— Нямаме нищо лично против нея. Тя е плячка и трябва веднага да се върне в Хадес. Ние сме служители от Класическия Отдел за налагане на ред и законност. Аззи Елбуб, демонът, отвлякъл Елена, не е имал никакво право да го извърши. Ние не одобряваме подобни действия. И ще ти я върнем. Не се ли радваш?
— Страшно се радвам — каза Ахил, който вече започваше да става подозрителен. — Нали за това съм тук!
— Хубаво — обади се Алекто. — Не бяхме съвсем сигурни вие какво сте намислили. Твърде много герои успяват най-после да се измъкнат от Хадес и после си прекарват времето на Земята в забавления, като забравят задълженията си и се наслаждават на това, че отново имат тяло.
Те си поговориха още малко. И после настана време героите да продължат търсенето на Елена.
ЧАСТ ШЕСТА
МАРЛОУ
ГЛАВА I
Този облачен, но топъл 30 септември 1588 година, беше велик ден, защото Театър „Роуз“, в Саутарк отвори отново врати за театралната си публика с постановката „Доктор Фауст“ с Едуард Алейн в главната роля. Това бе не само една важна пиеса, като се имат предвид афишите, но и първата след затихването на вълната от чумна епидемия. Това й придаваше особена стойност и й осигуряваше пълен салон. Хората заприиждаха отрано, още преди съмване, дошли от всички страни на града, даже и извън него — от Греивслайнс, Суис Котидж и Хамутът Корт, от Шепърдс Мил и Рейндиърс Хед, от Баксби и Уелтъншьр, придвижвайки се достолепно през непресекващия дъжд. Те прекосяваха Темза с лодки и пеша по моста Лондон Бридж, за да изчакат изсвирването на тръбата, която ще възвести началото на представлението.
Рано предния ден в кръчма „Удавникът“ в Лондон се срещнаха Мак и Мефистофел.
— Господа! — каза кръчмарят. — Не забелязах кога сте пристигнали!
— Защото тъкмо в това време се занасяше с прислужницата — му отговори Мефистофел.
— Не е вярно, господине! През цялото време съм бил зад бара, полирах месинговите лайсни и разговарях с госпожа Хенли, от която зависи насъщният ни.
— Е, и какво като не си ни видял да идваме? — запита Мефистофел ядосано. — Да не мислиш, че сме дошли от небето тук в тая долна кръчма?
— Ни най-малко, господарю! — заяви кръчмарят. — Не е необходимо магьосничество, за да дойдете дотук! Вратата е винаги отворена и аз съм вечно на вашите услуги! Какво да донеса на господата?
— Бутилка от най-доброто ти мозелско ще свърши работа — каза Мефистофел. — Какво мислите, докторе?
Мак беше зает със задачата да се окопити, защото преходът от Флоренция към Лондон бе доста бърз и дрехите, които Мефистофел му беше сменил насред полета, още не стояха удобно на гърба му. Но тъй като Мефистофел го насочваше с лакът да върви към едно сепаре, а кръчмарят го гледаше с отворена уста, той бе принуден бързо да възвърне красноречието си.
— Чудесен избор — одобри Мак. — А онова на тезгяха орлотански пай ли е?
— Съвсем вярно, господине — отговори кръчмарят.
— Тогава донеси ни няколко парчета и от него — каза Мак и хвърли един несигурен поглед към Мефистофел, защото не беше сигурен дали тази храна можеше да се включи в пътните разходи.
— Да, и половин самун от най-хубавия си бял хляб — усмихна се подкупващо Мефистофел. — Случайно доктор Джон Дий да е минавал насам тази сутрин?
— Още не, господине — отвърна кръчмарят. — Но без съмнение ще пристигне всеки момент, защото днес предлагаме любимото му ястие — пай с пушена змиорка и картофено пюре и той не би отминал подобен деликатес, пък и нали скоро ще заминава за кралския двор в Бохемия, или поне така твърди Госпожа Мълвата.
— А може би Госпожа Мълвата също ви е намекнала, че двамата с приятеля ми бързо кипваме, ако не получим дажбата си навреме.
— Ще се погрижа тази дажба да ви се донесе незабавно! — заяви кръчмарят. — Поли, я излез оттам и бързо донеси поръчката на тези господа!
И той забърза обратно към мястото си зад бара, а пачаврата, с която чистеше плота, висеше от задния му джоб и пляскаше по широката задница на панталоните му.
— Какво е това място? — попита Мак щом останаха сами. — И какво си направил с Маргарита?
— Оставих я в чакалнята си в Лимбо — отговори Мефистофел. — За задачата, която те очаква днес, не ти е необходимо женско присъствие. А що се отнася до това кое е това място, казвам ти, скъпи ми Фауст, че това е Лондон през 1588 — една изпълнена със събития година за Англия и за теб.
— За мене ли? — изуми се Мак. — Какви ги говориш?
— Това са годината и денят на премиерата на онази известна пиеса, базирана на историята на твоя живот. Говоря, разбира се, за „Трагическата история на доктор Фауст“, изпълнявана от актьорската трупа на Графа на Нотингам и с несравнимия Едуард Алейн в главната роля. Но ти сигурно си разбрал за това там, в Краков, по време на некромантските сеанси.
— О, да, разбира се — Мак винаги бе готов да наметне на раменете си мантията на познанието. — Известната пиеса за мен! И ти си ме довел тук, за да я видя! Колко мило от твоя страна, скъпи ми Мефистофел.
Мефистофел се намръщи.
— Не съм те довел толкова далеч, за да седиш сред публиката, да дъвчеш портокал и да ръкопляскаш на лъжите, дето ти ги разправя някакъв си поет. Има работа да вършим.
— Да, естествено — побърза да вметне Мак. — е съм си и мислил другояче. И какво ще трябва да направя?
— Тихо — изсъска Мефистофел и замълча, защото Поли, прислужницата, бе пристигнала с парчетата орлотански пай, който всъщност бе правен с врабчета, пшеничения хляб, който се оказа овесен и мозелското, което си беше най-обикновено вино от Бордо. И все пак беше доста добро за една крайбрежна кръчма в паметната година на Испанската армада, по време на бушуващата в града чума и трийсетте хиляди испански ветерани на Дука на Гиза, разквартирувани в Швенинген, които се зъбеха и заплашваха, че ще пресекат Ла Манша. Мефистофел и Мак се заеха с яденето с прекрасен апетит. След известно време Мефистофел бутна чинията си настрани и каза:
— А сега ме слушай и внимавай в думите ми, Фауст, защото днес ще имаш важна работа.
— Целият съм слух — отвърна Мак — и горя от нетърпение да направя, каквото заповядаш.
— Автор на тази пиеса е Кристофър Марлоу — започна Мефистофел — и тази вечер той ще бъде сред публиката. След представлението — което ще има значителен успех — той ще се срещне с един човек и ще разговаря с него.
— Аха! — каза Мак, макар че не беше сигурен накъде ще изведе разговорът.
— Този човек — продължи Мефистофел — е Томас Уозлингъм, стар приятел на Марлоу. Бащата на Томас, Сър Франсис, е държавен секретар при Елизабет, Кралица на Англия, и освен това е началник на тайната й служба, която е натоварена със задачата да събира сведения за намеренията на отделните фракции и групировки в разтърсваната от войни Европа.
— Уозлингъм. Добре. Разбрах — Мак се хващаше като удавник за всяка информация, подадена от Мефистофел в тази негова многословна реч. — И какво искаш да направя с този човек? Побоят винаги ми е бил странично занимание и ти обещавам, че…
— Не, не — възропта Мефистофел — няма дори да докосваш Уолзинтъм. Слушай сега.
— Добре, слушам — въздъхна Мак.
— Уозлингьм ще помоли Марлоу да служи повторно в Тайната служба на баща му, както е правил през минали години. Марлоу ще се съгласи. И точно затова става дума. Това води до преждевременната смърт на Марлоу. Но в този случай, веднага след разговора между Марлоу и Уозлингьм, ти ще настигнеш Марлоу и ще го убедиш да се откаже.
