изпити, а не можем да намерим нищо по този въпрос в учебниците по алхимия.
— По дяволите — избухна Фауст — въпросите за хермафродизма и сексуалната образност в алхимията са разгледани в „Нови насоки в старите науки“ от Николъс Фламел, която ви казах да прочетете в надалото на учебната година.
— Но тя е написана на френски, учителю!
— Вие трябва да знаете френски!
— Но, учителю, това няма никакъв смисъл, защото, ако принципът на хермафродизма според Аристотел може да се включи към…
Фауст вдигна длан, за да ги накара да замълчат.
— Студенти — каза той — започвам труден и сложен експеримент, който вероятно ще се превърне в крайъгълен камък в аналите на алхимията. Не мога да допусна да бъда прекъсван или разсейвай. Идете при другите професори. Или вървете по дяволите! Само се омитайте оттук и то веднага!
Студентите си заминаха. Фауст наду пак мяха, за да разпали огъня, провери дали обезмирисителите, с тънките си като косъмчета нишки, са чисти и в добро състояние. Алембиците бяха загрети и готови за действие, сублиматът беше в задоволително състояние и ретортата — най-после нагласена над огъня така, както трябваше. И той започна.
Когато веществата се смесиха в тигела, те задоволително промениха цвета си. В блестящата течност проблесна зелено и червено, избликнаха слоеве пари и се кондензираха в мъгла, която се надигна към тавана и увисна там като прозрачна сива змия. Фауст пусна парченцето от Кръста. Сместа проблесна за миг и после почерня.
Много е лошо, когато една алхимична смес почернее. За щастие беше забелязал двойния сребрист проблясък, който се появи малко преди всичко да почернее. Фауст се консултира с „Наръчник по проблемите на алхимика“, написан от магьосниците от Каирския университет и преведен от Мойсей Маймунидес, и провери какво се казва там за такава реакция. Там пишеше: „Двоен сребрист проблясък преди сместа да почернее означава, че парченцето от Кръста, използвано в реакцията, не е било истинско. Измерете го с религиозния си чистомер, преди да продължите по-нататък.“
Проклятие! Нова пречка! А по това време вече май нямаше никакъв изход. Освен, ако не намери някакъв заместител на Кръста? Той пак се втурна към библиотеката, но по претъпканите до пръсване лавици не откри нищо, което да му е от полза. Искаше му се да завие, толкова беше отчаян. И в този миг очите му се спряха на пакета книги, донесени от човека, влязъл в жилището му тази вечер.
Той ги прегледа и устните му презрително се свиха. Най-обикновена нескопосна имитация на истински книги, залъгалки, предназначени за продажба на невежите. Но ето че сред тях попадна на заглавие, което му беше познато, макар че така и не бе успял да се сдобие с тази книга. Казваше се „Сърцевината на алхимията“ и всъщност представляваше немски превод на определени ключови текстове от Евреней. Но как се бе оказала тук? Той я прелисти и попадна на следния текст: „Истинският кръст е почти неразличим по вид от Почти истинския кръст. За нещастие, той не действа в алхимическите формули. Обаче, Почти истинският кръст може да се дозареди с енергия като се добавят равни количества калий и обикновени сажди.“
Мускалът с калия му беше под ръка. Нямаше сажди, на ако, както подозираше, прислужницата не бе почиствала лампите от няколко дни… Да, оказа се прав, имаше много сажди!
След като добави калая и саждите към сместа в алхимическата пещ се появиха различни цветове и светлини. Надигна се гъста сива пара и за миг закри Фауст и уредите му. Когато парата се разпръсна Фауст не беше вече в стаята, нито пък ако става дума, в Краков.
ГЛАВА VII
Първите впечатления, на Фауст бяха за перлена сивота, която поглъщаше всичко. Това обаче продължи само миг, докато Духовната сфера се приспособи към необичайното състояние да съдържа в себе си земен наблюдател, като се разшири на всички страни. След това Фауст видя, че стои сред покрайнините на малък град, досущ като тези, които бе виждал по време на странстванията си из Европа, макар и далеч не идентичен с тях.
Несъмнено бе стигнал дотук много бързо. Но това не беше логично, понеже Духовното Пространство, което не притежаваше вещественост, освен наложената му от временните закони на Втвърдяването, може да бъде свито до съвсем малки размери от Природата, която ненавижда вакуума, а и не би оставила големи неизползвани пространства просто ей така. Учените доктори от Ягелонския университет преподаваха, че когато Духовното Пространство не се използва, то се смалява до размера на главичка на топлийка — ето до каква миниатюрна маса може да се свие нематериалното! Единственото нещо, което може да го накара да се разшири, е присъствието на наблюдател. Тогава пространството се самосъздава в такъв вид и действащи лица, каквито могат да се очакват от него по това време.
Фауст влезе в града и видя цяла редица витрини на магазини. Над всеки имаше надписи. Фауст не можа да различи буквите по тях, по което разбра, че не са предназначени за него и не бива да влиза там. Най- после забеляза табела, на която пишеше „Кухня на вещиците“. И разбра, че това е мястото, където ще трябва да влезе. (В Магията за Прехвърлянето се съдържа закономерността да те отведе точно до прага на следващото ти приключение, макар че след това оставаш сам.)
Фауст се приближи към Кухнята на вещиците. Застана до вратата и я докосна с предпазливо движение. Боеше се, че ръката му ще премине през нея, тъй като на такова място могат да съществуват само духове, а те са добре известни със способността си да преминават през други духове. Но вратата изглеждаше плътна и след миг на размисъл той разбра, че дори и нечие тяло в това място да не е плътно, то ще трябва да се държи като такова, за да може да се случи всичко останало; защото, както посочваха древните философи, не би съществувал никакъв драматизъм, ако телата не се блъскат в едно друго. Но как, щом са безплътни, успяват да станат твърди? Фауст реши, че това сигурно е така, защото всички части на този свят са положили официална клетва да поддържат твърдото си състояние, въпреки удобствата на неосезаемостта и преди всичко — да не се преливат едно в друго.
Фауст влезе в Кухнята на вещиците и видя цяла тълпа низши дяволи с не особено стряскащ вид да се грижат за група свои клиенти, които седяха на столове, загърнати в чаршафи. Приличаше на нещо като козметичен салон. Тези дяволи очевидно бяха бръснари или хирурзи, защото не само режеха коси, но също така премахваха и тлъстините от отпуснати отвратителни шкембета и от натъпканите като салами бедра и добавяха по някой яркочервен бляскав мускул към отпуснати ръце и стомаси. Изчистваха мръсотията от телата и грозните петна от кожата. Под умелите им ръце биваха възстановявани цели лица, като за тази цел използваха парчета месо, които държаха във ванички до бръснарските столове.
Но след миг вече беше съвсем очевидно, че дяволите са само помощници. Сред тях се разхождаха десетина вещици, надзираваха работата и самите те изпълняваха някои по-деликатни реконструкции. Всички бяха облечени в едни и същи одърпани, омазани дрипи, а на тесните си глави носеха островърхи шапки, чиито периферии се накланяха неестествено над блестящите им очи. И всички носеха високи ботуши с връзки около хилавите глезени, а по костеливите рамене на повечето от тях, стоеше по една черна котка.
— Е, какво е това? — изрече една високопоставена вещица, чийто ранг личеше единствено по черната сатенена роза, прикрепена към шапката й. — Да не си основния материал, който поръчахме? Ела тук, миличък, и ще те направим на парчета за нула време.
— Не съм никакъв материал — отвърна Фауст гордо. — Аз съм Йохан Фауст, доктор от Земното Царство.
— Струва ми се, че току-що имахме един такъв клиент тук — каза вещицата.
— Да не би да беше придружен от един висок, хилав демон, на име Мефистофел?
— Ами да, беше, макар че, според мен, той изобщо не е хилав.
— Онзи мъж с него не е Фауст! Той е самозванец! Аз съм Фауст!
Вещицата го изгледа безизразно.
— Всъщност наистина ми се стори нещо много млад за учен доктор! Имате ли някакъв документ за самоличност?
Фауст пребърка портфейла си (който бе прехвърлен и спиритуализиран, но иначе — съвсем същия като на Земята) и намери една почетна карта от град Люблин регистрационна карта на гласоподавател от Париж
