вода. — Хващате копието, насочено срещу щита ви, обръщате щита настрани и удряте. Или удряте копието по средата със сабята си… и може би ще го счупите. Друг съвет. Ако врагът загуби равновесие… благодаря ти, сержант, точно така… минавате му отстрани, а после го мушкате над или под ризницата. Но когато правите това, не забравяйте, че до вашия враг има още един, и ако цялото ви внимание е съсредоточено към първия, също ще погинете. Един добър трик… нещо, което младите благородници никога не могат да запомнят — е да стискате в юмрука си шепа прах и да го хвърлите в лицето на протвника, преди той да ви е атакувал. Ако сте достатъчно бързи, може да успеете да се наведете и да прережете сухожилието на врага, макар че тази хватка е много рискована. Друга рискована хватка, която е по-сигурна, ако си много силен, е да отблъснеш копието с удар на сабята, а после да удариш с щита като с оръжие. Виждал съм хора, ослепявали от такъв удар… и след това просто ги колиш. Но най-важното, което трябва да научите, е никога да не гледате щита, никога да не гледате сабята, а да гледате в очите на човека, с когото се биете. Те винаги ще издадат следващия му ход.
Дженъс се отдръпна крачка назад.
— Сега, сержант Мийна, ще изпълниш същите хватки, обаче без едно-две-три. По двойки и в атака. Ясно ли е?
Сержантът се разкрещя на войниците и облакът прах се вдигна отново. Реших да не споменавам за двата дуела в които бях участвал, тъй като капитан Грейклок сигурно щеше да ги сметне за формалност, за най-обикновена борба между петли на бунището. Рязане на сухожилия… хвърляне на пясък… заслепяване… не. Макар че навремето ги бях взел доста на сериозно, както, пред полагам, ги бяха взели и моите противници, двата скандала за любовни истории, уредени с първите капики кръв, не бяха истински двубои.
Дженъс наблюдаваше упражненията без коментар, безизразна маска на лицето. После дойде при мен и ме поздрави.
— Добро утро, приятелю. Виждаш как правя войници от тези кукли. Как ти е главата тази сутрин?
— Всеки ме пита най-напред за това — отвърнах — Не бях чак толкова пиян.
— Човек никога не е чак толкова пиян — каза Дженьс. — С какво мога да ти услужа?
Взех кесията от Ийнес и му я подадох.
— Моля те да приемеш тази скромна отплата, задето спаси кокалите… и репутацията ми.
Дженъс взе кесията, после ми я върна.
— Благодаря ти, но не е необходима никаква отплата за това, Че съм прогонил една хиена от заспала жертва.
— Аз… аз държа да я вземеш — промърморих учтиво. — Съвсем сериозно, много съм ти задължен.
Дженъс кимна замислено и взе кесията; после се обърна към войниците и изкомандва:
— Стой! Този благородник — продължи той без каквото и да е предисловие, — по някаква неизвестна за мен причина, изглежда, е решил да ви почерпи. — Дженьс подхвърли кесията на Мийна и добави: — Кохортата ще има месо за вечеря. И по един мех вино на двама.
Чу се радостен възглас, който секна като пресече нож, защото лицето на Дженъс застина в ледена маска.
— Не съм разрешил на никого да говори — спокойно каза той. — Според всички правила би трябвало да се засрамя и да върна парите на вашия благодетел. Но аз няма да го направя. По всичко личи, че сте пьлни с енергия. Много добре. Сержант, на бегом до връх Ефенс. Ти оставаш долу. Да бягат нагоре и надолу, докато се умориш да ги гледаш. — Връх Ефенс беше дълъг цели три левги и доста висок, с много шубраци дълбоки дерета и големи камънаци. — Щом довечера ще имат богата вечеря, това бягане ще им се отрази добре. Бегом!
След миг кохортата вече бягаше към върха, а Мийна тихичко си тананикаше нещо.
— Човек никога не трябва да позволява войниците да си мислят, че се опитва да купи подчинението им — каза Дженъс, усмихна се и се извини: — Прощавайте. Цяла сутрин провеждам тези занимания и не успях да сваля пелерината си.
Той пъхна сабята в ножницата. Направи ми впечатление, че сабята му е по-дълга и по-тънка от обикновените, и е заострена от двете страни. И нещо още по-интересно — острието беше вълнообразно; очевидно беше от стомана, закалена с вода. Предпазителят обаче беше обикновен и прост. Повече от сигурно бе, че един капитан, дори да е съвсем отскоро на служба в Ориса, би си позволил малко злато, сребро или някаква скъпа дреболия, за да подчертае своя ранг. Дженъс носеше ножницата преметната през гърба, така че дръжката на сабята му се подаваше под ъгъл над дясното му рамо. Беше много необичайно, но бях го виждал и по-рано. Един варварин, дошъл отвъд границите на Ликантия, носеше оръжието си точно така. Когато го запитах защо, той ми каза, че му било не само по-лесно да измъкне сабята независимо дали е на кон, или не, но и не се мотаела между краката му и не го спъвала, когато бил пиян. Също като този варварин Дженъс носеше от дясната страна на колана си кинжал: практично оръжие с острие, не по-дълго от една педя, за разлика от големите дълги и тънки ками, които носеха наемните улични убийци. Също като и на сабята, ефесът и предпазителят на кинжала бяха без никаква украса. Според моите представи Грейклок беше въоръжен по начин, който подобава на един слуга на фамилията Антеро, което показваше, че моите познания за истинските оръжия бяха много по-оскъдни, отколкото предполагах.
— Позволи ми да измия праха от лицето си и се облека с дрехи за излизане — каза Дженъс. — Зная една винарна, в която може да се получи нещо прилично за войнишките възможности. Ако нямаш нищо против да дойдеш с мен, разбира се. Нямах нищо против.
Кръчмата ми беше добре позната. Беше заведение, в което обичаха да се събират търговците, разположено не само близко до централния пазар, но и на самия речен бряг, така че недоверчивите търговци можеха да следят как се товари или разтоварва стоката и в същото време да подготвят друг договор. Подхвърлих н Ийнес една дребна монета и той се присъедини към другите роби в съседната алея да чака заповедите ми. Намерихме свободна маса и ни донесоха вино, вода чиния с мариновани пипала на октопод, маслини и сирене. И двамата разредихме виното с вода — не исках Грейклок да ме вземе за пропаднал пияница.
— Тази сутрин по време на богослужението — започна Дженъс предпазливо, — споменах, че съм те срещнал снощи, без да описвам интересни подробности за срещата. Един от офицерите каза, че планираш някакво пътешествие. Нарече го… — търсене на търговско щастие. Каза още, че това било традиция, с която трябвало да съм запознат. Но аз не съм.
Запазих пълно спокойствие, но се заклех да принеса жертва пред бога на домашното огнище, както и на онзи бог, който покровителства случайните срещи. Чувствах се като артист, забравил репликите си, а човекът срещу мен също като суфльор ми помагаше и ги произнасяше. Така че започнах да обяснявам:
— Намирането на търговското щастие не е закон, нито пък ритуал в Ориса, а обичай, точно както са ти описали, Дженъс. Щом синът на някой търговец навърши пълнолетие, обикновено извършва търговско пътуване. Участват самият той, негови съдружници или приятели, които той сметне за необходими, жрец също, разбира се, и малка група войници за осигуряване на безопасност. От младежа се очаква да открие нови земи, нови богатства, нови клиенти така, както са сторили това баща му и дядо му. Ние смятаме, че този обичай ще осигури на Ориса да остане търговската кралица на известния свят и през следващото поколение… докато младият търговец сам отгледа син и го изпрати да намери своето търговско щастие.
Дженъс слушаше внимателно, сякаш освен мен на света не съществуваше нищо друго. А сигурно не бях много убедителен: да обясниш нещо, което винаги си считал за обичайно, е много трудно, пък и аз исках да съм ясен, без да бъда многословен, защото другата причина, поради която търсех капитан Грейклок, беше да проверя дали мога да го взема за командир на собствената ми охрана. Познавах няколко военни, но те бяха по-подходящи за кръчмата и за церемонии, отколкото за отбиване на внезапна атака на врагове. Беше традиция за пътешествия и за търговски експедиции да се набират войници от армията на Ориса. С това не само се облекчаваше бремето на града от войнишките заплати, защото плащаха търговците, но офицерът и хората му можеха да получат и награди в зависимост от успеха на експедицията.
Свърших грижливо подготвеното си изложение. Дженъс помисли един момент, а после запита:
— И откога продължава това?
Не знаех точно, но баща ми ми беше разказвал за експедицията на своя прадядо, така че доколкото знаех, открай време.
— Не разбирам — каза Дженъс. — Всяка година някой, или няколко души, заминават да търсят нови
