— Как смееш! — изсъска Дженъс. — Ти… търговско синче такова! Ти не си дори мъж, ти никога не си участвал в истинска битка! Най-трудното ти решение е било да покачиш цената на топ плат. Ти… да учиш на ум мен, Дженъс Кетер Грейклок, чието родословие се води от началото на времената! Как си позволяваш?
Вдигнах стиснат юмрук. Исках да изкрещя в лицето му, че най-накрая съм разбрал какво мисли за мен и че… и изведнъж се видях в огледалото. Лицето ми бе червено като косата ми. И вместо да ударя, забих нокти в дланта си. Дишах тежко, сякаш бях тичал. Успях някак да се овладея и казах:
— И двамата се държим като глупаци. И нищо няма да постигнем. Нека продължим утре. Когато и двамата се научим да се държим както трябва.
Дженъс с усилие кимна. Беше съгласен. Понечи да каже нещо, после млъкна. Не се сбогувахме. Просто се обърнах, излязох от стаята и бързо заслизах по стълбите на кулата. На двора повиках Гатра да ми намери гондола.
Прибрах се много късно. Не знаех какво да правя. Съблякох се до басейна с лотоси, скочих в прохладната вода и го преплувах три пъти, опитвайки се да успокоя ума си така, както отпусках мускулите си. Като излязох от водата, ме лъхна първият утринен ветрец. Почувствах се по-добре, но не и по- мъдър.
Би трябвало да изчакам, но не го направих. Нещо ми подсказваше, че всеки момент е важен. Трябваше да обсъдя проблема с онзи, който, изглежда, единствен в тази страна все още беше с всичкия си. Отидох в кухнята и си направих чай, без да будя дремещия слуга. Занесох го в стаята с намерение да събудя Оумъри и после да й разкажа какво се беше случило. Но тя беше будна и стоеше до прозореца. Оставих подноса, прегърнах я и единственото ми желание беше този момент да продължи вечно и никога да не се налага да я пусна. След известно време Оумъри нежно ме отблъсна.
— Толкова лошо ли беше?
Разказах й какво се беше случило и при Равелайн, и при Дженъс. Когато свърших, оставаха два часа до зазоряване. Оумъри напълни чашите ни с вече изстиналия чай.
— Мнозина във Вакаан — каза тя — ще ти се присмеят и ще кажат, че само един варварин-чужденец може да търси съвет от една музикантка. И че са го очаквали.
— Никой не ме познава по-добре от теб — отвърнах аз. — И на никого не вярвам повече, включително и на самия себе си.
Оумъри ме целуна и каза.
— Много добре тогава. Да започнем ли с твоя приятел? Помисли по следното: ако някой дойде при мен, както очевидно е отишъл принц Равелайн при Грейклок, и ми обещае, че мога да изуча всички акорди, всички позиции, всички тонове и гами на всички инструменти от времето на древните до днес и ще мога да използувам това знание за създаване на музика в бъдеще… може би аз ще бъда сляпа за недостатъците на този човек. Освен това в думите на приятеля ти има известна истина. Не че голямата злоба на Равелайн може да бъде преобразена в доброта така лесно, както пясъкът се превръща в злато. Но той може да бъде отстранен. Почувствах малка надежда.
— Как? Да отида при царя ли?
Оумъри онемя от ужас.
— И през ум да не ти минава, любов моя! Ако отидеш при цар Домас и му разкажеш всичко случило се, той наистина ще повика Равелайн и хубаво ще го накастри. Дори може да нареди принцът сам да се оттегли в някое далечно имение и да му каже, че поведението му позори почтените хора. И ти ще бъдеш възнаграден за твоята честност. Но само след няколко месеца Равелайн отново ще се върне, а ти ще изчезнеш. Въпреки че братята се мразят… никой от тях не позволява царската фамилия да има неприятности. Никой. Освен това във Вакаан нещата се уреждат по-деликатно. Един начин да се справим със ситуацията е да подшушна някоя дума на приятели, които смятам за умни. И тези приятели да изклюкарят с техни приятели. Тези приказки трябва да станат съвсем тайно и съвсем тихо. След време… може би седмица, може би месец, можем да поговорим с Биймас. После слухът ще достигне до ушите на царя. И той ще разпита най-хитрите си придворни, съвсем тайно и съвсем издалеко. След като научи истината, а той ще научи всичко, ако желае, може би ще се заеме с принц Равелайн. И ще му нареди да оглави някоя експедиция срещу разбойниците, на север например.
Не можех да повярвам.
— И това е достатъчно, за да се възстанови положението и да се решат проблемите както на Ориса, така и моите собствени?
Звучеше невероятно.
— Както казах, Равелайн и по-рано е бил поставян на колене и то по въпроси, които ние считаме за по- важни от съдбата на два варварски града далеч на запад. Прости ми, Амалрик, любов моя, но така мислят ваканийците.
Знаех, че нищо, особено прищевки относно цената, не може да е сигурно. Но Оумъри ми предложи единствения реален, разумен план. На сутринта щях да се върна при Дженъс и да решим нашия спор. Все още бях ядосан от суровата му непреклонност. Но си казах, че никой от нас не е съвършен. Пък и той беше мечтал за кралство много по-дълго, отколкото аз. И въпреки това, когато легнах и затворих очи, знаех, че нашата дружба вече няма да е същата, както досега.
След час ме събуди писък, заседнал в гърлото ми. Отворих уста, но той не излизаше. Оумъри се обърна неспокойно до мен. Бях едновременно и буден, и в трескав унес.
Две неща минаха през ума ми. Първото вече знаех, поне по принцип: черна магия ще засади и развие в мен болка, страх и смърт. Ако Равелайн изпълни своя план, в Ориса и Ликантия ще настъпи хаос. По нашите земи ще се бият армии, ще ги кръстосват… армии, които накрая ще се превърнат в бандити и убийци. След време страната ни ще се превърне в нещо като Оспорваните земи… и можех да си представя как Равелайн гледа отвисоко тези кървави развалини и се усмихва на разрухата, която за него беше като майчино мляко.
Ако допуснехме Равелайн да изпълни плана си… и внезапно се сетих какво беше казал Равелайн за желанието си да превърне Дженъс в свой копой. И си помислих: „Копой? Или палач?“ Дженъс разполагаше с всички средства за заговор срещу царската фамилия. Не ме разбирайте погрешно — дори в този полусънен кошмар не виждах Дженъс да се промъква в царския палат с натопен в отрова нож в ръка. Но би ли могъл Дженъс да организира, да оглави и да извърши преврат? И в момента на победата да посечи новокоронования цар, който скърби за смъртта на своя брат? Не. Това беше чиста фантазия. Измъкнах се от водовъртежа на виденията. Погледнах през прозореца. Макар че все още беше тъмно, в градината се чуваха сънливи чирикания на птички. Не трябваше да заспивам пак, но заспах. Не си спомням дори как съм положил глава на възглавницата. Единственото, което си спомням, е мисълта, че следващият ден щеше да е съвсем различен.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА
ПЕЩЕРАТА
Събудих се всред кошмар. От двете ми страни светеха факли. Лежах на студен, мокър камък. Миришеше на плесен; в устата си усещах соления вкус на кръв. Знаех къде се намирам: все още бях в тъмницата, дълбоко под огромния морски замък на Ликантия. Събуждах се от един от онези прекрасни сънища, при които преминава половината от човешкия живот и всеки един момент от него ни се представя с най-големи подробности. Двамата с Дженъс не бяхме успели да се измъкнем от тъмницата, аз никога не бях воювал с жреците за душата на орисианския народ, никога не бях пътувал отвъд Пиперения бряг и обитавания от духове град, за да вляза в Далечното царство. Спомних си за жена на име Оумъри и разбрах, че никога не е съществувала, и очите ми се навлажниха. Поне боговете ми бяха изпратили момент на въображаемо щастие през този дълъг и често ужасен сън.
Събудих се, а умът ми продължаваше да блуждае през мъглата на фантазиите. Спомних си не само бягството от онази тъмница, но и точно как бяхме избягали. Това ме разсъни съвсем. Огледах проклетата килия, за да видя Дженъс. Щях да му разкажа съня си и особено онази част, която се отнасяше до тъмницата в Ликантия, а той може би щеше да доразвие моята илюзия за подготовка на истинско бягство.
— Ставай, Антеро! Мина достатъчно време, магията се е разсеяла — изграчи някакъв глас.
