голямата пустош. Тази земя, сигурен съм, че с пророкуванията си Дженъс е разбрал това и ви го е казал, някога е била зелена и цъфтяща, и за нея са се разказвали легенди. Но нейният народ се е противопоставил на Вакаан. Това е било преди цяла вечност, по времето на древните, или поне така са разказва в легендите. Но и до днес там няма нищо освен гола пръст и остър кремък и тя ще служи като пример на всички други, докато самото време не достигне до своя край! Равелайн понижи глас.
— Втората причина са плановете и амбициите на Грейклок, амбиции, които отговарят много на моите. Той ми направи огромно впечатление. Иска да научи всичко… да знае всичко, което се е изучавало от възникването на магьосничеството. Къде другаде би могъл да научи всичко това, ако не тук, в Ираяс? Аз предлагам да го взема на работа при себе си, при условие, разбира се, че вие сте готов да го освободите от клетвите, които е положил пред вас. Така, както напредва… както учи… той не само ще получи почести далеч по-големи от онези, които може да му окаже Ориса, но аз планирам да му дам истинска власт, власт само малко по-ниска от тази, която имам самият аз. Слушал съм моят брат да ме нарича свой копои. Такава роля предлагам на Дженъс, на когото скоро ще дам благородническа титла. Той ще бъде моят копои!
Изпих си чашата, после умишлено бавно загледах шишетата, докато намерих гарафа с ракия. Исках да изглежда, сякаш подпечатвам потенциален договор. Сипах си половин чаша и се обърнах към Равелайн.
— За мен всичко това е съвсем ново, ваше височество. Предполагам, че не искате да ви отговоря в момента.
— Надявах се на отговор — каза Равелайн и по лицето му се изписа недоволство.
— Простете, но не мога да ви отговоря веднага, ваша милост. Прекарах много години в усилия да достигна до вашето царство и през цялото това време с Дженъс бяхме партньори. Трябва да се посъветвам с него. И трябва да допълня, че той не е полагал никакви клетви пред мен освен клетвата за приятелство и обща цел.
Равелайн понечи да каже нещо, после се замисли и се усмихна примирително.
— Ах, да. Забравих, че на Запад контурите на властта не са така ясно очертани, както тук. Един човек може да бъде считан за подчинен, но мнението му да има такава тежест и той самият да е с такива права, сякаш е равен със стоящия над него. Много добре. Помислете по нашия разговор. Обсъдете го задълбочено. Но само двамата. Предпочитам нашата среща да остане тайна за всички, с изключение на Дженъс.
— Разбира се, ваше височество — казах аз. Равелайн напълни чашите с ракия и вдигна тост:
— Има една селска поговорка, която датира от времето на укротяването на Змията-река: „Умният човек, попаднал в пролетен поток, се оставя да бъде отнесен по течението до нови богатства. Глупакът се съпротивлява и потъва.“ Да пием за умния!
Нямаше какво друго да си приказваме. Извиних се, като казах че съм много възбуден от идеите, представени ми от него, и желая да ги обсъдя още тази нощ с моя приятел… ако все още е буден.
Това развесели принца.
— Той не спи, уважаеми Антеро. Ще наредя на слугите си да ви откарат направо в неговата резиденция.
Каретата чакаше и когато потеглихме, погледнах назад. Лорд Равелайн стоеше пред входа. Въпреки разстоянието, въпреки нощта чувствах как очите му ме изгарят. Облегнах се на седалката и се опитах да си съставя план. Но само губех ценно време да проклинам себе си, Дженъс и всеки орисианец от Еко до селяните от Чипсайд, особено разказвачите на истории на пазара и бавачките, които ме бяха приспивали с тези истории като дете. Никой от нас, нито един, никога не бе допускал невероятната възможност, че един народ, толкова великолепен и силен като този на Далечното царство, не прелива от доброта и не очаква някой орисианец да се яви пред него, за да дари целия народ на Ориса със знание, което ще му позволи да си възвърне златните дни, когато всеки човек е бил цар, а неговите управници — богове. Дори за момент съжалих, че изобщо бях срещнал Дженъс Грейклок — по-добре първото ми пътешествие да беше минало в нескончаеми оргии с проститутки и пияници през земите на Запад. Но тогава никога нямаше да срещна Диос. Нито Оумъри. Да не говорим за другите неща, които ме превърнаха от неопитен младеж в това, което бях сега. За добро или за лошо аз предпочитах това, което беше, пред онова, което можеше да бъде. Достатъчно време бях пропилял. Сега като някоя маймуна здраво стиснах орехите в гърнето и не беше зле да помисля как да измъкна ръката си.
Гледах навън, докато минавахме покрай двете огромни статуи, застанали на границата на земите на Равелайн. Прибрах главата си в каретата и потреперих. Беше съвсем тъмно и сигурно бях преуморен. Но мога да се закълна, че главите на двете чудовищни фурии се обърнаха и ме изгледаха.
Предсказанието на Равелайн, че Дженъс още е буден, се потвърди. Когато гондолата стигна кея на заобиколената му с вода резиденция, видях вътре да свети. Двамата лакеи, които ме съпровождаха, стъпиха на кея, за да ми подадат ръка — и изведнъж видях нещо необикновено: към един от подпорните стълбове беше завързана полускрита в тъмнината малка лодка. Може би не бих я забелязал, но сега всичките ми сетива бяха настроени да откриват предателство или опасност. Чух тих плач. Наредих на лакея да вдигне високо факлата, за да виждам по-добре. В лодката видях сноп парцали; после парцалите се размърдаха и видях, че с тях беше облечена някаква жена. Тя беше първото дрипаво същество, което виждах в Ираяс. Лакеят понечи да я наругае, но аз го потупах по рамото и поклатих глава. Нямахме време за губене, а и тя не забелязваше нашето присъствие.
Заизкачвахме се по стълбите и се отправихме към входа на резиденцията. Вторият лакеи докосна малка месингова плочка. Чу се звън на огромен гонг. Той позвъни още два пъти преди вратата, врязана в огромната порта, да се отвори. Появиха се четирима пазачи, застанали от двете страни на управителя Гатра, който толкова пъти бе отлагал срещите ми с Дженъс.
— Ваше благородие — каза той. — Моите извинения, че ви накарахме да чакате, но сигурно има някаква грешка. Не ни беше съобщено за вашето пристигане.
— Знам — казах аз. — Трябва веднага да говоря с господаря ти по въпрос от най-голяма важност.
Гатра се поколеба.
— Господарят се оттегли от изследванията си рано с изричното желание да не бъде безпокоен. Но… тъй като това сте вие, ваше благородие… извинете ме за момент. — Вратата се затвори и Гатра изчезна за доста дълго. После главният вход се отвори и той ме въведе. — Отново моля за извинение, задето ви накарах да чакате — каза той мазно. — Вие, както винаги, сте добре дошъл. Господарят е в кулата.
Освободих лакеите на Равелайн и влязохме вътре. Сетих се какво бях видял и попитах:
— Гатра, долу има завързана една малка рибарска лодка с една жена на борда. Тя плаче, сякаш току- що е изгубила всичко. Това има ли нещо общо с теб или с тази къща?
Управителят свъси вежди и изръмжа:
— Тя направи честна сделка. И освен това сама дойде при нас. — Любопитството надделя над умислеността ми над по-важните въпроси и аз вдигнах въпросително вежди за повече подробности. — Преди няколко дни решихме да увеличим персонала и разгледахме кандидати от местните хора. Тъй като необходимото обучение изисква повече време, наехме такива бъдещи прислужници, които да са под десет години и, разбира се, непокварени от света. Една от тях беше дъщерята на тази жена. Тя беше тук, но открадна нещо и успя да избяга в града. Нямам представа защо жената е решила да оплаква чедото си тук. Няма вид на жена, която да не може да роди друго. След като ви заведа при господаря, ще я прогоня.
Учудих се, че Гатра знае и най-малките подробности от онова, което става в този огромен дом, чак до честността на най-последната бъдеща чистачка, но не казах нищо. Когато той се обърна и ме поведе навътре, забелязах, че на ревера му има пришита лента. Беше червено-златно-черна. Минахме през виещите се коридори на резиденцията към централния двор. Сбърчих нос. Носеше се някаква отвратителна воня.
Гатра видя гримасата ми.
— Малък пожар в кухнята — каза той толкова спокойно, че веднага разбрах, че лъже. — Преди час лойта, която приготвяхме за марината, пламна и всички трябваше да гасим, дори господарят направи заклинание, за да укроти огъня… но се страхувам, че миризмата все още се усеща навсякъде.
Влязохме във вътрешния двор и зловонието намаля.
В центъра на двора беше кулата, която Дженъс бе избрал и за жилище, и за работно място.
— Ако обичате да се качите сам, ваше благородие — каза Гатра. — Господарят каза, че не бива да ви придружавам, тъй като тъкмо привършвал нощната си работа и моето присъствие щяло да попречи на
