Дженъс се намръщи.
— Нито един. Почвам да си мисля, че тук няма такива. Нито пък където и да било.
— Дори и твоят учител, принц Равелайн?
— О, той се мисли за умен — каза Дженъс. — Но аз научавам повече като го наблюдавам, отколкото като го слушам. Това, което научавам като гледам, и онова, което той казва, че става, са съвсем различни неща.
Посочих свитъка.
— А какво ще кажеш за древните? Между тях имало ли е умни хора?
Дженъс въздъхна.
— Зная, че ще помислиш, че се хваля, но трябва да ти отговоря честно. Не. И между тях не е имало.
— Никой ли не е попадал на следата, която проучваш сега?
— Може би няколко души. Но поради някаква неизвестна причина не са продължили по нея. — Дженъс изсумтя. — Мисля, че това са били магьосниците, на които древните са отдавали почит на Свещената планина. — Ново Изсумтяване. — Макар че онова, което те са почитали, остава тайна и се съмнявам дали си заслужава да търсим разгадката й.
— Значи оставаш само ти — казах аз.
Дженъс хвърли към мен странен поглед, чието значение не можах да гадая. После каза твърдо:
— Да… Само аз.
— Само защото другите са били слепи или са се отказали, така ли?
— Независимо от причината… Никой никога не е достигал толкова близко до онова, което научих аз. Всички са обикаляли само по периферията, от едно поколение в друго. Били са обречени никога да не зададат въпроса: „Защо?“
— Ти знаеш ли отговора? — попитах аз.
Дженъс поклати глава.
— Не. Но съм много близко, по дяволите! Близко. Вече виждам нещата, които никой дори не е посмял да потърси. — Вълнението му нарасна. — Спомняш ли си за номера, който ти обясних? Със скорпиона и мишката? Как сложих скорпиона на едно място и извадих мишката от друго? Кимнах. Е сега зная как и защо стана това. Всеки свят се подчинява на свои собствени закони. Един демон си има свои закони. Ние имаме нашите. Когато повикаме някой демон, извикваме също и законите на неговото съществувание и знанието, с което можем да въздействаме на тези закони, за да отговарят на нашите цели. Точно както и той въздейства върху нашите закони, ако в тези двустранни отношения е по-високостоящ.
— Като Морташъс ли? — попитах аз.
Лицето на Дженъс помръкна.
— Да. Като Морташъс.
— А как човек може да се осигури винаги да бъде по-високостоящ?
— Като знае, че независимо колко различни изглеждат тези светове, независимо колко различни изглеждат законите, в действителност съществува само един закон, който управлява всичко. Различията, които толкова много ни объркват, са просто многото проявления на този единствен закон.
— Знаеш ли вече какъв е този закон?
Очите на Дженъс заблестяха с ловна страст.
— Не. Но както казах, близко съм, приятелю. Много близко.
Въздъхнах облекчено.
— Добре. Сега чуй ме, Грейклок. Във Вакаан нищо не е такова, както изглежда. Този град може да стане опасно място, ако се забавим още. Мисля, че всички трябва да си тръгнем веднага щом сключа договора си с царя.
— Да си тръгнем? — учуди се Дженъс. — Не мога да си тръгна сега. Казах ти… много близко съм.
— Според условията на договора ще получим и знания — казах аз. — А и аз имам план, който може да ни осигури още повече.
— Какъв план? — попита Дженъс. Гледаше ме, сякаш бях малко дете.
Направих се, че не забелязвам това.
— Когато се върнем в Ориса, ще отворя голямо училище за изучаване на магьосническото изкуство. Ти ще го ръководиш. Помисли си само колко помощници ще имаш. И ще правите колкото си искате опити. Ако обедините усилията си, скоро ще преодолеете всички прегради и ти ще постигнеш всичко, което търсиш.
Дженъс се намръщи.
— Но… тогава… Другите също ще знаят!
— Точно така — казах аз. — Това му е хубавото на моя план. Ако всички знаят, тогава всички ще бъдем равни. Заедно ще можем да постигнем толкова, и дори повече от онова, което имат тук. А без наочниците, от които ти непрекъснато се оплакваш, ще можем да го постигнем още по-бързо.
— И въпреки това то ще изисква цял един човешки живот — каза Дженъс. — Моят живот.
— Какво от това? Ти ще бъдеш удовлетворен от съзнанието, че някой ден това ще бъде постигнато.
Дженъс се закашля и започна да подрежда свитъците.
— Боя се, че много опростяваш нещата.
— О, стига, Дженъс. — Засмях се. — Ти пък все да противоречиш. Простите неща стават сложни от невежество, или, по-вероятно, от желанието на магьосниците да изглеждат по-умни, отколкото са. Ами че след онова, което ми каза, пък знаеш, че съм абсолютен глупак, когато става дума за магии, аз мога да насоча всеки свестен жрец в Ориса по твоя път. Ако кажа на Гамелан например онази история за многото светове редом с нашия и прибавя твоята теория за единния закон, който управлява всички сили, видими или невидими, е, тогава дори и неговият склерозирал мозък ще може да проумее. И тогава кой знае до какво може да достигне дори старият Гамелан. Дженъс отново ме изгледа странно.
— Кой знае, наистина…
— Разбираш ли какво имам предвид?
— Да, май че разбирам — отговори Дженъс.
— Тогава съгласен ли си с моя план? Дженъс мачкаше и приглаждаше брадата си. Вдигна един свитък и се загледа в написаното отначало разсеяно, а после все по-задълбочено. Виждах, че мислите му са далеч от мен.
— Дженъс — подканих го отново и по-високо — Съгласен ли си?
Той вдигна глава и през разчорлената му брада проблесна очарователна усмивка.
— Разбира се, че съм съгласен, приятелю. Ела да се разберем, когато свършиш с царя. Тогава пак ще поговорим.
— Какво има да се говори… щом си съгласен?
Дженъс вдигна рамене.
— О, точно сега съм по следата на едно нещо, и ако не мога да го намеря, докато свършиш… Е… тогава може малко да закъснея. Съвсем малко. — Трябваше да се задоволя с това, тъй като очите му се бяха изцъклили, а устните му мърмореха странни думи, които четеше от свитъка. Казах му довиждане, получих един едва чутотговор и си отидох.
Тормозих се от разговора един-два часа, после от леност потърсих утеха в ръцете на Оумъри и погледнах на случката от друг ъгъл. Колкото повече мислех, толкова по-разумен ми се виждаше моят план и знаех, че моят приятел — нали се прекланяше пред разума — не може да не го приеме. Значи оставаше само да се приключи с договора с цар Домас и тогава всички щяхме да се върнем в Ориса и да занесем повече от онова, на което се бяхме надявали, когато още първия път тръгнахме към Далечното царство.
На следващия ден получих покана.
Само че не ме викаше царят; викаше ме принц Равелайн.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА
СЛУГИ НА ПОКВАРАТА
