— Аз ще говоря от твое име — каза Мак. А към Хан Кублай изрече:
— Това е Маргарита, моя приятелка, но не знае нито дума монголски.
— Нито думичка ли? Но ние с радост бихме чули нейната история!
— Аз просто ще ви превеждам — каза Мак — макар и да е жалко, защото тя самата разказва тъй увлекателно.
— Няма да се наложи — каза Кублай. — За щастие наскоро основахме център за бързо изучаване на монголски за поданици и приятели, които не разбират езика ни. Но вие го говорите превъзходно, скъпи ми Фауст.
— Благодаря ви — поклони се Мак. — Винаги съм имал ухо за езици.
— Но жената ще трябва да се научи. Обясни й, че сега ще трябва да отиде в клас и да излезе чак когато се научи да говори.
Мак каза на Маргарита:
— Виж, много съжалявам, но ще те заведат в училище да учиш езика.
— О, не! — изстена Маргарита. — Само не отново в училище!
— Да. Съжалявам. Но не мога да направя нищо.
— По дяволите! — възкликна тя. — Това не е никакво удоволствие!
Но се остави да бъде отведена от две прислужници.
ГЛАВА II
Мак вървеше след Уонг, слугата, който бе натоварен със задължението да го заведе до покоите му и по пътя си даваше сметка за странния вид на външните коридори. Той отбеляза как странно премигваше пламъкът в ръцете на Уонг, когато отникъде не се усещаше течение. Те вървяха през тихите коридори и изведнъж попаднаха на един, чийто вход бе овързан с червено копринено въже.
— Какво има там долу? — попита Мак.
— Това е крилото, отделено за духовете — обясни Уонг. — Посветено е на мъртвите поети. Забранено е там да влизат смъртни. Само Ханът и слугите на Изкуствата могат да влизат там с жертвоприношенията.
— Какви жертвоприношения?
— Яркоцветни камъни, морски мидени черупки, мъх и други приятни за духовете на мъртвите поети неща.
Уонг му каза, че малко монарси са тъй гостоприемни като Хан Кублай и нито един, обладан от толкова силно желание да слуша разказите на странниците отдалече. Кублай се различаваше от другите монголи по удоволствието, с което изслушваше историите на пътниците. Той канеше хора от цял свят да го посетят, да му кажат откъде са и какви са обичаите там. Обичаше да слуша и за семействата им и колкото по-нашироко, толкова по-добре. Той бе отделил цяло крило на двореца си, за да оказва гостоприемство на странниците. Това крило беше несъмнено най-луксозният хотел на света, където хората биваха приемани без предварителна резервация и без заплащане. Само срещу един разказ.
В двореца на Хана имаше както посланици, така и просяци. Но не обикновени просяци. Според представите на хана, просякът е човек, комуто не достигат историите за разказване. Всички просяци в двореца на хана бяха хора, които, по една или друга причина, можеха да бъдат считани за изчерпани откъм разкази. Ханът поддържаше тези нещастници като жест на обществена благотворителност.
Там не само имаше луксозни стаи за пътниците, но и отделно крило за странстващите духове на поетите и разказвачите. Защото Ханът вярваше, че духовете на поетите живеят завинаги в отделно небесно царство, построено специално за тях от Силите на съществуванието. И тези духове понякога се връщат да поскитат отново на Земята, тъй като поетите черпят вдъхновение от повторните посещения по местата на предишните си победи и разгроми. Но по време на своите странствания из някогашните си градове и околностите им, те понякога се поддаваха на странични влияния.) И в такива моменти, както вярваше Ханът, човек може да направи определен ритуал, да предложи определени жертвоприношения и те ще примамят такива духове, които ще дойдат в двореца на Хана, защото ще знаят, че са добре дошли там. И веднъж пристигнали, ще намерят всичко, за което може да копнее един дух: парченца мека кожа, блестящи огледални отломки, късчета янтар, антични сребърни монети, странно оцветени обли камъчета. Твърдеше се, че именно тези неща радват духовете на мъртвите поети и Ханът бе събрал доста от тях. Те биваха излагани в покоите, предназначение за посещение от духовете. В стаите до часовниците, постоянно горяха тамян и свещи. И понякога, някой дух идваше на това място да се наслади на богатството от спомени, оставено му в дар и, когато си отиваше, оставяше в дар по някой златен сън в главата на Хана.
Благодарение на това Ханът сънуваше забележителни сънища, тъй като биваше посещаван от духове, които му разказваха истории за свирепи бели китове, за заговорите в римския форум и за огромни армии, които се придвижват през замръзнал в бяло зимен пейзаж. Беше сънувал, че пътува през тъмна гора и че се е изгубил в нея. Беше сънувал, че трябва да избира между прекрасна жена и тигър. Така Ханът натрупваше истинско богатство от истории и сънища през дните и нощите на живота си, докато вече не знаеше кое какво е и разработваше един свой таен проект за сън, който трябваше да бъде нещо като аудиенция за мъртвите поети, след като той напусне този свят.
Покоите на Мак бяха обзаведени с рядко срещан из страните на Запада лукс. А и Ханът бе измислил множество дребни глезотии. Слугите, които му носеха храна, питиета и гореща вода, бяха обучени да се държат като че ли изобщо го няма там, така че погледите им да не смущават вътрешната му самота. Това бе извънредно приятно за Мак, но не можеше да му се наслаждава изцяло поради тревогата от необходимостта да направи своя избор. В крайна сметка той не беше някакъв си турист. Бе дошъл да работи.
Струваше му се добре като начало да направи нещо и за Марко Поло. Да спаси живота на Марко Поло му изглеждаше едно доста прилично Добро Дело. Поне не виждаше нищо лошо в подобна идея. Никой не ти се вбесява за това, че си му спасил живота. Докато идеята да намери нов съпруг на принцеса Ирене му се струваше доста рискована и освен това още не се бе запознал лично с нея. А що се отнася до възможността да вземе скиптъра на Кублай, от острото му внимание не бе убягнал фактът, че навсякъде в близост до Хана имаше монголски стрелци, с поставени върху тетивите стрели, и когато някой направеше дори и най-малък жест към Хана, стрелците заставаха нащрек и полуопъваха лъковете. Беше по-вече от очевидно, че никой не може дори да се приближи до Хан Кублай. Всеки опит водеше след себе си риск извършителят му да бъде набучен отвсякъде със стрели.
А не биваше да забравя и Марко Поло.
— Кажи ми — обърна се Мак към Уонг — тук някъде ли живее Марко Поло?
— Държи апартамент в този комплекс — Отвърна Уонг. — Но освен това има няколко хубави къщи в града, извънградски къщи и вили за удоволствия и разни такива навсякъде из страната.
— Не питах за недвижимите му имоти — обясни Мак. — Просто исках да зная къде бих могъл да го открия.
— В този момент той се намира в Главната банкетна зала и надзирава приготовленията за Големия банкет довечера в чест на Хана.
— Бъди така добър да ме заведеш дотам.
ГЛАВА III
Главната банкетна зала беше пълна с работници, които опъваха книжни гирлянди, знамена, яркоцветни гоблени и разни други празнични финтифлюшки. Високият таван се поддържаше от осем дебели колони, всяка от които стоеше върху здрав квадратен блок, чиито краища имаха малко място за украса. Главната украса на залата се състоеше от отсечени човешки глави, някои все още кървящи, други доста сухи, трети — напълно мумифицирани, четвърти — плесенясали, полуразложени и дори направо разкапани. В средата на залата имаше вана с кръв и две надвесени над нея фигури я разбъркваха, за да не се съсирва. Наблизо, с ръце на кръста, стоеше Марко и наблюдаваше окачването на главите.
Мак спря за миг, докато попривикне с гледката, после се приближи до Марко.
