Не бях в тъмницата на Ликантия. Бях в друга подгизнала каменна килия, малка и тясна. Около мен нямаше хора… никаква охрана, никакви палачи, никакви затворници, нямаше го дори Дженъс. Имаше само един човек: Грейф. Той седеше свит на тежката каменна пейка до отсрещната стена. Усмихваше се. Насилих се и също му се усмихнах.
— Господарю Антеро — каза той с насмешка. — Ти се събуди. Да пратя ли слугините да приготвят банята? Да ти донесат копринени дрехи? Може би онази музикантка с хубави цици да изсвири нещо? Ех, да можех да я доведа и да видиш аз какво знам да правя. Но не е разрешено.
Умът ми беше като въртележка; не казах нищо. Нито пък можех да се мръдна от мястото, където бях. Грейф стана и дойде при мен. Видях зейналата му очна кухина — черна, гноясала. Ударът с дръжката на копието, нанесен от мен, наистина беше извадил едното му око. Грейф знаеше какво гледам и стиснатият му юмрук се заби в корема ми. Изпъшках и паднах на колене, без да мога да си поема дъх.
Той ме обърна с обутия си в ботуш крак, взря се в мен и се засмя.
— Ай! Ти изгаси една от моите светлинки. Но аз намерих по-добър начин за гледане. Моят господар ми даде… нещо, с което да виждам. Даде ми малко от своята сила, та да гледам хората и да виждам намеренията им. — Грейф потупа с пръсти празната си очна кухина, после се изкикоти; безмилостното ехо се разнесе из каменната килия.
В този момент видях в празната очна кухина червен огън — мъничко, червено, виещо се огънче. Разбрах, че навлизам в реалността на онзи кошмар, който ме преследваше дълги години. Не срещата ми с Грейф в Ликантия го бе направила мой безименен палач и лодкар. Беше ми разрешено, за добро или за лошо, да погледна в бъдещето. Кошмарът беше ясновидство и аз трябваше да съсека Грейф още първия път, когато го срещнах в двора на ликантийския хан.
— Виждам, че си все още замаян и се чудиш къде се намираш сега. В Ираяс. Дълбоко, дълбоко под земята, където никой няма да чуе твоя писък, нито да ти помогне. Знаеш ли, първото нещо, което научих от крадците и главорезите, беше, че най-напред трябва да сломиш човек с думи. Така че… Ти беше измамен. Излъган от човека, който мислиш за твой приятел. Човекът, който ти бе направил защитно заклинание, го отмени, така че аз и моите помощници можахме да влезем и да те отвлечем.
Въпреки усилията ми да се овладея на лицето ми сигурно пролича голямата ми мъка. Грейф пак се засмя и ме заплю в лицето.
— Стани… и се огледай наоколо. Виж какви прекрасни играчки съм донесъл да си поиграем. Принцът ми разреши цял ден да се забавлявам с теб. Единственото, което ми забрани, е да те убивам или да не полудееш. О, да, не мога и да те осакатявам или да ти чупя костите. Предполагам, че си има свои игри и ще се позабавлява с теб по-късно. Обзалагам се, че игрите на принца може да са дори по-хубави от моите, макар че аз имах време да помисля какво искам да ти сторя, да ти припомня какво други са сторили на мен. Освен ограниченията, които ми постави той, други ограничения за човек, прекарал живота си в служба на Нису Саймън, няма.
Единствената ми утеха беше, че Грейф може би не знае за моя кошмар, иначе той щеше да е още по- радостен от мисълта, че знам какъв ужас ме очаква. Но дори това, което ме очакваше, не беше толкова мъчително, както новината за предателството на Дженъс.
— Първо — почна Грейф, — вдигни си ръцете. Виждаш ли тия белезници? Сложи си ги. — Той се изкикоти когато безводно се подчиних на нареждането му. — Виж как помага магията на принца. Голям майтап — да те гледам как ми помагаш.
Някаква магия ми беше отнела волята и аз не можех да се съпротивлявам на заповедта; надянах белезниците на китките си. Грейф се изкикоти и отиде до стената, където от една халка, забита в тавана, висеше въже, промушено през белезниците. Той го развърза и го издърпа, докато ме повдигна от пода. Пръстите на краката ми едва допираха плочите.
— Ще има достатъчно време да ти понаместя кокалите преди … да тръгнем — каза той. — Сега само ще повисиш малко, защото съм сигурен, че имаш да питаш. Ще ти отговоря на всичките въпроси, понеже това ще направи последните ти часове още по-тежки. — Той отиде на пейката си и зачака.
Не исках да му доставям това удоволствие, но имаше едно нещо, което трябваше да потвърди.
— Още ли си на служба при Нису Саймън?
Грейф се засмя с противния си смях и енергично закима.
— Той мисли, че съм… и ще му взема парите, докато неговите желания съвпадат с моите. Никога не съм напускал службата си при него, ако това искаш да научиш, и затова за втори път попадаш в моя капан. Три пъти, ако броиш и онзи път, когато изкормих твоя роб в Ликантия, за да взема косите ти за заклинанията на Саймън.
Разбира се, той беше убиецът на Ийнес. Постарах се да запомня, че трябва да отмъстя за тази смърт и да осигуря покой на духа му преди самият аз също да се превърна в дух. Слаба надежда просветна в гърдите ми.
— Разбира се — продължи Грейф, — ти сигурно се питаш кой е моят истински господар, след като Нису Саймън се закле да служи на принца.
Интуицията ми отново се потвърди. Мисълта, която ми беше минала през ума преди няколко часа, беше вярна: Равелайн наистина планираше да превърне нашите земи в кланица, настройвайки ни един срещу друг.
— Как той… и ти…достигнахте до Ираяс?
— Господарят Саймън не е тук — каза Грейф. — Той е в Ликантия и се стяга за поход срещу Ориса. Никога не е стъпвал в Ираяс. Когато имаш такъв силен господар като принца, не е необходимо да стоиш тук и да му целуваш пръстена. Саймън му служи от… по дяволите, ако зная със сигурност от колко, нали не спим заедно и не си споделяме тайните, но от много дълго. Аз научих за тия работи преди два-три месеца. А как съм дошъл тук? — Грейф за момент изглеждаше разтревожен. — За това не мога да говоря. Господарят Саймън ми заповяда да служа на човека, когото ще видя, когато се събудя, докато съм жив, направи заклинание и след това се събудих в големия замък на принца. Не че трябваше да ми нарежда да му се подчинявам, напротив. Аз познавам истинската сила, когато я видя… и заповедта на господаря Саймън всъщност е чест за мен.
Грейф стана и се заразхожда из килията. Тя беше пълна с всякакви приспособления за изтезания: въжета, халки, ръжени, камшици, клещи, огън, вода и менгемета. Палачът ми ги заоглежда едно след друго.
— С кое ли да почна? — чудеше се той. — Е, стига приказки. Само още едно нещо, Антеро, приятелче… — Гласът му премина в ръмжене, обхвана го омраза и дори нещо като възбуда… — Помисли си. Ти би могъл да имаш всичко, знаеш нали? Ако беше коленичил пред принца… можеше да бъдеш помощник на господаря Саймън, когато нещата се оправят, и цяла Ориса щеше да ти се покланя като на него. Ама не, ти си горделив! Сега ще съжаляваш за това. Сега… и през цялата вечност, която те очаква. Понеже принцът май няма да те остави да умреш истински.
Грейф вдигна един бич, опипа го и изсъска:
— Я да почнем с това!
И го стовари върху мен.
Няма никакъв смисъл да описвам изтезанията подробно. Онези, които искат да научат нещо повече, нека отидат в най-близката кръчма до някой затвор и поръчат пиене на някой тъмничар, който ще задоволи любопитството им. Достатъчно е да кажа, че Грейф бе следил внимателно собствените си изтезания и бе усвоил майсторски боравенето с различните инструменти за измъчване.
Трябва да отбележа само четири неща. Първо, че между палача и жертвата се създава известна връзка. Тя не е нито сексуална, нито несексуална и аз не знам как да я опиша. Познавам и други, прекарали дълго време в ръцете на палачите. Те са ми казвали, че жертвата ставала най-предан роб на своя палач, когато душата й напускала тялото в безкрайна болка. Второто е почти садистичното или мазохистично удоволствие, когато се превръщаш в хихикащ наблюдател на болката. Това чувство също е сложно, отчасти причинено от нерви и от същия източник като секса, или поне така предполагам аз, но повече от амбицията да запазиш нещо от душата си, нещо от собственото си аз от натрапника и неговия огън и мъка. Третото нещо, което научих, беше желанието на Грейф да надмине себе си. Един опитен екзекутор никога не позволява на жертвата си удоволствието да изгуби съзнание. Това беше най-голямата грешка на Грейф и може би моето спасение. На три пъти ме навестява тази благодат и моето вътрешно аз успяваше да се
