— Аз ли? Спрямо никого. Напоследък животът ми е доста кротък, особено след като Абсолютната необходимост реши да не ме включва в последното Състезание на хилядолетието.
— Чувам, че Мефистофел бил доста компетентен демон — каза Илит. — Без съмнение ще свърши добра работа за Твоята страна.
— Без съмнение. Особено след като повдига шансовете си с коварство.
— Е, това може да се очаква от него. В крайна сметка той е демон.
— Зная. Коварството не ме тревожи. Но не и пряката измама, както е според съглашението.
— Измама ли? — повтори тя. — Сигурна съм, че Мефистофел не би мамил. По думите на другите, той е свестен дявол.
— В такъв случай сигурно не е ставало дума за измама. Аз не съм разбрал нещо както трябва.
Тя се изпъна и замръзна.
— Какво е това, което не си разбрал?
— Абсолютно нищо — Аззи духна на ноктите си и ги лъсна на яркочервеното си кадифено сако.
— Аззи, спри да ме дразниш! Какво си видял?
— Абсолютно нищо. Но дочух…
— Какво?
— Чух как страхотният Мефистофел дава инструкции на Фауст, нашият състезател от надпреварата между Светлината и Мрака.
— Разбира се, че ще му даде инструкции! Как иначе ще знае Фауст какво да прави?
— Е, сега знае, и то прекалено добре — изкоментира Аззи.
— Спри с това пророческо бръщолевене! Обясни ми за какво намекваш.
— Мефистофел трябва да предостави на Фауст възможност за избор, нали така?
— Това е всеизвестно.
— Чух го да казва на Фауст точно какъв избор да направи и как да го постигне.
— Искаш да кажеш, че е въздействал на състезателя?
— Точно това искам да кажа. Забрави за свободната воля в това състезание, скъпа моя. Всъщност в момента всичко става по воля Мефистофелова.
Тя го гледаше зяпнала. И Аззи й разказа за разговора между Мефистофел и Мак, който бе подслушал в страноприемницата в Лондон, и как Мефистофел е давал указания и напътствия на известния учен да спаси Марлоу и дори му е предложил как да го направи.
— Аззи, ако само се Опитваш да предизвикаш неприятности…
— Винаги съм готов на такова нещо — отвърна Аззи. — Но това, което ти казах, е абсолютната и неподправена истина, без усложнения и разкрасяване.
Илит остана смълчана известно време. Тя отпи две глътки от фрапето си, един еликсир, изчезнал от лицето на света, когато Александър Велики изравнил стените на Вавилон и разрушил пивоварните за фрапе в акт на погрешно насочена македонска набожност. После каза:
— Ако това е вярно, то е извънредно сериозно.
— Не съм и мислил, че не е — отбеляза Аззи. — Но нали разбираш, в това отношение съм в неизгодна позиция. Мефистофел е от моята страна и някак няма да е много лоялно от моя страна да се явя пред Висшия съвет и да докладвам за неправомерните му действия. И все пак, тук вътре в мен, Илит, бие едно сърце, отдадено на справедливостта и истината, както и твоето.
— Какви ги говориш? — възмути се Илит. — Ти и себеподобните ти служите съзнателно на лъжите и Лошотията!
— Да, но го правим в името на истината — възрази Аззи и използва един парадокс, както при всички случаи, когато обикновената истина не би му свършила работа. — Ние, от Тъмната страна, просто си имаме свой собствен подход към тия неща.
Тя поклати глава насреща му, но в усмивката й имаше топлота.
— Ти винаги си имал златен език!
— Демон, който не би излъгал в името на красотата, не заслужава името на Злото. Но това, което ти казах за Мефистофел, е самата непреувеличена истина.
Илит не разбираше подбудите на Мефистофел.
— Ако спаси Марлоу — попита тя — това няма ли да е Добро дело, защото така светът ще получи още много пиеси?
— Това е едната страна на нещата — каза Аззи. — Но понеже Марлоу бълва ужасни светотатства срещу всичко добро, най-вероятно е ненаписаните му пиеси по-скоро да осмиват набожността на хората, отколкото да я възхваляват.
— Аззи — поклати глава Илит — сега имам толкова много за мислене. Ще трябва да реша какво да правя с тази информация.
— Използвай я както намериш за добре — отвърна Аззи. — Поне съвестта ми е чиста. А сега да си допиваме ли чашите и да тръгнем накъдето ни водят желанията ни?
Илит кимна и довърши фрапето си. И двамата си тръгнаха.
В съседното сепаре се размърда малка фигура, облечена във високи до бедрата ботуши, стегнато кожено яке и с дълга жълта брада.
— Ха-ха, добричкият ми лиселик дявол — каза Ронир, защото това беше той. — Ето значи накъде духа вятърът? Твоят план е направо прозрачен за мен, прозира и проклетият ти личен интерес, който те кара да предадеш собствените си хора, за да се сдобиеш с временно преимущество.
Откакто бяха почиствали поляната след Вещи-чата Неделя, под вещото ръководство на Аззи, нещата за Ронир бяха тръгнали от зле по-зле. Той после забърза към Монпелие, но пристигна прекалено късно за джамборето. Клановете се бяха събрали и се бяха разотишли. Наоколо се търкаляха огромен брой празни бирени буренца и това беше всичко. Ронир се бе прибрал у дома с яко копане по целия път и бе открил, че някой е намерил заровеното му съкровище и е откраднал всичко. Това, разбира се, не беше единственото му имане. Нито едно самоуважаващо се джудже не държи всичките си съкровища на едно и също място. Но все пак загубата не беше незначително и лошият късмет явно го съпътстваше.
Ронир беше още вбесен от начина, по който се бе отнесъл към него Аззи на Вещичата неделя. Оттогава имаше зъб на демона и се надяваше да открие нещо, което да може да използва срещу него; защото джуджетата са злопаметни и могат да имат зъб на някого по-дълго, отколкото живота на планините. Сега той потри пухкавите си ръчици една в друга, замислен за това как да използва току-що чутото. После му дойде наум цял план и той излезе от кръчмата и отиде в покрайнините на Вавилон, където откри един от подземните тунели на джуджетата, водещи навсякъде и по всяко време. Трябваше му само една готова лилипутска дупка. И изведнъж той страшно се разбърза.
ГЛАВА III
Харон имаше страшно интересен товар от мъртъвци този ден. Първо бе взел трима рибари, удавили се край бреговете на Спарта и донесени в подземното царство от внезапно задухал от север вятър. Рибарите нямаха пари, но обещаха да си платят чрез свой братовчед, някой си Аделфий от Коринт, който имал осигурителна вноска в Обществено осигуряване на мъртвите души. И те обясниха, че за всеки от тях е бил внесен по един обол в банкова сметка в Голямата елинистическа банка „Сейвингс & Лоун“, която имала филиали в горен Коринт. Харон само трябвало да намине някога или да изпрати свой представител, снабден със съответната документация и щял веднага да си вземе парите за прехвърлянето им от другата страна.
Това хич не се хареса на Харон, понеже бе доста старомоден. Парите върху тезгяха — това искаше той или пък, тъй като това беше лодка, парите на палубата. Той подозираше, че рибарите се опитват да го баламосат и да преминат оттатък безплатно. Отначало отказа да ги вземе. Но един златоуст банкер от екипажа на гемията, на име Озимандиас, макар че и той не беше цвете за мирисане, убит в Корфу по време на бунт, инспириран от тайните гръцки агенти и така бе попаднал в прерогатива на Харон, а не под егидата на традициите в собствената си страна, го убеди, че чутото му звучи напълно разумно. Харон не можа да намери някакъв аргумент против това, но историята продължаваше да не му харесва. Естествено, дори той трябваше да върви в крак с времето. В разни непознати пристанища, където понякога спираше гемията за
