неговата съсредоточеност. Той е в най-горната стая.
Благодарих му и се заизкачвах по стълбата, която се виеше покрай вътрешната стена на кулата. Отворих вратата на обсерваторията и чух басово бръмчене — и звук, и не звук. Усетих как тялото ми вибрира, каменните стени около мен също.
— Влез и не говори — каза Дженъс. — Гостенинът ми е плашлив.
Не бях забелязал по-рано, че покривът на най-горната стая е на панти. Сега беше отворен към ясната нощ и звездите. На голямото писалище гореше дебела свещ. Дженъс седеше зад писалището, профилът му беше като на ястреб в клетка. В стаята имаше и още нещо. Беше вихрушка, облак от абсолютна тъмнина с безброй много малки светлинки, разпръснати из него. Дженъс не каза нищо друго, нито ме погледна; единственото, което съществуваше за него, беше въртящият се облак. Изплаших се, без да зная защо. Отстъпих назад, в гърлото ми се надигна ръмжене, дори се озъбих.
— Нищо не те застрашава — каза Дженъс, без да ме погледне. — Моят приятел е ограничен в пентаграмата и вече получи онова, което търсеше. — Чак сега забелязах фигурата, която Дженъс бе врязал дълбоко в каменния под. В нея и около нея имаше странни заврънкулки — може би писмо на чужд език или някакви непознати символи. В центъра на пентаграмата бяха поставени три малки свещи, а между тях имаше голяма месингова купа, пълна с тъмна течност. Докато наблюдавах, течността се завъртя, после се вдигна към облака… също като воден циклон, какъвто бях виждал край пристанището в Ориса. Облакът поемаше… „пиеше“ тази тъмночервена течност. Проникващото през костите вибриране стана по-силно. За секунди купата се изпразни. Облакът нарасна, светлините в него станаха по-ярки и той се завъртя по-бързо. Дженъс стана и вдигна ръце… най-напред с дланите надолу, после с дланите нагоре. Облакът придоби неясни очертания, като тъмночервена падаща звезда, гледана наопаки, и изчезна. Вибрирането спря.
Дженъс се размърда и в стаята се появиха нови свещи, запалени без кибрит или огън. Ново движение — и капандурите на покрива над нас се затвориха. Сега стаята, ако се пренебрегнеше пентаграмата на пода, не изглеждаше по-неприветлива от кабинета на учен с разхвърляни хартии, книги и свитъци.
— Приятелю Амалрик — каза Дженъс. — Тази нощ навлязох дълбоко в непознатото. Това същество идва от отвъдното и сега аз му дадох онова, което… то желаеше най-много, и то ще дойде пак, когато го повикам.
— Що за същество е това?
— Засега не зная — отговори Дженъс. — В архивите на Вакаан намерих следи за неговото съществуване, заклинания, с които да го привлека, и дори един таен намек за сделката, която желае. Беше в един свитък, запечатен с восъчен печат, който ме ужаси, без да ми е ясно защо. Свитъкът, изглежда, не е бил разгръщан от времето на древните, населявали тази земя. Никой… дори и принц Равелайн… изглежда, не е знаел за неговото съществуване, нито пък някой е научил онова, което предлага той. Както казах преди време, съществува познание, което не е известно на никого в това царство. Познание за онзи, който има смелост да го получи, Тази нощ аз поех по този път.
Дженъс се овладя и ме изгледа малко смутено.
— Хвалех се, приятелю мой. А Гатра ми каза, че си му загатнал за някаква грозяща ни катастрофа.
— Страхувам се, че е така.
— Виното ще намали ли бедствието… или ще го направи още по-лошо? — Успях да се усмихна тъжно. Дженъс отвори един шкаф, извади гарафа и чаши и безцеремонно изхвърли някакви хартии от един стол да седна. — Какво се е случило? Когато говорихме последния път, ти не спомена за нищо такова.
Започнах да разказвам всичко отначало и щом споменах за поканата на принц Равелайн, лицето на Дженъс помръкна. Но той не каза нищо, така че продължих. По време на разказа ми той на няколко пъти се размърда неспокойно, но задържа езика зад зъбите си, докато не свърших. После попита:
— Това ли е всичко?
Представих си мислено случилото се и кимнах. Бях описал всичко толкова пълно и толкова безпристрастно, колкото бе по силите ми.
— Да върви по… — започна той.
Прекъснах го.
— Дженъс! Спомни си какво ти казах току-що! Той знаеше, че ти не спиш, и знаеше, че си сам. Мери си думите.
— Ще се погрижим за принц Равелайн и неговите шпиони — промърмори Дженъс, отиде до писалището си и измъкна една колба. Изтърси от нея малко прах, поръси из стаята и бързо промърмори някакво заклинание. — Сега, дори нашият черен принц да слуша, няма да чуе нищо освен пиянския ни разговор по въпроса за печалбата, ако отворим ресторант в Ориса и сервираме в него храна от Вакаан.
— А това няма ли да го направи подозрителен?
— Този човек е станал подозрителен още с първата си глътка въздух — отговори Дженъс. — Нищо от онова, което ще сторим, не може да го направи по-предпазлив. Сега да се върнем за момент там, докъдето бях стигнал. По дяволите този човек! Когато той за първи път започна темата как вижда бъдещето на Ориса, му казах, че не може да ти подхвърля подкуп така небрежно, сякаш си някой мазен жрец в митническия навес! Та дори и този подкуп да е цяло царство!
Почувствах как гневът ми нараства, но се въздържах.
— Искаш да кажеш, че отдавна знаеш за плана на Равелайн, но нищо не си ми казал?
Дженъс трепна.
— Знаех го, приятелю. Предполагам, че трябва да те моля за прошка, че не те предупредих, когато за първи път го научих. Но за това имаше причина.
— Каква причина? — попитах аз, без да сдържам гнева си.
Дженъс разглеждаше винената си чаша, после я пресуши.
— Трябва внимателно да подбирам думите си, Амалрик. Обещаваш ли, че ще ме изслушаш докрай, преди да започнеш да говориш?
— Аз… да. Слушам.
— Нека да допуснем най-лошото… макар аз да не мисля, че ще се стигне дотам… и приемем твоето малко истерично твърдение, че Равелайн възнамерява да управлява и Ориса, и Ликантия с желязна ръка. Дори това да е вярно, аз познавам по-сурови господари от Равелайн и мога да назова някои, които са на власт в страни, известни и на двама ни. Аз го разбирам малко по-добре от теб, Амалрик. Равелайн е човек, който никога няма да стане цар във Вакаан и това го огорчава. В известен смисъл, вместо да се закали, когато го е разбрал, той се е пречупил. Равелайн е същество, изпълнено с ентусиазъм, той се хвърля от един голям проект към друг, интересите му са краткотрайни, зараждат се и отмират.
— Но се е интересувал от нас от много години!
— Помолих те да ме изслушаш. Моля те! Равелайн е безумно влюбен в нашите земи и то, както ти казваш, от отдавна. Мисля, че е така, понеже те просто винаги са били извън неговата власт, така както едно дете желае сладкиш, различен от този, който държи в ръката си. След като чадърът на Далечното царство бъде разпънат над Ориса и Ликантия, той ще се запали по нещо друго. Може би по някакви други изследвания, може би по своя харем. Но той ще се заинтересува от нещо друго, обещавам ти. А орисианците ще станат толкова богати, колкото всички тук.
Почаках, но Дженъс не каза нищо повече и реших, че е свършил.
— Той иска да ни превърне в свои слуги. Какви ще бъдат наказанията, ако не остане доволен от нас? Не зная дали има власт да превърне земята ни в такова мъртвило като пустошта, както някога са направили древните, но той ми показа съвсем ясно, че с радост ще раздава присъди на всички, които дръзнат да се опълчат срещу Вакаан, а това означава срещу него. Освен това принц Равелайн каза, че ни е проверил, но не подробно. Чудя се какви точно са били… тези проверки? Каква магия е направил, за да възстанови Уоумуа? Каква е тази магия, убила най-добрите войници на Ориса?
— Не! — извика Дженъс, а после продължи по-спокойно: — Е… трябва да бъда честен. Не съм сигурен. Не, че не е вярно. Е, и какво, ако е вярно? Ние, орисианците, не бихме ли взели мерки, ако една голяма армия се насочва към нашите граници?
— Не и преди да разберем техните намерения — отговорих аз.
— Не знам — каза Дженъс. — Не знам. Нека да разледаме нещо друго, докато говорим за Ориса. Ние… ти и аз… неотдавна спечелихме победа срещу жреците и тяхното потисничество в Ориса. Те защитаваха отдавна умрялото минало и използуваха това минало, за да отслабят днешния живот и мечтите ни за
