утрешния ден. Смяташ ли, че всички тези ограничени глупаци са изчезнали заедно с Касини? Аз зная, че те отново ще се опитат да наложат своите задушаващи традиции, най-вероятно малко след като се върнем в Ориса и им заявим, че старият начин на живот е обречен. А какво да кажем за Ликантия? Аз познавам този народ. Познавам техните властелини. Те продължават да говорят за възстановяване на проклетата им чудовищна стена. Колко време ще мине преди да започнат да увеличават армията си? И щом постигнат това, ще насочат алчните си погледи към Ориса.
— И какво от това? Ние вече сме ги победили един път и можем отново да го сторим.
— Не съм сигурен — отговори Дженъс. — В последно време не съм виждал в Ориса хора с куража на твоя баща и на неговото поколение. Не, Амалрик, на нас ни е необходим Равелайн. Извинявам се, нека да бъда поточен. На нас ни е необходимо онова, което представлява той. На нас ни е необходимо знанието, което има неговият град и неговата страна. Аз презирам прашните архиви и библиотекарите, но на една покрита с паяжини лавици има повече знание, отколкото в целия дворец на жреците. С това знание, с тези сили ние ще можем да сътворим един златен век, такъв златен век, в какъвто е живял човекът в древността, а след това се е оказал недостоен за него. След няколко години ние ще владеем цялата мъдрост, притежавана от хората по тези земи, и тогава ще можем да ги надминем. Ние сме млад народ, а те са стари, уморени и обхванати от рутината на своя начин на живот. Аз виждам Вакаан, Ираяс и Равелайн като предвестник, като предшественик на една нова, жизнена ера, ера, за която златото не е най- важното.
— Добре казано — отговорих аз. — Но сега не е време за възвишени речи. Погледни действителността. Наистина ли мислиш, че Ориса може да въстане срещу господството на Далечното царство? Аз виждам около себе си щастливи, доволни лица, като муцуни на говеда, които не разбират, че тяхната единствена цел е да увеличават стадото, което накрая ще украси масата на техния господар. Мислиш ли, че тези хора тук във Вакаан, някога ще се разбунтуват? И ако го направят; какви шансове имат? Искаш ли да видиш орисианците — народа, който считаш за свой — да се превърнат в преживни говеда като тези?
— По-зле ли ще бъдат от сега? — попита Дженъс. — Не бързай с отговора. Спомни си за бедняшките квартали, през които минахме, когато се върнахме в Ориса. За Чипсайд. Виждал ли си такава бедност в тази страна? А Чипсайд далеч не е най-лошото в Ориса. Не искам да споменавам за претъпканите жилища в Ликантия. Аз съм сигурен, че ако ти предложиш да се избира между златните вериги на тази страна и условията, при които живеят сега повечето Орисианци… те ще извикат ковача да те окове.
Сдържах гнева си, сипах си вино и се насилих да отпия. После започнах още по-разгневен.
— Спомням си, преди години, в пустинята, когато освободихме Диос и се опитахме да освободим останалите роби на номадите… как се развилия ти срещу онези, които предпочетоха да останат с веригите. А сега смяташ за приемливо да си потърсим робовладелец? Почакай, господинчо. Аз имам друго да ти кажа. Според теб повечето Орисианци ще предпочетат да бъдат управлявани от Далечното царство, ако бъдат богато възнаградени. А какво ще правят останалите… онези, които ти смяташ, че ще бъдат малцинство? Хора като Еко, Гамелан или дори Мийна и другите войници тук в Ираяс? Нали ще е подигравка да им кажем какъв е резултатът от изживените от тях страдания! А какво ще стане с жените? С моята малка камериерка Спото? С моята сестра Рейли? И с Отара, нейната любовница? Или другите от Маранонската гвардия? Мислиш ли, че ще приветстват радостно тази тирания? Какво ще направи с тях Равелайн?
— Всички царе имат закони, с които защитават властта си — отвърна Дженъс малко неубедително. — Законът на Вакаан, според който бунтовниците изчезват, по-лош ли е от Целуването на камъните? Или дори от повикването на властелините на Ликантия?
— Колкото до първото — казах аз, — да, по лош е. Никой в Ориса не е екзекутиран без открит съд. А що се отнася до Ликантия, не мога да кажа. Особено след като не съм говорил с никого от „повиканите“ и не знам защо ги викат.
— Може би — каза Дженъс бавно — трябва да извикаме някой дух и да го попитаме. Макар че трябва да те предупредя, мъртвите си служат с ужасен език. — После той леко промени темата. — Да речем, че си прав в твоите опасения. Какъв е твоят план?
Поех няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокоя.
— Подготвил само началото на един план и ще приема твоите допълнения… или дори друго предложение — отговорих аз. — Предлагам и двамата да печелим време пред Равелайн. Да правим мъгливи обещания, каквито прави всеки търговец, закъснял с доставката. Имам впечатлението, че цар Домас вече е решил да одобри започването на някаква търговия. Ти каза, че Равелайн е човек на моментния ентусиазъм. Може би ще успеем да използуваме това споразумение като предлог да се върнем в Ориса. След като пристигнем в родината си, мисля, че е абсолютно наложително веднага да пристъпим към изпълнение на моя план. Ти, Дженъс, трябва да поемеш в ръцете си цялата гилдия на жреците и да започнеш приготовления. Но не за незабавна война, нито въобще за война. Това което казвам, са разсъждения на глас, но не виждам как Равелайн може да организира нападение срещу нас, било чрез магия, било физически, след като неговите хора нямат никакви интереси, които да се простират по-далеч от собствените им носове. Съгласен съм с теб, че жителите на Вакаан са ужасно ограничени, и мисля, че трябва да търгуваме с тях и да научим всичко, което можем. Според мен ти трябва да се заемеш с обобщаването на това знание. — Неочаквано не ми достигнаха думи и седнах. — Освен тези общи мисли… не, нямам подробно разработен план, особено след като Равелайн фактически дори не е споменал, че ще нападне земите ни.
— Но под една или друга форма ще го направи — каза Дженъс твърдо. — В края на краищата обаче няма да постигне нищо. — Той ме дръпна да стана и ме заведе пред едно кръгло огледало. — Погледни в това огледало, приятелю. Погледни ни. Когато за първи път те срещнах, ти беше момче, а аз младеж, чиято най-голяма отговорност беше да командва взвод въоръжени с копия войници. Сега ние достигнахме до Далечното царство и можем да имаме цялата власт, цялата мъдрост, която се предполага че имат боговете, които не съществуват. Единственото, което стои помежду ни, е една личност, някой, с когото зная, че мога да се справя в подходящ момент, но не мога да ти кажа нищо повече. Ако сега си вирим носа пред Равелайн и избягаме през границата… съмнявам се дали ще успеем да стигнем дори до Пиперения бряг. Така че ще умрем някъде в пустинята… и Ориса ще се върне към старото си непокорство. Амалрик Антеро, ние сме избрани да създадем нов век за Ориса и ти трябва да разбереш това. Ако трябва за кратко да печелим време с Равелайн… е, така да бъде. И двамата сме все още млади и имаме пред себе си още много години, а времената се променят.
Понечих да отговоря, после наистина погледнах в огледалото. Не виждах в себе си нищо младежко: лицето ми беше набраздено от мъка по всички загинали, косата ми вече не пламтеше в огненочервено както преди, очите ми гледаха така, сякаш бях видял прекалено много и душата ми имаше нужда да се възстанови в покой и зеленина. Но аз изглеждах като пеленаче в сравнение с Дженъс. Той беше само няколко години по-стар от мен, но сега, при тази светлина, би могъл да мине за баща на човека, която ме отърва пред крайбрежната кръчма. Оредялата му коса и брадата му бяха прошарени и сплъстени като на болник. Дълбоки бръчки браздяха лицето му; беше прежълтял, бузите му бяха започнали да провисват, а брадата му да се проскубва по краищата. Но най-много ме впечатлиха очите. Те бяха с червени кръгове, хлътнали дълбоко в очните кухини. В погледа им се четеше изживян… и приветствай ужас. Съвсем скоро бях виждал подобни очи и си спомних къде: на банкета при Морташъс, когато за първи път видях мъртвешкия поглед на магьосника. Постарах се да не трепна и се отдръпнах от огледалото още по-ядосан.
— Ти наистина ли вярваш, че можем да се опълчим срещу човек, който е създал такъв кошмарен град като Уоумуа? — попитах аз. — Не само да се опълчим, но след време да го унищожим или най-малкото да го обезсилим? Дженъс, ела на себе си! Ако се съглася с неговия план, той ще ми позволи да съществувам само докато изпълнявам всяко негово желание, всеки негов каприз, сякаш са копнежи на моята душа. На пешките не се разрешава да обсъждат ходовете, замислени от шахматиста. Но има нещо по-важно от ролята, която ще изпълнявам в новия свят на Равелайн. Дженъс, не мога да повярвам ти да се надяваш, че ще можеш да използуваш този човек за своите цели. Честно казано, не съм съвсем сигурен дори, че той е човек. Принц Равелайн е прекарал целия си живот в царски игри на смърт и власт. Той ще те схруска като предястие! — Гласът ми ехтеше в среднощната тишина. Дженъс също се ядоса.
— Мислиш, че съм слаб?
— Мисля, че си много глупав! — озъбих се аз. — Ти си балното присъствие на Равелайн, каквото бях аз на онази курва, Мелина. Не само не виждам капитан Грейклок, който може да дойде да те освободи, но накрая ще се окажеш по-голям тъпак и от мен.
