ГЛАВА VI
Фауст се вглеждаше в мрачните ъгли на стаята.
За миг му се стори, че забелязва някакво присъствие сред прилеповидните гипсови отливки на тавана. Но не, нямаше никой. Те бяха заминали, и двамата, самозванецът и Мефистофел. След тях не бе останало нищо освен слаб мирис на сяра.
Беше му съвсем ясно какво се е случило. По някакво глупаво стечение на обстоятелствата, в жилището му бе проникнал непознат. Явно беше онова високо русо конте, което бе зърнал през прозореца. А Мефистофел — този глупав демон с грандиозно име, по някакъв начин го бе объркал с него самия.
Фауст се намръщи и поклати глава. Бе подочул достатъчно, за да разбере, че Мефистофел му е предложил някакво хубаво приключение и вече отвеждаше самозванеца към него и към награди, които по право принадлежаха на Фауст. А той бе останал сам в тази мрачна стая, в този светски град на име Краков, където трябваше да продължи да живее така, сякаш нищо не се бе случило.
Е, по дяволите, не на него тия! Ще ги следва, ако е необходимо, дори и до най-далечните царства на пространството и времето, ще намери Мефистофел, ще разобличи непознатия като самозванец и ще заеме полагащото му се място във величественото развитие на нещата.
Фауст се тръшна на един стол. Мозъкът му щеше да се пръсне от идеи. Първо, трябваше да отиде там, където се намират Мефистофел и самозванецът. Бяха изчезнали сред огън и пламъци. Това свидетелстваше, че не се намират на Земята. И следователно щеше да се наложи да се промъкне покрай Земята и човешкия й облик в астралното пространство, където духовете бродеха на воля и мъртвите празнуваха скръбните си празници, където всъщност живееха елфите, самодивите, таласъмите, джуджетата и другите същества от езическото минало.
Но после поразмисли малко. Беше ли готов за такова нещо? Това би било върховно изпитание за всеки един магьосник. А Фауст, въпреки че се считаше за един от водещите в овладяването на магическите изкуства и придобиването на езотерично знание, не беше в първа младост. Може би нямаше да му е по силите. Можеше да предизвика собствената си смърт…
И после се сети, че само преди няколко часа замисляше самоубийството си? И защо? Защото вече нищо не му се струваше достатъчно интересно. Животът се простираше пред него с досадна еднообразност, беден на удоволствия, изпълнен с болежки и изпразнен откъм смислени постижения. Сега отново, меко казано, му беше интересно! Приключението си беше негово по силата на отнетото му право на слава и утвърждаване. Такова нещо той нямаше да търпи. И ако трябва, нека това приключение да сложи край на живота му. Никой не можеше да открадне неговото предизвикателство към дявола!
Фауст стана и разрина огъня, от който бяха останали само светещи въглени. Добави дърва и се по-лучи хубав пламък. Изми лицето си в легена с почти прясната вода, налята от прислужницата само преди два дни. Намери парче сушено пушено говеждо и го поля с халба ечемична бира. И през цялото време кроеше плановете на следващите си действия.
Наистина щеше да му трябва много силна магия, за да го отведе там, където искаше да отиде. Щеше да се наложи да комбинира възможностите на Изпращането с могъществото на Посещението. Магиите за Прехвърляне бяха известни като страшно трудни, понеже включваха, в самата си същност, изпращането на телесни форми, в случая самия него, на места, където съществата обикновено обитаваха по-неуловими тела. Самото количество духовна енергия, необходимо за това начинание, плашеше.
Фауст отиде до библиотеката и разрови научните си книги. Намери една формула в книгата на Хермес Тризмегистус „Сигурно пътуване към звездите“. Но тя беше много сложна и за изпълнението й бяха необходими трудни за доставяне съставки, като например ляв палец от крака на китаец, което бе почти невъзможно да се намери в Източна Европа по това време на годината, макар че във Венеция ги доставяха свободно. Той продължи да търси. В книгата си „Въведение в Черните Магии“ той намери по-проста формула, с по-малко съставки и се зае да я изпълни.
Прилепска тор… Някъде тук имаше цял мускал от нея. Рецептата изискваше жабешки изпражнения, четири — цели, но за щастие той имаше няколко добре изсушени и прибрани в бурканче. Чемериката въобще не беше проблем, намираше му се и бяла върба, живак имаше достатъчно в наличност, беше свършил горения пелин, но винаги можеше да си купи още от аптеката в махалата. Но какво беше това тук: „Няма да подейства без парченце от Истинския кръст“!
Проклятие! Беше използвал последното си парченце миналия месец!
Без да губи време, Фауст грабна портфейла си, пъхна вътре изумруда, за всеки случай, ако възникнат неочаквани разноски, и излезе на улицата.
Аптеката на ъгъла беше затворена заради Великден, но като почука тук-там по кепенците, той успя да намери и да доведе аптекаря, който, мърморейки недоволно, му каза, че нямал от Истинския кръст и не знаел кога ще пристигне следващата доставка от Рим. Но все пак имаше от горения пелин и Фауст си взе от него.
Веднага се втурна навън, тръшвайки вратата след себе си, и хукна колкото го държаха краката към епископския палат на улица Патерностер. Слугите пуснаха Фауст вътре, понеже двамата с епископа бяха стари приятели и често спореха заядливо по философски въпроси до късно през нощта на паница овесени ядки (тъй като стомахът на епископа, както и този на Фауст, не беше вече както едно време).
Епископът, който се бе облегнал в удобна поза в голямото си кресло, поклати недоверчиво глава.
— Съжалявам, скъпи ми Фауст. Но в най-новите Препоръки от Рим се казва, че не трябва да позволяваме парченца от Кръста да се използват за идолопоклоннически цели.
— Кой говори за идолопоклонничество? — запита Фауст. — Тук става дума за науката на алхимията.
— Но за какви цели искаш да го използваш, сине? Може би, за да се сдобиеш с по-големи богатства, например?
— Ни най-малко! Трябва ми, за да поправя една крещяща несправедливост!
— Е, това вече е друга работа — каза епископът. — Но те предупреждавам предварително, че цената на Кръста се вдигна значително, което е съвсем естествено, като се има предвид, че това е доста дефицитен материал.
— Трябва ми само едно парченце — колкото нокът. Пиши го на сметката ми.
Епископът извади една малка лакирана кутийка с парченца от Кръста.
— Смятах да говоря с теб за сметката ти. Фауст бръкна в джоба си и извади оттам изумруда.
— Ето, плащам всичко!
Той покри парченцето от Кръста с брезова кора, после го уви в старо парче плат от олтар, докато епископът се наслаждаваше на блясъка на изумруда.
Завил парченцето на сигурно място, Фауст забърза към къщи.
Напали въглища в алхимическата пещ и наду стенещия кожен мях, докато огънят засвети в червено и бяло и избухна в потоци малки ярки искри. После събра съставките на едно място. Сложи купата с аква арденс I на масата до себе си, като внимаваше да не се разлее, понеже тя можеше да разяде всичко, което преди това не е било обработено с течност против аква арденс, стри на прах пречистения антимон в малко бронзово хаванче, сипа цветна есенция на една страна, а на друга — жабешките изпражнения, калцираната прилепена тор, кристалите урина от мармот и подсилената пръст от гробище. Внимаваше да не се допират. Не биваше да ги смесва предварително! Ето тук бяха виненият му камък, стипцата и маята. Тук беше и нигредото, което си бе направил едва миналата седмица. Не му се искаше да го жертва, защото с него, ако положеше необходимите усилия, можеше да си направи феникс, а фениксът беше най-прекрасната от митическите птици. Но сега нямаше време за естетика! Беше готов да започне.
В този миг на вратата се почука. Фауст се опита да не обръща внимание, но чукането се повтори, после се потрети, а зад вратата се дочуваше бъбрене на много гласове. Той се довлече до вратата в ужасно настроение и отвори.
Отвън стояха четирима-петима младежи — не можеше да разбере точния им брой, защото непрекъснато мърдаха насам-натам.
— Доктор Фауст! Учителю! Не ни ли познахте? Ние сме студенти от вашата група 1Б от специалността „Произход на алхимията“ в университета. Искаме съвет по въпроса: защо образът за женската душа винаги се открива в променящото се хермафродитско тяло на Меркурий. Ще ни питат за това на държавните
