След десетина минути откри в една от палатките доктор Сесилия Ръсел, известна в целия окръг с това, че въпреки забраната на шефа на Лигата, охраняваща болницата, лекуваше безплатно абсолютно всички. Сесилия седеше до груба дървена маса и закусваше; закуската беше мизерна — шепа варен кафяв ориз.
— Здравей, Сесилия! — възкликна Снифи.
Тя го изгледа мрачно и отсече:
— Сто пъти съм ти казала да ме наричаш доктор Ръсел.
Косата й бе загубила блясъка си, рамките на очилата се държаха на някаква жица и на парче бинт; бялата престилка бе опетнена с кръв от много операции. За кой ли път Снифи помисли, че когато беше на трийсет и пет, тя изглеждаше много по-атрактивна, отколкото сега, когато стана двайсетгодишна.
— Защо се ядосваш, Сесилия?
— Върви си, Сидни.
Снифи подозрително се огледа и като се убеди, че никой не я е чул, изсъска:
— Не ме наричай така!
— И кой от нас се ядосва?
— Донесох ти пилешки дробчета. За теб или за дечицата на бежанците… Сама решавай.
Снифи остави кутията на масата и седна до Сесилия на градинската пейка, довлечена в палатката.
— Защо ги донесе?
— Дробчетата са полезни за теб. Съдържат маса желязо, а на теб не ти достигат червени кръвни телца.
— Подмазваш се значи?
— Може би, може би, любов моя.
— Пак говориш глупости.
— Просто ми се прииска да направя нещо за теб, Сесилия. Не знам защо. Аз карам на принципа „Живей и се радвай на живота“.
— Значи не мислиш за бъдещето.
— Че какво да мисля за бъдещето. Нали сме безсмъртни.
— Нима?
— Разбира се. През последните години не само не сме остарели, но и се подмладихме.
— Никога няма да разбера мислите на човек, желаещ вечно да остане дванадесетгодишен.
— Презастраховането никога не вреди. Избрах толкова млада възраст за резерв. Никой не знае как ще вървят доставките на подмладител.
— А не ти ли се ще да достигнеш полова зрелост все пак?
Снифи успя да запази хладнокръвие.
— Сексуалните въпроси не ме вълнуват.
Доктор Ръсел замря, втренчена в чинията, после извади от ориза нещо с лъжицата и с гнуслив израз го хвърли настрани. Явно беше влязла хлебарка. Снифи извади от джоба листовката, разгъна я и я постави на масата пред Сесилия.
— Сесилия, какво мислиш за хеликоптера, който летя днес?
— А защо да мисля за него?
— Изглежда европейците правят хайка за целия ни предишен екип. Но не мисля, че ще се задоволят само с това. Не е изключено, че като започнат с Роли, ще се опитат да завладеят цялата страна.
— Ако питаш мен, нека я завладяват. Може пък и да въведат ред накрая.
— Значи не цениш свободата, така ли?
— Ценя мира, закона и гарантираното здравеопазване.
— С времето животът ще се оправи и без европейците.
— Кога ще се оправи? След някой и друг век?
— Ако ще и след век. — Снифи сви рамене. — Закъде бързаме?
— След век, глупако, ще бъдем отдавна мъртви!
Снифи се разсмя.
— Дори да сме мъртви, във всеки случай няма да е от старост.
— Напразно се хилиш. Хеликоптерът на европейците е приземен във вътрешния двор на университета. Да те препарират ли искат, да те арестуват ли — не разбрах точно.
— Да ме арестуват? За какво? Аз не съм престъпвал закона.
— Остави ме на мира — каза Сесилия, без да крие погнусата си.
Бедната Сесилия беше безгръбначна интелигентка с тесногръди възгледи за живота. Тя не искаше и да знае, че когато разработваше подмладителя, Снифи само изпълняваше поръчка на преуспяващите фармацевтични компании.
— Сесилия, давай да решаваме какво ще правим нататък.
— Връщай се във фермата, аз няма да те издам.
— Правилно, няма да ме издадеш. Къде ще ходиш.
— И защо разчиташ толкова на мен? — попита Сесилия, докато разглеждаше листовката.
— Ти май вече забрави за дробчетата и инжекциите?
— По дяволите твоите инжекции!
Снифи внимателно извади от джоба си флакон, отвинти капачето, помириса ги демонстративно и прошепна:
— Чист подмладител. Обезводнен, с характерен мирис. Екстра качество!
— Изчезвай. — В гласа на Сесилия се четеше явно отчаяние.
Снифи забеляза капчиците пот на слепоочията й. Без съмнение организмът искаше нова доза препарат.
— Не можеш да минеш без него — каза той. — Помисли колко пациенти ще загинат, ако отслабнеш или се разболееш.
— Добре. Но не тук все пак…
Снифи бързо огледа широката болнична палатка. Навсякъде на сгъваемите легла лежаха ранени, превързани с кървави бинтове и завити във военни одеяла. Никакви външни хора и нищо подозрително.
— Аз бързо ще те боцна в бедрото, а ти ми дай няколко спринцовки. Че моите съвсем се изтъпиха.
— Нищо няма да ти дам!
— Стига, Сесилия. Имаш купчина спринцовки, нали ръководиш цялата тази болница.
— Те са предназначени само за най-тежко болните.
— Без нова доза подмладител всички ще умрем от естествена смърт. Това е логиката на живота. Нали?
Сесилия унило кимна и заведе Снифи в операционната, отделена с брезентово платно.
— Ти си млад само външно, а умът и опитът ти са като на възрастен — злобно прошепна тя. — Не се прави ма момченце, дръж се според възрастта.
— Теорията на Фройд не е в сила при мен. А виж, според нея ти имаш явна склонност към саможертва и самоубийство.
Доктор Ръсел прехапа долната си устна, обърна се гърбом към Снифи, смъкна панталона си и леко се наведе. Снифи взе спринцовка, напълни я с течност от флакона, плесна леко Сесилия по задника и забоде иглата.
— По дяволите! Иглата ти е тъпа!
— Аз те предупредих!
Двамата се върнаха на пейката до дървената маса. Снифи с интерес наблюдаваше действието на дозата. Скоро бледите бузи на Сесилия поруменяха, ръцете затрепериха. За да прикрие доволната усмивка, тя стана, протегна се и се прозя.
На входа се чу тропот на крака и след секунди влязоха униформени мъже. Европейците! Снифи се шмугна под масата, изпълзя в операционната и се приготви да подслушва. Доктор Ръсел посрещна гостите — двама редници, въоръжени с миниатюрни френски автомати, и сержант с тежка, сякаш издялана от гранит челюст. Един от войниците тикаше неръждаема количка, отрупана с бели кутии с латински надписи и червени кръстове на етикетите.
