В уречения час до кея на моята резиденция спря гондола. Беше голяма, можеше да побере поне двайсет души. Аз бях единственият гост на борда. Виждаха се още четирима души: един кормчия на руля, един слуга в луксозната остъклена каюта плюс двама тръбачи на носа, които предупреждаваха другите съдове да освобождават пътя. Гондолата беше с по осем гребла от всяка страна; гребците бяха скрити под палубата. Може би бяха хора, но в такъв случай бяха идеално тренирани: греблата се вдигаха и потапяха като по часовник. Тръбачите всъщност не бяха необходими, защото всички други гондолиери, забелязали червено- златно-черния вимпел на принц Равелайн, бързо се отдръпваха като дребни риби, съгледали хитрата щука да си търси храна в плитчините.
Отклонихме се от главния канал и поехме по рядко използуван воден път, който водеше извън града към Свещената планина. Околността бе осеяна с ниски хълмове, грижливо обработена и странно пуста. Нямаше никакви постройки, нямаше хора, не се виждаха дори пътища и даже пътеки. Каналът се виеше в приятни за окото завои и далеч напред свършваше в едно кръгло езеро.
Чакаше ни ниска лъскава карета, в която бяха впрегнати шест еднакви охранени черни коня. Четирима лакеи ме заведоха до каретата, поклониха се, когато влязох, после заеха местата си и без команда от кочияша конете потеглиха. Въпреки опасенията си гледах с жадни очи през прозорците на каретата — бях любопитен да видя как изглежда имението на принц Равелайн. Не бях разочарован… но не бях и очарован от някакъв разкош. Пътят беше настлан с каменни блокове, всеки с широчината на платното, най-малко пет човешки боя. Блоковете бяха прецизно подравнени. Очаквах пътят да ни отведе до огромна стена с натруфени порти, но нямаше нищо такова. Идеално обработената местност продължаваше да се простира около мен, дърветата и вировете бяха разположени така добре, сякаш майстор-градинар се беше трудил над тях векове наред. Но колкото и приветлива да изглеждаше околността, усещах, че ако бях попаднал тук, без да знам нищо, щях да я чувствам студена и дори заплашителна. Колкото повече продължаваше нашето пътуване по безлюдния път, толкова повече се усилваше моят страх; нямах представа дали той идва от някакво защитно заклинание, или просто защото знаех кой е господарят на имението.
Видях първата охрана… две фигури от двете страни на пътя. Бяха високи почти сто крачки, изваяни от тъмен полиран камък статуи на жени с вдигнати пред себе си голи саби. Знаех, че никое човешко същество не е послужило за модел — жените бяха невероятно красиви, но строги, студени, далечни… лицата им бяха безмилостни, както тези на вождовете от ледените полета на юга. След като отминахме обърнах глава да ги погледна пак и дъхът ми секна. Всяка статуя имаше второ лице, обърнато назад, лице на злобен, свиреп, озъбен демон. Надявах се, че скулпторът — заради самия него — е работил само по въображение, но от онова, което бях чувал за интересите на принц Равелайн, реших, че не е.
Едва бях възвърнал самообладанието си и съзрях някакво движение в сгъстяващия се мрак. Помислих си, че най-вероятно е конен патрул, и отново сбърках. Иззад един храсталак към нас се спусна глутница ужасни вълци. Бяха цяла дузина. Идваха право към нас и аз се проклинах, че не бях взел никакво оръжие. Всеки от тези огромни рунтави убийци за един миг можеше да повали кон и се съмнявах, че и шестимата бихме устояли срещу зверовете повече от няколко секунди. Бяха по-високи от човек, а ужасните им зъби блестяха дълги, кървави и зловещи. Стегнах се в очакване конете да ги съгледат и да побягнат. Но не би. Вълците се разделиха на две групи, сякаш наистина бяха ескортираща кавалерия, и затичаха в лек тръс от двете страни на каретата. Чувах как ноктите им драскат по камъните на пътя. Един дори надзърна през прозореца. Кълна се, че погледът му беше почти човешки. И зъл. Над нас се чу шум от големи крила и зърнах ято от чудовищните орли, които бяхме видели при пътуването си по реката към Ираяс. Замъкът на Равелайн наистина бе добре охраняван. След малко го видях. Беше гигантски шестоъгълник с кръгли кули на всеки ъгъл, разположен в центъра на идеално равно поле. Всяка стена беше дълга по няколко хиляди стъпки. Всички замъци, които бях виждал, включително този на властелините на Ликантия, биха могли да се поместят зад огромните му стени. Не видях никакви признаци за часови нито на назъбените кули, нито отвън на полето.
Пред отворения главен вход чакаше човек — принц Равелайн. Други гости нямаше, нито пък други посрещачи. Сега вече истински се изплаших. Страхът ми беше, толкова голям, че устата ми пресъхна. Кочияшът сиря каретата, лакеите скочиха на земята и се поклониха на своя господар. Той кимна, после пристъпи и ми отвори сам.
— Уважаеми Антеро — каза той. — Благодаря ви, че ме почетохте с присъствието си.
Измъкнах се от каретата, поклоних се ниско и докоснах с устни подадената ми ръка.
— Вие ми оказахте чест — отвърнах аз. — Никога не съм канен в дома на принц, още по-малко на такъв велик принц като вас. Нито пък ми е подавана ръка, за да сляза от карета.
— Хайде — каза Равелайн, — и двамата свършихме със задължителните любезности. Не предвиждам други церемонии и ако сте приготвили речи с умни комплименти, нека сметнем, че са произнесени и съответно им е отговорено. — Той се усмихна, но очите му останаха студени, много студени. После ме хвана под ръка и ме въведе в замъка. — Дълго се чудих дали трябва да поканя други. Не желаех… не желая да си мислите, че сте пренебрегнат, защото няма шумотевица и церемонии, но ние имаме да решаваме важни въпроси… въпроси, които не бих желал да обсъждам в присъствието на хора, които биха могли да свидетелстват пред моя брат. — На лицето му се появи невесела усмивка. — Аз не мога — продължи да говори той почти на себе си — да заповядам да отрежат езиците на всички подлизурковци в кралският дворец. Макар че не би било зле.
Надявах се, че лицето ми не изразяваше никаква реакция, докато Равелайн най-сериозно обмисляше тази възможност. Влязохме в централната част на замъка. Принцът се извини, че няма да ме разведе навсякъде, и каза, че за това щели да са необходими няколко дни и можем да си го позволим друг път.
— Освен това — сподели той — не съм съвсем сигурен, че бих могъл да се оправя самичък.
Поради тази причина не мога подробно да опиша чудесата в замъка на черния принц. Ще спомена обаче няколко неща, които заслужава да се отбележат. Едното от тях е, че всяка стена и под изглеждаха като направени от една каменна плоча, полирана до огледален блясък, след това прецизно залепена до съседната. Другото беше топлината. Не зная как може един замък да не бъде тъмен и студен, но в този във всяка стая и зала беше приятно топло, без човек да изпитва чувството, че се пече, както в момента, когато пиша в кабинета си срещу накладената с торф камина. Ахнах при вида на безбройните богатства — от гоблените, които светеха с вътрешна светлина, до мебелите, оформени и полирани така, че бяха гладки като най-фина коприна под пръстите ми; картините бяха от реалистични до дръзки цветни взривове, които вълнуваха сърцето. Имаше и други неща, които забелязвах за миг и бързах да отмина, неща, които понякога се явяват в сънищата ми и които не желая и не бива да описвам.
Равелайн ме преведе през голямата зала, където висяха реликви и бойни знамена от царуването на неговата династия, после влязохме в една по-малка стая. В центъра имаше маса. На нея бяха наредени половин дузина покрити блюда. Беше сервирано само за двама и всички прибори и чинии бяха направени от монолитен блок различен на цвят нефрит: от червен до прозрачен и от различни нюанси на зелено до бяло. Встрани имаше друга маса, отрупана със смайващ асортимент от бутилки и гарафи, пълни с напитки от много страни.
Принц Равелайн ме попита какво ще пия и аз заявих, че се осланям на неговия избор, но го предупредих да не се чувства засегнат и да не смята, че напитката не ми е харесала, ако не пресушавам чашата до капка.
— В нашата страна имаме обичай — и аз много го тача, тъй като не мога да нося — да избягваме сока на гроздето, докато не свършим с деловата работа. И понеже, когато бяхме отвън, вие казахте, че имаме да обсъждаме важни въпроси, много ще се срамувам, ако утре се събудя и намеря, че цялата ми мъдрост е отишла в отходните тръби. След като чуя вашите идеи и реша, че ние, орисианците, можем да ги внедрим, е, тогава можем да ги полеем от големите бъчви, ако ваше величество желае. — Равелайн се усмихна, наля две чаши, но не каза нищо, нито да признае моето ласкателство, нито пък да ме укори за него.
Седнахме и започнахме без въведение.
— Вие знаете, разбира се, че вашето пътуване към нашите земи беше наблюдавано от първия ден, когато претърпяхте корабокрушение на Пиперения бряг, до деня, когато ви спасихме на кея на Гомалали.
Придадох учтив израз на лицето си и отговорих, че ни е казано за интереса на Далечното царство, но не и че той се отнася до моето първо пътешествие.
— Един въпрос, ваше височество. Вие казахте „Пиперния бряг“. Аз мислех, че хората на Вакаан не се
