— Хубава украса от глави — изказа се той.
— Благодаря — отвърна Марко. — Но още не са както трябва.
И той подвикна към мъжете на стълбите, които струпваха главите една върху друга.
— Стегнете малко пирамидата! Не искам в един момент всички тия глави да се търкулнат надолу. Искам да постигна концентриран ефект. Искам пирамидата да стане много висока! По една пирамида от глави с височина седем метра, ето това искам да се получи при всеки ъглов камък. Знам, че няма сами да застанат в равновесно положение, но искам да измисля начин, чрез който ще изглеждат така, сякаш балансират сами. Намерете подпорен материал или използвайте канап или тел, но така, че да не се вижда. И измъкнете тия изсъхнали глави от пирамидата. Изглеждат така, сякаш са най-малко на сто години. Сега няма да отдаваме почит на миналото. А ще празнуваме сегашните и бъдещи завоевания на Хана и тук искам да има само прясно отсечени глави, за предпочитане с все още капеща от тях кръв. Ако кръвта не е прясна, добавете малко от ваната.
Мак и Марко наблюдаваха мълчаливо известно време. Работниците направиха необходимите промени. Мак изкоментира:
— Сега изглежда много по-добре.
— Мислите ли?
— О, да. Вие, венецианците, имате набито око за такива неща.
— Благодаря. Значи сте от Офир.
— Да — призна Мак. — Но нека не говорим за мен. Само исках да ви кажа колко ми е приятно, че се запознахме. Възхищавам ви се, Марко. Истинска чест е да познаваш най-изтъкнатия разказвач на приказки за своето поколение, а най-вероятно и за много поколения напред.
— Мило от ваша страна — благодари Марко. — Но и вие самият сте разказвач, нали? Искам да кажа, щом сте от Офир, който сам по себе си е една приказка?
— О, съвсем незначителен. Пък и, в крайна сметка, кой днес се интересува от Офир? След като споменеш веднъж слоновата кост, пауните и маймуните, вече няма какво толкова да се говори за Офир.
Марко му се усмихна с една доста опасна усмивка.
— Надявам се да е така. Защото в един царски двор има място само за по един разказвач наведнъж.
— Хей, та вие сте титулярът — каза Мак. — А и всъщност именно вие сте причината да дойда тук. Искам да взема автограф от вас.
— Имате моя книга ли?
— Тя е най-скъпоценното ми притежание. Или по-точно беше, понеже крадливите араби ми я откраднаха една нощ във Високите Тартари.
— Това звучи съвсем като приказка.
— Ни най-малко — каза Мак, който не беше забравил кой тук е разказвачът на приказки. — Всъщност беше възможно най-банална кражба. Но имах лош късмет, защото сега, ето на, нямам книга, на която да се подпишете. Но ако сложите подписа си на лист хартия, аз ще си го залепя, когато си намеря нова книга.
— Аз може и да имам някоя — небрежно подхвърли Марко. — Мисля, че мога да ви я дам изгодно.
— Единственото ви копие? Не бих се осмелил!
— Всъщност имам няколко.
— Ще бъде изключителна привилегия за мен, ако ми надпишете една ваша книга. И също така бих приел за привилегия, ако ми позволите да ви пазя и закрилям от заговорите и интригите, които заплашват уважаваната ви персона в този двор.
— Откъде знаете за заговорите против мен? — попита Марко. — Та вие току-що пристигате.
— Обществена тайна е — отвърна Мак — че е невъзможно една толкова талантлива и известна личност, като вас, да няма врагове. И мое желание е да ви пазя от тях.
— Ако наистина искате да ми помогнете — каза Марко — наистина има нещо, което можете да направите за мен.
— Само ми го кажете — заяви Мак.
Марко каза:
— Като посланик на Офир, предполагам, че говорите няколко езика.
— Това е задължително за един посланик — отговори Мак.
— Вече зная, че говорите немски, френски, монголски и персийски.
— Те са задължителни, разбира се.
— Ами туркестански? Фарси? Туркменски? А оглут и мандарински китайски?
— Оправям се и с тях — каза Мак.
— Ами афганистански?
— Не съм съвсем сигурен — запъна се Мак. — Как звучи?
Марко изкриви уста по точно определен начин и произнесе:
— Ето как звучи едно изречение на афганистански език.
— Да — каза Мак. — Това го разбирам.
— Превъзходно — зарадва се Марко. — Принцеса Ирене говори само афганистански, понеже така и не научи монголски. И няма с кого да си говори.
— Освен с вас, предполагам?
— Единственото изречение, което съм научил досега е: „Ето как звучи едно изречение на афганистански.“ Нали разбирате — нямам време да го уча.
— Не е лошо.
— Това, което искам от вас — обясни Марко — е да отидете при принцесата и да си говорите с нея. За нея ще е такова удоволствие да може да говори отново на родния си език. Мисля, че ще прояви интерес към обичаите в Офир.
— Не бих й губил времето с подобни тривиалности — отвърна Мак. — Офир е съвсем като всяко друго място на света. Но ако си мислите, че моите брътвежи ще я поразвеселят, то можете да разчитате на мен. Веднага отивам при нея.
Мак тръгна и мислено се поздрави за това колко бързо бе проникнал във вътрешните кръгове на монголския двор.
ГЛАВА IV
Мак Имаше късмет, че бе получил точни указания как да стигне дотам, защото дворецът на Хан Кублай бе построен във формата на лабиринт. Мак вървеше по дълги, блестящи коридори, чиито краища се губеха някъде в безкрайността, нагоре по смълчани площадки, потънали в отразена слънчева светлина и надолу по бляскави стълбища. Тук всички шумове заглъхваха. Тук-там от тавана висяха клетки с птици. По коридорите се мотаха котки, кучета и оцелоти. От време на време Мак долавяше звука на тънки пищялки, които свиреха под басовия акомпанимент на барабани. На два пъти наскочи на коридорни продавачи с гърненца в ръце, които предлагаха напълно безплатно говеждо на шиш и монголски енчилади от името на хана за гости, които огладняваха ужасно, докато търсят коридора, който води до покоите им.
В тази вътрешна част на двореца нямаше прозорци, но от време на време пътникът преминаваше покрай някоя диорама със сцени от природата — брезови дървета с горски катерици, лениви реки с палави видри, джунгли и маймуни. Благодарение на тях, той би трябвало да не се чувства лишен от връзка с живата природа, та дори и тя да е само символична и въображаема. Тук-там в абсолютно правилното разпределение на коридорите се появяваше пролука и открито пространство, като площадче, понякога съвсем малко, колкото парче земя с издигнато теке, а понякога биваха по-големи — половин акър земя, а понякога и цял акър.
Стана така, че Мак, след като премина от един вътрешен двор в друг и от коридор в коридор, стигна до голям, облицован вътрешен площад, на който много въоръжени войници нравеха упражнения. Те бяха напълно въоръжени с мечове, щитове и пики. Имаше бойни инструктори с ленти на главите, които им показваха упражнения с оръжията и каланетика, които се сториха извънредно уморителни за Мак. Той си
