превъоръжи за следващата атака на Грейф. Четвъртото, последно нещо беше най-ценно: че всичко си има край… евентуално. Както и този ден.
После започна истинският кошмар.
Свестих се. Двама души ме влачеха надолу по някакви каменни стъпала. Пред мен, вдигнал високо един фенер, вървеше Грейф. Познах го по белезите от камшик на гърба. Беше гол, само по черен брич. Стълбището беше старо; виждаше се бялата селитра, очертала камъните около нас. Стълбите неочаквано свършиха. Видях вода и малка лодка… черната лодка от моя сън. Двамата помощници на Грейф ме прехвърлиха през борда и мълчаливо си тръгнаха. Грейф отвърза лодката, застана на кормилото и течението ни подхвана и ни понесе но един тунел, чийто свод беше само на стъпка над главите ни.
За броени минути излязохме в открити води. Беше нощ без луна и без звезди. Движехме се по канал, който ми изглеждаше познат. Бяхме в сърцето на Ираяс, но не видях други лодки или кораби. Не бях нито окован, нито във вериги и можех да скоча от лодката; но не го направих. Можех да извикам за помощ. Но и това не направих. Изглежда, бях омагьосан, макар че също толкова вероятно бе да съм просто в шок от изтезанията. Всъщност последното беше по-вероятно, защото събитията бяха толкова неясни, и фантастични, както и в кошмара ми.
От този преход си спомням само отделни моменти. Плувахме по-бързо, отколкото по реката, по която пристигнахме от планините и влязохме в Гомалали. Каналът влезе в змиевидната река и сега вече знаех, че движението се извършва с магия, защото поехме срещу течението без помощта на весла или платна. Когато излязохме извън града, видях отдясно Свещената планина. Понесохме се покрай нея и навлязохме в района отвъд върха на древните. Спомням си, че по едно време се плъзнахме в дълбоко дефиле. Съскащата река зад бордовете на лодката вече не приличаше на вода, а на тъмна, гъста, мазна течност.
Грейф не докосна кормилото, но лодката неочаквано се понесе настрани, към една издадена скала. Вместо да се ударим обаче, хлътнахме в пещера, дълбана от реката в продължение на хилядолетия. В пещерата имаше каменен кей. Грейф върза лодката, изкатери се навън, обърна се и махна с ръка. И най- малката прашинка от душата ми, която беше все още моя, се мъчеше да се противопостави, но го последвах: стъпих тромаво върху седалката за гребеца и после скочих на покритите с тиня камъни. Краката ми се влачеха, а умът ми крещеше: „Бягай! Не можеш да се изкачиш по тези стъпала. Не бива да се изкачиш!“ Но се изкачих.
Грейф взе една от факлите, поставени от двете страни на сводестия вход, и ми махна пак. Чух лай и знаех какво има над мен. Далеч горе, високо над тази издълбана от реката пещера, в града, в порутения амфитеатър, сред огромните изваяния търпеливо чакаха същества, наредени в кръг. Там горе в безлунната нощ, чакаха съществата, които лаеха като кучета, но не приличаха на нищо виждано на тази земя. Мина ми мисълта, че някога може да са били хора. Прокълнати и забравени от всички хора.
Последвах Грейф. Умът ми отнякъде безкрайно далеч ми казваше, че никоя жертва никога не е минавала обратно по тези стъпала и отчаяно се мъчеше да измисли спасителна стратегия. Не успя. Думкането на огромния барабан започна. Влязохме в огромна зала, чиито сводове се извисяваха в тъмнината. Чух да звъни гонг или цимбал и когато Грейф се обърна, видях огън, подобен на червей, да се гърчи в празната му очна кухина. Чух го да говори за моето желание, че това е което искам, че това е моята съдба… и се засмя. Смехът ехтеше силно, все по-силно, сля се с лаенето на съществата отвън, смях на радост, и болка, и смърт, смях, издигащ се до какофония. Равелайн също беше тук. Над залата и над проклетите същества припадна тишина. Грейф се превърна в статуя — може би Равелайн го беше парализирал. Принцът беше в кървавочервени панталони и черна, дълга туника със златен ширит около китките и врата. На колана му висеше кама, украсена с инкрустации. Може би се беше облякъл за неочаквана работа в двореца.
— И така, Антеро, стигнахме до края — каза той. Гласът му беше спокоен. — Искаш ли да знаеш съдбата си? — Не казах нищо. — Само за момент ще те залича физически. По-голяма част от душата ти ще бъде разпръсната от ветровете, когато те взема в прегръдката си. Но ти ще бъдещ нещо повече от нещастен скитащ дух, какъвто е твоят брат или онзи роб, когото уби този разбойник. Аз ще запазя част от теб в собствената си душа и тя ще бъде свидетел, чрез моите очи, на големите промени, които ще настъпят в този свят. Ще бъде свидетел, но никога не ще може да стори друго, освен да пищи в ням ужас, когато те настъпят.
— За мен ще бъде чест — казах с глас, изпълнен със сарказъм. Бях решен да умра поне с малко достойнство.
— Ни най-малко. Искам да запазя частица от теб като спомен за провала и предупреждение срещу самохвалството.
— Това едва ли е провал за теб — казах аз.
— Съвсем погрешно. Неуспехът ми с теб и твоите хора през десетилетията прие няколко форми. Преди много години чувствах присъствието на твоето родословие далеч и много слабо. Не му обръщах никакво внимание. Смятах, както повечето ваканийци, че делата на варварите извън нашето царство са без значение за нас. Но после почувствах присъствието по-осезаемо. Позволих на сетивата си да тръгнат по следата и открих твоя брат.
Думите му изостриха вниманието ми и съвсем ме разсъниха. Не зная как точно да обясня, но поради някаква причина едно изречение казано от Грейф по време на кошмара, никога не ми беше правило нужното впечатление: „… Това е, което твоят брат не може да постигне…“ Питал съм и учени, и гадатели, и всички казваха, че често ставало така: че някой човек неочаквано започвал да се кълне, че всички около него говорят на чужд език, че друг губел паметта си. Един ми го обясни като превръщане на познатото в непознато.
— Насочих магиите си към и около Ориса — продължи Равелайн — и усетих, че ме дебнат, както дивия звяр усеща ловеца. Твоят брат, без да се е учил и без магьосническа традиция в рода ви, беше потенциално по-голям магьосник от всеки, който се е раждал откакто свят светува.
Дори в агонията и предсмъртния момент бях обзет от гордост и гняв.
— И затова ти го уби.
— И затова го убих — съгласи се Равелайн. — Сложих капана си внимателно. Халаб не беше по- съвършено същество от теб или от мен, така че беше достатъчно да направя само една малка магия и да го подтикна към малко високомерие. Изпратих голяма магия срещу онези глупаци, които вашият град уважава и нарича жреци, макар че никой от тях тогава, нито пък сега има достатъчно талант да направи заклинание над водата, ако се дави. Те трябваше да се чувстват застрашени от Халаб и когато той поискаше да бъде проучен, за да стане жрец, да насочат срещу него най-смъртоносните си средства. Брат ти беше подложен на изпитание. Той с лекота устоя на онези жалки духове, които жреците изпратиха срещу него, и щеше да излезе победител. Тук беше първата ми грешка… и аз все още не съм преценил съвсем точно колко голяма беше тя.
— Тогава направих две големи магии. Едната от тях да спре времето, което ми даде възможност да повикам сьщество, за чиято природа и име дори не смея да помисля. Цената на това същество беше висока: след това бяха жертвани невинни хора от цяла общност. Аз убих Халаб, или по-точно моето същество го уби. Но дори и тогава успехът ми не беше пълен. Вместо да бъде заличен от този и всички други светове, духът на Халаб успя да се измъкне, подобно на всеки човек, умрял неизповядан или неотмъстен. Трябваше да настроя съдбата срещу всички от фамилията Антеро. Бях глупак да мисля, че Халаб е единствен, че е изключение. Всички вие притежавате по малко талант. Сестра ти има много и го направи още по-голям като не се омъжи, не роди, нито пък имаше полови сношения с мъж. Ти също имаш малко, за което, разбира се, знаеш.
— О! — продължи Равелайн, като забеляза учудването ми. — Значи не си знаел. Не е голям, но достатъчен, та през всичките тези години да избягваш лошите магии, без да си предупреждаван за тях. Хората наричат такава магическа сила щастие. Аз, между впрочем, ще се погрижа „щастието“ на Антеро да изчезне и през следващите няколко седмици ще изтребя целия ви род. — Той се наслади за момент на моята агония, после продължи: — Да се върнем към моята изповед. Трябва да призная, че това ми доставя удоволствие, тъй като никога през живота ми не е имало някой достатъчно глупав, на когото да се доверя, нито пък някога ще има. Освен ако, може би, твоят дух от време на време не ми разрешава аудиенция. Виж, това може да се окаже забавно.
— Та да продължа. След смъртта на Халаб отслабих бдителността си, подобно на пиян часови на
