отдръпна.
— Може ли така? Господинът от океана е смъртно уморен и иска да почине! Чувствува се зле!
— Още един въпрос! — умоляваше кореспондентът.
Тогава Железния човек леко се наведе и протегна до самото лице на кореспондента люспестите си влажни длани. Между тях с трясък прескочи виолетова искра. Секунда кореспондентът със страшно извъртени очи гледаше към дебелите трипръсти ръце, после отскочи назад и с оскърбен вид се отдалечи.
— Тръгваме ли? — попита Исида, като бършеше потта от челото си.
Като кимна.
— Един момент — чу се до тях глас.
Те се обърнаха. Беше Джери. Зад лакътя му надничаше капитанът трети ранг.
— Кажете, това наистина ли е човек от океанското дъно?
— Предполагам, да. Във всеки случай много прилича на такъв.
— За какво ви е нужен?
— Странен въпрос.
— И все пак?
Барон Като закопча колана си, взе от шофьора колта си и го пъхна в кобура.
— Нали чухте — процеди той през зъби. — Долното човечество е готово да сподели с нас техническите си постижения. Струва ми се, че те разбират от подводници.
— С кого „с нас“?
— С нас, японците.
— Нямате право — неуверено каза Джери.
— А вие?
Тук капитанът трети ранг изригна дълга реч на английски и я завърши с японското „моля“. Джери мрачно гледаше под краката си и ровеше пясъка с върха на обувката.
— Добре — изведнъж каза баронът. — Исида, изгони тези глупаци. И операторите също. Остави само Каваи.
Исида отиде.
Когато след четвърт час се върна, потен и войнствен след разговора с тълпата, Джери, капитанът трети ранг и сержантите измъкваха Железния човек от джипа. Каваи объркано тичаше около тях, самият Железен човек се съпротивляваше и слабо крещеше гърлени думи.
— Къде го помъкнаха? — учудено попита Исида.
— Нямаме място в колата. Нека го откарат на своя „Додж“ в управлението на базата. Съюзници сме в края на краищата.
Барон Като бързо погледна лилавата хартийка, която държеше в ръка, пъхна я в джоба си и изплю фаса на цигарата.
IV
Някъде в два часа през нощта на трети срещу четвърти април адютантът и личният преводач на командуващия базата „Шарк“ седеше в стаята си и съчиняваше отчет. Литературният труд не влизаше в любимите занимания на лейтенант Смитсън. Той пишеше, задраскваше, тихо псуваше и често се вдъхновяваше от плоската правоъгълна бутилка „Уайт Хорс“. Той се заплиташе в безкрайните „който“, „които“, „последният“ и т.н., хапеше края на автоматичната писалка и дълго гледаше черната нощ зад прозореца.
Лейтенант Смитсън Джери, алабамско момче, още малко търпение и ставаш голям човек. Най-важното е така да съставиш отчета, че веднага да се вижда колко струваш! Дяволски трудна задача все пак… Така. „Благодарение на решителността ни, находчивостта в трудните условия на започващия прилив, при участието и с активната помощ на двама, оказали се на местопроизшествието, японски офицери от морската отбрана…“ За Колдуел няма защо да споменава — тая тапа с нищо не помогна. Вижте, без японските офицери не може да се мине: тяхната разписка за пет хиляди долара е подшита в делото. Джери се захили. Той бутна на тези господа пет хиляди, а в банковата му сметка има само две. Командуващият базата в същия ден му компенсира всички пет хиляди. Джапите ще трябва да си мълчат — хе-хе, работата е деликатна… Така „общуването с Железния човек се облекчи от факта, че последният знаеше тангутски“. Какви ли са тия тангути? Някакви допотопни джапи, изглежда. „Като преводач оказа услугите си аспирантът от Филологическия факултет на университета в Киото Ейкити Каваи…“ Това беше проверено, Каваи наистина се оказа аспирант и т.н., уволнен миналата година по независещи от него обстоятелства. „Железния човек беше доставен на разположение в базата «Шарк» и настанен в зданието на управлението на базата, където с него редовно се водят беседи, имащи за цел да изяснят до каква степен общуването и връзката с подводния свят могат да се окажат полезни за ВМС на САЩ.“
Джери сам водеше тези беседи. Откровено казано, ползата от тях беше малка. Железния човек беше дяволски необщителен и тежък за общуване. Той вонеше и непрекъснато хленчеше, че му е лошо, че нещо не му е наред апаратурата, че го мотаят тук, на Горната земя, вече дявол знае колко време, основните въпроси така и не са решени, него го чакат и изобщо всички Горни хора са големи мръсници. Той категорично отказа да разговаря с професорите Окубо и Яманиси, които знаеха тангутски език и специално пристигнаха от Токио. Той им каза, че са „кха-кханги“, след което двамата почервеняха и с яростна вежливост поискаха разрешение да напуснат базата.
Джери прекрасно разбираше, че като преводач Каваи не е по-лош от другите, но как, по дяволите, да разбереш от това желязно говедо как са устроени подводниците, които могат да се движат на дълбочина пет-седем километра? Как да се каже на тангутски „торпедо“? Или „екипаж“? Или „налягане на квадратен дюйм?“
С една дума, Джери практически нищо не постигна. Това беше най-слабото място в отчета. Удаде се да изясни само това, че някъде в Тихия океан на голяма дълбочина е разположен огромен подводен град (по аналогия с Атлантида някакъв журналист с лека ръка го кръсти Пацифида — от „Пацифик“ — Тих океан. Железния човек наричаше този град „Дългата дупка“). Къде именно се намира Пацифида, остана неясно, защото Джери се отчая да обясни на филолога какво е това координати, и въобще Долните хора имаха своя съвършено невразумителна математика. Жителите на подводния град бяха достигнали високо развитие на цивилизацията си, далеч не за пръв път посещаваха сушата, но едва сега бяха намерили за възможно да започнат постоянни контакти с хората. Самият Железен човек е първи посланик на подводния свят. Той е готов да организира Общество на съдружието, основано на търговски връзки. Нима Горното човечество не се нуждае от диаманти и бисери? А за техническите постижения на Долните хора той няма право да говори, тъй като не е упълномощен.
Всичко това само по себе си беше достатъчно печално. На всичко отгоре командуващият базата не издържа натиска на общественото мнение и разреши вчера вечерта да се организира пресконференция. Човекът от Пацифида направо заяви в присъствието на тринадесет кореспонденти от осем вестника, че няма намерение да остава повече тук: към него, виждате ли, се отнасят зле, измъчват го с празно дърдорене и не му дават възможност да се заеме с работата, за която е дошъл. Той смята да се върне в океана и да намери друг бряг, където предложенията на Долното човечество ще бъдат наистина оценени.
Пресата изрева. Днешните сутрешни вестници изригваха неистови ругатни. „Майнити-симбун“ се обърна към министъра на вътрешните работи с въпроса, дали му е известно, че почетният гост на Япония, Човекът от Пацифида, се намира под арест в американска военна база. „Асахи“ предлагаше да се вземат незабавни мерки. „На Япония са нужни диаманти“, „Пацифида — градът на диамантите“, „Диаманти или подводници?“; „Няма да позволим на американците да дискредитират Япония пред Диамантения народ!“; „Протест на Обществото за закрила на животните“…
„Кейдзай-симбун“ публикува интервю на своя кореспондент с Човека от Пацифида под огромно заглавие: „Имате ли образци от диамантите? «Хагуфу!» («Ето!») — отговаря Железния човек!“ Снимката показваше подводния гост, който сочи с трипръстата си ръка своето огромно изпъкнало око. Под снимката се съобщаваше за създаването на анонимно акционерско общество „Диамантите на Пацифида“, подготвящо за разпространяване акции на стойност пет милиарда йени.
