— Добре, ще го убедя — каза Мак. — Този Марлоу бива ли го с оръжието? Защото си мисля, че ще по- добре да съм въоръжен за този случай! Да знаеш откъде бих могъл да си намеря една хубава тояга?
— Забрави тоягата — каза Мефистофел. — Досега никой не е успявал да убеди Кристофър Марлоу чрез сила, нито пък чрез силата на убеждението. Не, ти ще му демонстрираш какви ще бъдат последствията от неговата шпионска дейност за Уозлингьм.
— И какви ще са тези последствия?
— Точно след пет години, на 30 май 1593 година, Марлоу ще отиде в една страноприемница с Инграм Фрайзър, Робърт Поули и Никьльс Скерее. Той ще им представи доказателства за предателската им дейност в полза на Хенри Трети, крал на Франция, и ще ги призове да му дадат сведения против Краля и да се оставят на милостта на Тайния съвет. Ужасени от мисълта за подобно действие, тримата ще го хванат и ще го промушат смъртоносно и после ще обърнат работата така, сякаш Марлоу е нападнал единия от тях в пристъп на умопомрачение и онзи, притиснат от обстоятелствата, го убил случайно при самозащита. И така Англия, а и целият свят, ще загубят един от най-видните си поети и то само на двадесет и деветгодишна възраст, докато иначе, ако бе живял по-дълго, той можеше да създаде още много прекрасни пиеси и да изобличи преструвките на обикновената набожност.
— Разбирам — каза Мак. — Искаш тоя Марлоу да живее, така ли?
— О, не бих отишъл чак дотам, че да твърдя, че АЗ го искам — заобяснява Мефистофел. — Това е само едно предложение, само още една възможност за избор.
— Но ти подробно ми изложи плана, който трябва да следвам.
— Разбира се. Но само, ако искаш. Освен това би могъл да откраднеш вълшебното огледало от доктор Дий. Ти несъмнено си чувал за известния доктор Дий?
— Разбира се — потвърди Мак. — Но точно в този миг не мога точно да си спомня с какво се занимаваше.
— Доктор Дий е водещият некромант и магьосник в Англия, име, което се споменава само шепнешком, заедно с тези на Алберт Магнус и Корнелий Агрипа. Бил е помолен не от друг, а от самата кралица Елизабет, да направи хороскопа й, а тя е известна със строгостта си. Сега Дий заминава да живее в двора на Рудолф Втори от Бохемия. И ще вземе със себе си своето вълшебно огледало. Трябва някак си да му го вземеш.
— А за какво ми е то?
— О, може да го използваш, за да убедиш Марлоу да не работи като шпионин за Уозлингъм. Когато погледне в него, огледалото ще му покаже неговия кървав край, ако продължи по тази житейска пътека. И той ще промени намерението си, когато види собствената си смърт. Разбра ли всичко, което ти казах?
— Да, струва ми се — отговори Мак. — Но как ще взема това огледало от доктор Дий?
— Скъпи ми приятелю, не очаквай да свърша цялата работа вместо теб. Помоли го. А ако откаже, му дай това. — И Мефистофел извади от вътрешния джоб на наметалото си малък предмет, зави го в алена копринена кърпичка и го подаде на Мак. После стана и прибра плътно до тялото си черната си наметка.
— Е, сбогом, Фауст. Очаквам резултата от делата ти.
И той понечи да изчезне. Но Мак го хвана за ръкава.
— Какво има?
— Би ли бил така добър да уредиш сметката, ако така е угодно на Ваше демонско величество?
— Ти нямаш ли свои пари?
— Може да ми трябват. Човек не може да е сигурен какво точно ще му се случи при изпълнението на подобна задача.
Мефистофел презрително хвърли шепа монети на масата и пак понечи да изчезне. Но си спомни за правилата на благоприличието, излезе от кръчмата и намери една близка задънена улица, където изчезването му нямаше да бъде забелязано.
Мак сложи завития в коприната предмет в джоба си, без да го погледне, после отброи точната сума от парите, оставени от Мефистофел, прибра останалите, попита къде се намира къщата на доктор Дий и тръгна.
От съседното сепаре се надигна прегърбена фигура, седнала зад високата преграда, скрита от погледите на Мак и Мефистофел. Това беше млад мъж с лисиче лице, облечен със скъпи одежди в яркочервено и зелено и наметнат с голям избелен рюш. Аззи, понеже това беше той, замислено забарабани с пръсти по дъбовата маса и дългата му горна устна се надигна в безрадостна усмивка.
Той бе проследил Мефистофел тайно, горящ от желание да се добере до причината за мистериозното поведение на демона. Значи това бил намислил той! Да мами! Трябваше да има някакъв начин, по който Аззи да извлече изгода от тази информация. Той се замисли за миг и реши, че е намерил изход от ситуацията.
И той моментално изчезна от кръчмата, преди изненаданият кръчмар да успее да му поднесе сметката. Нека суеверният глупак да хвърли вината на марлоувския Фауст. Аззи имаше дяволска работа. Той бързо се издигна към звездната вие, на път към духовните селения, където щеше да предаде една много интересна информация на своя позната — издигната вещица.
ГЛАВА II
— Не трябва да се срещаме по този начин — каза Илит и се огледа притеснено.
Но май нямаше за какво да се тревожи. Коктейл барът „Смесеният дух от бутилката“, разположен зад синьо-черните стени на Вавилон и точно зад ъгъла на улицата, водеща от храма към Баал, беше известен като неутрална територия, където от време на време се събираха оперативните работници на Доброто и Злото, разменяха си информация и се опитваха да се подкупят един друг. И понеже всяка от страните си мисли, че има преимущество в подкупването, никой не бе успял да постигне забраняване на тези срещи. В онези дни, преди хетите да нахлуят и да направят толкова поразии и преди Александър да погуби напълно това място, както направи с Тиба, Вавилон беше едно приятно място с много забавления, където можеше да се прекара приятно известно време. Градът бе известен с музикалните си вечери, голямата си зоологическа градина, където животни от всякакъв вид скитаха сред наподобяващ рая декор и с висящите си градини, които приличаха на замръзнал Ниагарски водопад от зеленина, висяща от височините на горния град. И макар че тази информация по-късно бе скрита от завистливите атиняни, в онези дни Вавилон бе интелектуалната столица на света, едно място, където финикийци и евреи, бедуини и египтяни, персийци и индийци можеха да се срещнат на весела разговорка в някое от градските кафенета — защото Вавилон бе открил великата тайна на кафето тип еспресо, на парата, която преминава през уханната запарка, издухвана през огромни мехове, задвижвани от нубийци и етиопци, които държаха монопола в тази търговия. Освен това Вавилон беше и световната столица на храните и като техния шишкебап нямаше втори на света, а славата на симидите се носеше чак до Измир, та дори и отвъд. И преди всичко Вавилон бе прекрасен с цялото си разнообразие от цветове и празничност — едно място, отдадено на фестивали и на царски гуляи.
— Отпусни се, няма нищо лошо — каза Аззи. — Само защото сме на различни страни, не означава, че не можем от време на време да се срещаме и да си поклюкарстваме за последните събития.
Илит го погледна с любов, но лицето й издаваше съмнение. Без съмнение Аззи беше красив демон, нямаше две мнения по този въпрос. Червеникавата му козина беше ниско подстригана и бляскава, дългият му, силно изострен нос беше извънредно елегантен, а устните му, извити и усмихнати, бяха докосвали нейните прекалено често, за да може тя да ги наблюдава с пълно безразличие. Да, тя все още мислеше за него. Но не по тази причина бе приела поканата му. Знаеше, че за душата й е чудесно да устоява на чара му; и освен това я побиваха тръпки при мисълта за тази невъзможна любов, която тя наскоро бе прехвърлила към ангела Бабриел. Да, Бабриел наистина беше много добър и това беше чудесно, поне що се отнася до добротата. Но наскоро Илит бе развила някакви копнежи за безсмъртие, за които се надяваше да не се окажат неморални.
Избий си го от главата, момиче, предупреди се тя. И после се обърна към Аззи:
— И така, какво ново?
— Нищо особено — Аззи сви рамене по много сложен начин. — Само старите мошеничества и двойна игра. Нали знаеш какъв е животът на демона.
— И спрямо кого си играл напоследък двойна игра?
