На сцената Едуард Алейн пристъпи напред, свали шапката си с широко вълнообразно движение и зае драматична поза.

— Ще обсъдим този въпрос по-късно — каза Мак.

— Шът! — повтори човекът пред тях.

Хорът на сцената бе свършил своята встъпителна реч. Едуард Алейн, великолепен в пурпурната си мантия и с позлатен кръст на врата, започна:

— Щом мрачната сянка на Земята, закопняла да види дъждовния лик на Орион…

— Няма какво да обсъждаме — обади се Фауст. — Просто веднага се изпарявай. Аз поемам нещата оттук нататък.

— Никакъв шанс — отвърна Мак. Разговорът им бе прекъснат в този миг от публиката, на която не й се слушаха ругатните, разменяни от двама нахалници.

— Млъквайте!

— Я им запушете устите!

— Натъпчи им го! И други подобни.

Фауст и Мак бяха принудени да замълчат, понеже никой от тях не искаше да се разгласява истината за нещата. И така те се гледаха ядно с ъгълчетата на)очите си, докато Маргарита и Елена, седнали от двете страни на мъжете, ги тупаха леко по ръцете и им шепнеха да не се ядосват. А на сцената актьорите бяха стигнали до разговора на Фауст със седемте смъртни гряха, които останаха на сцената с цветните си костюми и печални лица и изчакаха излизането на сцената на няколко дявола.

Мак мислеше с невероятна скорост, като от една страна пресмяташе как беше минала играта дотук, а от друга — премисляше следващата си стъпка. Беше му пределно ясно, че тук имаше много повече за спечелване, а следователно и за изгубване, отколкото си бе мислил отначало, там някога в Краков, когато бе влязъл с взлом в жилището на Фауст и бе приел предложението на Мефистофел. Вярно, че сега истинският Фауст беше тук и претендираше за мястото си, но какво значение имаше това за Мак? Собствената му действителност беше по-важна за него, отколкото тази на Фауст и именно тази негова действителност го бе довела до положението да стане Фауст. Следователно този друг Фауст, на когото той бе отнел самоличността, не можеше да има никакви претенции към личността на Фауст.

И все пак щеше да е доста трудно. Трябваше да измисли начин как да се справи с тази ситуация, да се отърве от Фауст и да завърши започнатото. А ако оставеше истинския Фауст да го отстрани сега от играта, какво щеше да му остане тогава?

— Преимущество! Той имаше нужда от преимущество! Без съмнение това стоеше в основата на всяка военна стратегия — да разбереш кога си на задънено и да търсиш — Балансиращата сила.

И точно в този миг той се сети за вълшебното огледало на доктор Дий, чийто кожен калъф му убиваше под мишницата.

Той си спомни, че само като погледне във вълшебното огледало на доктора, щеше да надникне в бъдещето и така можеше да разбере изхода от тази среща между него и Фауст.

Той измъкна огледалото от калъфа, като прикри шума от действията си, стъпквайки една черупка от фъстък на пода и казвайки на Маргарита:

— Ужасно, в какъв вид са само тези места. Сега огледалото лежеше в скута му.

И тъкмо щеше да погледне в него, когато откъм сцената се чу експлозия и ярък блясък от адски искри. Мак беше виждал тази светлина и преди. Това беше Мефистофел, който се появяваше от нищото.

Високият, красив демон излезе от дима, пооправи вечерното си облекло, отиде до средата на сцената, надникна към публиката и, забелязвайки сред нея Мак, извика:

— Огледалото!

— В мене е! — отвърна му Мак. — Не се тревожи, тук е!

— Трябва да го унищожиш! — извика Мефистофел.

— Моля?

— Веднага го разкарай! Прокарали са ново правило! Ако погледнеш в него ще анулират цялото състезание, понеже състезателите не трябва да знаят предварително изхода от събитията! И целият резултат отива на кино, пардон, на театър.

В този момент хората от публиката вече бяха започнали да си шепнат несигурно и да поднасят напръсканите с парфюм кърпички до носовете си с мръсните си, напъхани в дантелени ръкавици ръце. По фъстъчените черупки на пода започнаха неспокойно да се търкат обувки от разнообразен материал и в този шум имаше нещо злокобно, някакъв допълнителен или недостатъчен шум, или пък и двете, някаква невероятна басова нотка на лудост, която щеше да изригне всеки миг и която ухото долавяше като възможност за страхотно и най-вероятно кърваво събитие, сгушено да чака на въображаемите криле, които са всъщност Сърцето на всеки човек и от което то скоро щеше да се роди.

Време е да се измъкваме от тълпата. Мак стана и започна да си пробива път към пътеката, най-добре е да се измъкне оттук колкото се може по-бързо, преди да се е случило нещо — понеже представата, че театрите са места, където се случват зловещи неща е идея, възникнала едновременно с появата на първия театър и може би именно това първо представление на „Доктор Фауст“ отново съживи легендата, че в театрите се случват странни и плашещи неща. Маргарита се бе хванала за пеша му и вървеше плътно след него, за да не се изгуби в тълпата, която бе започнала да гъмжи и да бушува зад гърба им. За паниката им имаше причина. Един от зрителите, не чак толкова простоват, колкото изглеждаше, бе преброил актьорите на сцената и бе видял, че броят им се различава от обявения в програмата актьорски състав. И като сподели тази информация с други зрители — „На сцената трябва да има седем дяволи, а аз преброих осем“ — през хората премина вълна на несигурност. На всички носове мигновено кацнаха дървените рамки на очилата им, които в този ден изобилстваха, понеже всички зрители непрекъснато поглеждаха в програмите си. Ами ако на сцената имаше повече дяволи, то поне един от тях трябваше да е истински. Не беше необходим чак Тома Аквински, за да се сетят за това. И всеки що-годе здравомислещ човек, който гледа на ситуацията непредубедено, можеше без ни най-малко съмнение да разбере, че високият слаб мъж, който се бе появил внезапно на сцената, повече приличаше на дявола от детските му сънища, отколкото актьорът в тази роля, с опърпаното си червено наметало и тесни обувки. И като видяха това, сред хората от публиката се надигна онова ужасно чувство, което нашепва тихо „давай да се омитаме оттук“ и всички наставаха и застъргаха по фъстъчените черупки с обувките си, докато препускаха към изходите.

Осем дявола. После се появи и девети. Защото именно тогава се появи един симпатичен на вид демон с лисиче лице, в официален костюм цвят слонова кост, с бели половинки от чорт и с наметнат на раменете тюркоазенозелен шал с нарисувана тибетски мандала. Като видя това, тълпата леко подлудя.

— Не хвърляй това огледало! Такова нещо все някога ще ти потрябва. Пък и ти е необходимо за състезанието!

— Не, не е така! — извика Мефистофел. — То е само една от многото възможности за избор, които има.

— Кой си ти, че да му казваш да не прави даден избор?

— Нищо такова не съм казал — възрази Мефистофел. — Само го съветвам да не гледа лично в него, понеже всяко предварително знание води до анулиране на състезанието и това ще бъде еднакво неприятно и за Мрака и за Светлината.

Публиката, потънала в суеверна мания от лавинообразното струпване на странни събития със зловещ привкус, започна да изпада в паника. Възрастни мъже захвърляха настрани кошниците на жените си, пълни с най-отбрани шунки, печено говеждо, свински флейки и разни други вкусотии, за да не им се пречкат по време на бягството им към най-близкия изход. Оркестърът напразно засвири весела мелодия. Останалото беше в три четвърти такт.

ГЛАВА VI

Докато ставаше всичко това, Ронир, джуджето, си седеше в една отделена за джуджета градинка и замисляше нова пакост. Опитваше се да измисли какво възможно най-голямо зло би могъл да стори на Аззи. Това отчасти беше, защото мразеше лиселикия дявол. Но също и защото Ронир изпитваше страхотно интелектуално удоволствие от това да смъкне някой възгордял се дявол едно две стъпала по-ниско. Ронир не обичаше демоните, и по-специално — демоните с лисичи лица, а конкретно този мразеше повече от

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату