корем и тежките като пънове крака. Железния човек беше много по-висок от нормалния човешки ръст. Той постоя, леко олюлявайки се, направи две несигурни крачки, олюля се по-силно, тромаво размаха трипръстите си ръце, но се удържа и не падна.
— Хайде напред, напред — ласкаво каза барон Като.
Каваи с пресеклив фалцет извика къса фраза и Железния човек бавно тръгна към брега покрай поразените хора.
III
Цялото население на Гонюдо посрещна госта от океанските дълбини. Стотици съблечени, полуоблечени и почти облечени курортисти се тълпяха на брега. Хората и един от операторите насочваха обективи. Отнякъде се появиха полицаи в светли мундири.
— Пот-хо! — закрещя някой. — Железния човек стъпи на брега на Япония.
Няколко минути продължи неловкото мълчание. Никой нямаше представа какво може да се очаква от такъв гост, как трябва да се отнесат към него и какво въобще трябва да се прави в такива случаи. Бръмчаха кинокамери. Барон Като изпод вежди гледаше към американците, застанали в първите редове.
Най сетне Каваи се изкашля и излезе напред.
— Приятели — каза той. — Този… кхе… господин пристигна, както вече знаете, от дъното на океана. Така. Аз мисля… кхе, кхе… ние се радваме да го поздравим на земята. Нали?
В тълпата нестройно извикаха: „Банзай!“ Железния човек мълчеше, втренчил стъклените си очи, и лекичко се олюляваше.
— С какво е облечен? — не издържа един от полицаите.
— Един момент!
През тълпата се промуши масивен човек на средна възраст с тлъсто, подпухнало лице.
— Извинете ме за безцеремонността — каза той, — аз съм кореспондент на „Токио-симбун“. Казаха ми, че този господин е от океана, говори тангутски и вече се е намерил преводач…
— Ейкити Каваи на вашите услуги.
— Та аз бих искал да задам на господина няколко въпроса. Не възразявате ли?
Като каза:
— Не, не възразяваме.
— Благодаря.
Кореспондентът хвърли изумен поглед към барона, който стоеше встрани с пистолета под мишницата.
— Благодаря ви, господин Каваи, попитайте господина от океана каква е целта на неговото идване на сушата.
Каваи се обърна към Железния човек, но той глухо промърмори нещо.
— Той е уморен — преведе Каваи — и ако не греша, ранен е.
— Колко жалко! Но все пак попитайте го, моля ви.
Каваи размени с Железния човек няколко реплики.
— Той е дошъл тук за търговия. Казва, че неговата раса… кхе… иска да установи отношения с Горното човечество, тоест с нас. Да… кхунгу… да търгуват.
— С риба ли ще търгуват? — обади се някой от тълпата.
— Долното човечество ще търгува с диаманти!…
— Охо!
— …и с бисери!
Кореспондентът бързо записваше. Курортистите разкъсаха рядката верига от полицаи и се приближиха до Железния човек.
— Откъде имат диаманти?
— Господин преводач?
— Ох! Ще ми скъсате банския!
— Какво искат в замяна?
— Изясни се, че на Долното човечество са му нужни… кхе… тежки метали, по-тежки от златото. Не, олово не им трябва… Защо? Защото такова… кхе… Да, той казва, защото това е окончателно вещество, а на тях са им нужни променливи тежки метали. Какво има пред вид ли? Не знам, господа. Може би радиоактивни. Освен това Долното човечество е готово да сподели с Горното човечество своите технически постижения. Що се отнася до диамантите и бисерите — тези скъпоценности… кхе… в изобилие се въдят там, на морското дъно… Да, на тях отдавна вече им е известна ценността на диамантите и бисерите.
— Господин преводач! О, господи!
Някой невнимателно докосва бедрото на Железния човек, извика и отскочи назад. Тълпата се
