смазани десетскоростни велосипеди и резервни части за тях. Имаше и стаи, претъпкани със спортно облекло, с официални костюми и дори с кожени палта. А ако се съдеше по миризмата, в някои от останалите стаи имаше не само консерви и боб, но дори истински салам.
Снифи се отправи към вътрешността на сградата. Пред вратата на офиса на Рокфелер седеше неговата секретарка Линдзи — бивша жена на самия губернатор на Северна Каролина. Годините й бяха не по-малко от осемдесет и пет, но изглеждаше на не повече от трийсет. Окичена беше с толкова бижута, че в старите времена можеше да й завиди всяка танцьорка от Лас Вегас. Злато, диаманти — все истински. Всички мъже от бандата на търговците я боготворяха — или поне се правеха, че я боготворят, понеже тя се отличаваше с ужасен характер и беше близка с главатаря на бандата. Сега тя разговаряше с трима биячи, които постоянно поглеждаха с очакване към вратата на офиса.
При появата на Снифи Линдзи скочи, на лицето й засия дежурна усмивка. Изглежда желанието да се харесва на всички мъже бе толкова дълбоко вкоренено в нея, че тя флиртуваше дори със Снифи.
— Снифи, скъпи, как си? Откога не сме се виждали!
— Линдзи, трябва спешно да говоря с генерала.
— Страхувам се, че сега е зает — изчурулика тя. — Разбра ли вече?
— Какво?
— Пристигнаха европейци. Като че ли швейцарци. Сега говорят с генерала. Имат истинска видеокамера. Ще снимат за нас документален филм, а после ще го покажат по тяхната телевизия!
Явно Линдзи страшно се възбуждаше от мисълта, че отново ще я покажат по телевизията.
— Аз помня телевизията — каза един от бандитите.
— А за снимките ще ни платят ли? — попита другият. — Може да ни дадат европейски пари, хартиени.
— При тях вървят само кредитни карти — отбеляза третият.
— А, помня и кредитните карти! — каза първият.
Снифи няколко пъти подскочи, за да привлече вниманието към себе си, и съобщи:
— Аз тъкмо затова въртя като луд от лагера на Червения кръст! За да предупредя генерала за тия европейски кучи синове. Те искат да ни изместят от бизнеса и вече са се обединили с Университетската лига!
Линдзи го погледна и намръщи чело.
— Изглежда, Снифи, наистина трябва да говориш спешно с генерала.
Под тежестта на три завистливи погледа Снифи заобиколи бюрото на Линдзи. Вратата на кабинета на Рокфелер не беше заключена и той влезе, без да почука.
Подът бе покрит с персийски килим, стените — с фурнир от естествен орех, кожените кресла с позлатен обков бяха докарани от сградата на щатския Конгрес. Зад открехнатата врата на съседния кабинет се виждаха и други съкровища: микрокомпютър, отворена кутия с истински хавански пури, кашон с нови електрически крушки, консерви със сардини. Стените на онази, съседната, стая бяха украсени с ловни трофеи — петдесетина глави на лосове, мечки и елени.
Рокфелер бе облякъл сив вълнен костюм; на краката му лъщяха високи каубойски ботуши от кожа на питон. Той методично дъвчеше шоколадче „Марс“ — рядък и много скъп деликатес. До него седяха двама светлокоси мъже с черни торбести панталони и бели ризи. Снифи не забеляза да имат оръжие. Единият от мъжете държеше широкопола шапка, а другият — миниатюрна видеокамера.
В креслото до вратата се изтягаше личният телохранител на Рокфелер — лейтенант Форбс. Като видя влизащия Снифи, Рокфелер се усмихна широко, от което Снифи си направи извод, че генералът вече е чел листовката на европейците.
По-възрастният от мъжете с интерес огледа Снифи и попита:
— Какъв е този?
Говореше с режещ слуха акцент, явно беше учил английския в Британия.
— Това е Снифи. Здравей, Сниф. Отдавна не сме се виждали.
— На вашите услуги, сър! — възкликна Снифи. — Можете винаги да разчитате на мен, но не вярвайте на вашите нови посетители.
— Това е хер Шпицлер — генералът невъзмутимо представи гостите си. — А това — синьор Андолини.
— Радвам се да се срещнем — каза Шпицлер, надигайки се от креслото. Държеше се необичайно изправен, сякаш имаше изкуствен гръбнак. — Но вие, млади приятелю, се заблуждавате. Ние сме тук на приятелска визита. Дойдохме, за да ви помогнем.
— Последният път, когато слушахме какво става зад океана, ви трябваше помощ на вас, а не на нас — избуча генералът.
— За последните години животът в Европа значително се подобри — възрази Шпицлер. — При нас вече преодоляхме социалните взривове и хаоса.
Снифи седна на дивана и се облегна назад. За всеки случай не изпускаше от поглед вратата — можеше да се наложи спешно да изчезва. Макар че бягството вече едва ли щеше да го спаси. Щаб-квартирата на търгашите бе укрепена твърде добре. Трябваше да направи така, че ситуацията да се разреши тук и сега.
— Радвам се за вас — каза Рокфелер. — Още повече, в началото Европа беше дори по-зле от Америка.
— Да, и ние си изпатихме. Само в Швейцария загинаха два милиона. За цяла Европа — повече от 50 милиона. Хората умираха главно в първите години на кризата. Но най-лошото вече отмина.
Рокфелер се замисли за няколко секунди и отбеляза:
— Да, маса народ. Интересно колко ли американци са загинали?
— По наши сметки приблизително 95 милиона — услужливо съобщи Шпицлер. — Но може и да са повече. Цифрите са приблизителни, защото в Америка отдавна не съществува централна власт.
— Боже мой! — вдигна вежди Рокфелер. — Цели 95 милиона!
— Ние смятаме, че сега на цялата Земя живеят не повече от три милиарда души. Значи в последните 15 години са загинали около три милиарда. — Шпицлер печално сведе поглед.
Със своите маниери и спокойствие Шпицлер приличаше на професионален картоиграч. Изглеждаше около двадесет и пет годишен, но Снифи реши, че всъщност е на не по-малко от петдесет.
Рокфелер мълчаливо дъвчеше шоколадчето „Марс“.
— А според мен — намеси се в разговора Снифи — нищо страшно не е станало. Е, хората са по-малко, но затова пък живеят по-дълго.
— Аха, по-дълго! — възкликна Шпицлер. — Известно ли ви е, млади приятелю, че поради болестите, глада и повсеместното насилие, предизвикано от появата на подмладителя, средната продължителност на живота сега е само двадесет и нещо години?
— Гледам, че сте отлично информирани — заяви Рокфелер. — Но каква полза от вашите цифри?
— Работата е, че благодарение на нашето последно изобретение ние се научихме да живеем с подмладителя — започна да се хвали Шпицлер. — Обединена Европа вече може да се самоизхранва и дори изнася продоволствия. В Женева възобновихме дейността на ООН. Ние вярваме, че не е далеч времето, когато мирът и редът ще бъдат възстановени по целия свят.
Рокфелер смачка опаковката от шоколадчето, хвърли я в кошчето с тренирано движение и каза:
— Е, Търговската палата на град Роли приветства търговията по целия свят. Ние разполагаме с най- големите ресурси в целия Пидмонт и сме готови за сътрудничество. Роли е стратегическа столица на Северна Каролина. Веднага след като овладеем града изцяло, ще се насочим към Шарлот, Ричмънд, Чарлстън… Можем да завладеем цялото източно крайбрежие! Природата тук е щедра. Можем да предложим на Европа всякакви стоки — наркотици, тютюн… Само кажете какво ви трябва! Вие ще ни помогнете, ние на вас — също!
Рокфелер стана, наведе се и с една ръка измъкна изпод грамадното си бюро сандък с размерите на микровълнова печка. Снифи и преди бе виждал този метален сандък с маскировъчен цвят и надпис „Армия на САЩ“, но не знаеше какво има вътре.
— Тук има ръчна картечница М-3 50-ти калибър — съобщи Рокфелер, отвори сандъка и извади блестящия черен механизъм. — Цевта е керамична, повечето детайли са от композитни материали, затова
