крепостна стена, напечена от обедното слънце. Следващата заплаха от фамилията Антеро, която долових, беше при сприятеляването ти с Дженъс Грейклок. Друг забележителен магьосник, макар и без правилно обучение. Очевидно магията се лепи по твоята фамилия като мухи на мед. Отново реших да предприема мерки, но отново избрах лошо закалена стомана — от ликантийците с тяхната прехвалена буря, която е лек зефир в сравнение със силите, които владея, до глупавия Касини. Най-сетне, когато всичките ми опити пропаднаха, реших да излея яда си в лично отмъщение. Тогава прибягнах до Нису Саймън, чиито достойнства ще трябва да преоценя, след като свърша с теб. После разбрах, че не бива да пилея време, щом проблемът сам се навира в ръцете ми; не оставяй днешната работа за утре, нали? И сега вече имам Дженъс Грейклок. Ти знаеш, че в някои отношения Дженъс може да бъде по-голям и от Халаб, тъй като Халаб едва беше почнал да се развива като магьосник и макар и велик, силата му можеше да се счита за голяма само от непретенциозни хора. Дженъс, с неговата решимост да измерва, да подрежда в каталози, да анализира магията би могъл из основи да разтърси този свят и може би някои други в отвъдното. За мен е цяло щастие, че неговите пороци са толкова големи, колкото и достойнствата му. Дженъс Кетер Грейклок е вече съвсем безопасен.
Равелайн протегна ръка, разпери пръсти и сви острите си като на граблива птица нокти.
— Допреди два дни той не беше съвсем в ръцете ми. Но след като ти го напусна, когато изклюкарствахте всичко… о, да, аз слушах въпреки детинските опити на Грейклок да направи защитна магия… той ме уведоми за случилото се. Казах му какво трябва да прави… и той ми се подчини! Той се подчини! И сега Дженъс е мой.
— Но ти още се страхуваш от него — казах аз.
— От никого не се страхувам — сопна се Равелайн, но хвърли бърз поглед настрани. После се успокои и изръмжа: — Толкоз по въпроса. Разговорът повече не ме развлича. Време е да сграбча. Хайде, Амалрик Антеро. Ела към своята гибел.
Равелайн разтвори ръце и се усмихна. Почувствах силата му да приижда като смазващи вълни. Вдигнах ръце и направих крачка напред. Обзе ме необуздан, жесток гняв и магията му се разтури. Свалих ръцете си.
— Ти си притежавал повече сила, отколкото мислех — изненада се Равелайн. — Грейф! Доведи ми го!
Грейф излезе от парализата си и скочи напред, огромните му мускулести лапи ме сграбчиха и ме вдигнаха от пода, смазвайки ме в мечешката си прегръдка. Хватката му обаче припомни на мускулите ми за намазаните с мазнина тела, за борбите на тепиха, за виковете на съдиите и триковете, на които ни учеха старите борци, като ни предупреждаваха никога да не ги използуваме в спорта. Изритах заднишката Грейф по коляното, той извика и ме отпусна достатъчно, за да забия юмрука на дясната си ръка в чатала му. Той ме изтърва, изпъшка и се преви. Обърнах се към него, сплетох пръсти и стоварих двете си ръце върху врата му. Той рухна на каменния под — може би вече мъртъв, но аз сграбчих мазната му коса, стъпих на врата му и рязко дръпнах главата му нагоре. Вратът му се счупи като изгнила съчка.
Стори ми се, че чувам шепот, глас, който не бях чувал от времето, когато държах в ръцете си един умиращ човек в Ликантия: „Сега вече съм истински свободен…“
Заех отново стойка за борба, готов за атаката на Равелайн. Но той не се помръдна, а усмивката му стана още по-широка.
— Този боклук — отбеляза той — няма да ми липсва. Става интересно. Сега ще се изправят един срещу друг латентната сила, която притежавате вие от фамилията Антеро, срещу моите изпитани, разработени умения. Отново ти заповядвам. Ела при мен, Амалрик Антеро! — Този път пръстите му направиха магически знак и той прошепна думи, от които, макар че не можех да ги разбера, по гърба ми полазиха мравки.
Стана толкова тъмно, че освен Равелайн не се виждаше нищо друго и накрая останаха да светят само неговите очи, като фарове в тунел, които ми заповядваха да тръгна напред… извори на злото, притеглящи ме като водовъртеж. Той ме повлече, потънах… но миг преди това извиках името на Халаб, без да се надявам на някакво чудо в тази жестока пещера. И като че ли завеса от тънък воал се спусна пред Злокобния поглед на Равелайн. В стаята стана светло — и бях свободен, свободен да скоча напред, без милост, без мисъл.
Стоварих се върху Равелайн, съборих го, посегнах да измъкна камата му. Но той беше не само магьосник, а и опитен боец. Претърколи се и се изправи на крака, камата му проблесна като зъб на отровна змия. Разбрах, че е омагьосана. Но този път не се поддадох на магията, защото в светлината, която се беше появила, когато произнесох името на Халаб, бях видял проход под арката зад Равелайн. Затичах се с всичка сила натам. Чух чудовищния му подигравателен смях, чух и думите му, така ясни, като че ли стоеше до мен.
— Искаш да изиграеш всичко докрай? Ще имаш тази възможност. Казват, че месото на плячката става по-сладко, ако тя изпита ужас и болка. Хайде, Антеро. Хрътките ми вече са по следите ти. Скоро ще се срещнем! Скоро ще те сгащят! Не му обърнах внимание. Бях се измъкнал от първата уловка и щях да се изправя пред следващата, когато възникне. Побягнах нагоре по някакви стълби. Над мен беше разрушеният град, там бяха неговите обитатели, но там беше също и небето, и нощта, и въздухът. Дробовете ме боляха за въздух, измъченото ми тяло молеше за милост, но аз не им обръщах никакво внимание. Намерих две порти, порти, издигащи се високо в мрака. Бяха залостени с напречна греда, дебела като тялото ми, на височината на раменете. Огледах с какъв механизъм се отварят, но не намерих нищо. Бутнах смутен гредата, знаейки, че за преместването й е необходим цял взвод войници. Но гредата тихо се повдигна и се отмести. Докоснах портите и те се отвориха, прецизно балансирани или конструктивно, или с магия. Отвъд се виждаше лунна светлина. Докато бях с Равелайн, облаците се бяха изчистили. Виждаха се огромни катурнати камъни, счупени колони и разбит паваж от прокълнатия, разрушен град.
Изтичах навън под студената лунна светлина. Надявах се да намеря склон или дефиле, което да ме отведе или долу до равнината, или до реката. Исках да опитам щастието си с плуване в онези мазни на вид води през бързеите и да намеря безопасно течение надолу. Спрях за момент да се ориентирам по звездите, студени и безразлични. Избрах най-краткия според мен път към края на платото, поех си дъх и забързах нататък. Чух първите виения на съществата на Равелайн. Така ги нарекох, макар че не знаех дали наистина бяха негови същества, или просто злосторни същества, чиито отвратителни желания съвпадаха с тези на принца. Виенето стана по-силно. Затичах се. Излязох на широк булевард и видях останки от съборени статуи. Не спрях, но успях да ги огледам. Бяха статуи на мъже, но мъже не такива, каквито ги знаем, нито пък моделите са били гиганти или джуджета. Не знам как точно да ги опиша, освен че пропорциите бяха несъразмерни. Освен това всички лица бяха обезобразени, може би след бутането на статуите. Нямах повече време да ги разглеждам, тъй като първото същество изскочи от една странична улица и се насочи към мен. На лунната светлина видях очертанията му… него… Добре. Представете си голям човек, почти великан, който тича на четири крака. После си представете, че ръцете и краката на този човек са били чупени много пъти и отново са зараствали, и са обезформени така, че за него е станало по-лесно да се движи по този начин, отколкото като нормално човешко същество. Представете си лице два пъти по-дълго от човешкото, прибавете зъби на хищник, удължени и дръпнати очи, малко като на вълк, макар че такова сравнение е обидно за този благороден звяр, и завършете с бледа, гноясала кожа като на прокажен и ще получите макар и слаба представа за това същество. Ноктите му тракаха по каменната настилка. Лаят му се извиси ликуващо, после премина в квичене, защото грабнах един голям камък и с всичка сила го запратих в лицето му. Съществото се изправи на задните си крайници и падна, гърчейки се от болка и изненада. Може би жертвите, които бе преследвало преди, никога не го бяха удряли. Продължих да бягам. Зад себе си чувах още виене. В края на булеварда погледнах назад. Не ме преследваха. Вместо това се бяха възползували от възможността да изядат собствения си брат. Избрах друга улица и затичах натам, където свършваха руините и планината.
Нещо скочи върху мен и ме блъсна. Олюлях се, но успях да се обърна и видях друг звяр. Готвеше се пак да скочи. В ума ми изскочи една хватка, научена от Дженъс, и когато звярът разтвори челюстите си и усетих как ме лъхна дъх на гнилоч, напъхах лявата си ръка до лакътя в гърлото му. Усетих острите му зъби, сграбчих го с другата си ръка отзад за врата, дръпнах рязко и му разчекнах устата. Свлякохме се на земята, аз го затиснах с коляно и чух как ребрата му се чупят като върбови пръчки.
Отново се изправих и побягнах. Надявах се глутницата да се нахвърли върху новата мръвка и че зъбите на съществото не са отровни. Задишах по-леко; болката затихна. Сега, ако се наложеше, можех да тичам
