нея носеше вталена дреха без ръкави и с подплънки, за да изглежда като ризница. Вместо обичайната си сабя, провесена през рамо, беше сложил колан, на който бяха окачени традиционните къса сабя и кинжал. Шлемът му беше без забрало, добре излъскан и увенчан с голямо, полюшващо се перо. Останалите офицери бяха облечени по същия начин.
Слугите разнасяха из навалицата подноси с наредени по тях чаши за вино. Един от тях спря пред Дженъс, той се поколеба, после поклати глава.
— Предпочитам по време на яденето да пия вода.
И се позасмя. Озадачих се… Дженъс едва ли можеше да се нарече аскет. После си спомних нещо, което ми беше казал баща ми, когато, затънал в младежко отчаяние, бях решил да напусна дома ни без пукната пара в джоба и да постъпя в армията. Той се беше засмял добродушно и ме бе попитал в каква част ще отида. Може би в градската гвардия? По онова време бях очарован от смелостта и популярността на гвардейците и отговорих начумерено: „Може би“. А той ми бе обяснил какво ще спечеля: само една мизерна заплата на низш офицерски чин, която едва ще ми стига за храна в столовата, за вино, за ракия и за разходите за специалните вечери. Градската гвардия беше за богатите и според някои оценки, на човек му трябваха поне десет хиляди сребърни монети годишно, за да се държи на положение, като се имаха предвид необходимите дузина или повече различни униформи и половин дузината кавалерийски коне, личната прислуга извън вестовоите и така нататък. Спомних си, че Дженъс на два пъти през този ден беше споменавал за бедност.
Разбрах затруднението му. Навремето се бях включил в един отбор по фехтовка, съставен от децата на търговци, жреци и градски първенци. Никой от нас не мислеше за пари. Но имаше едно момче, една година по-малко от мен, чийто баща беше направил някакви несполучливи инвестиции и момчето нямаше нова куртка за всяко тържество, имаше само една рапира, и то купена на старо. Това много ме смущаваше, макар да не си спомням аз или някой от моите приятели някога да бе казал нещо. Спомних си, че момчето беше способно, после се помъчих да се сетя, какво стана с него. Не можах… един ден то просто не дойде.
Дженъс не можеше да предложи вино. Много добре. Повиках един от слугите и се осведомих дали с намисленото от мен ще наруша обичаите. След няколко минути обявиха на всеослушание, че виното е скромен подарък от Амалрик Антеро в знак на благодарност, че е удостоен с честта да бъде гост на такива благородни войни. Чашите бяха напълнени и всички вдигнаха тост за мен. За момент долових погледа на Дженъс.
След първото ястие веднага поднесоха второ. Вечерята беше значително по-добра, отколкото си бях представял. Сетих се за сержантите и копиеносците в казармите отвън и си спомних как веднъж бях доставял храни за полка. Чиния месо за обикновените войници, което означаваше, че храната им не се отличава от тази на обикновените хора. Това не беше правилно… Баща ми ми казваше, че един търговец или яде онова, което ядат неговите чиновници, или в противен случай се храни вкъщи. Никой не обича показността на богатия — или на военния офицер — освен ако тя не е споделена с всички.
Вечерята завърши, висшите офицери се извиниха и напуснаха. Сега вечерта беше на по-низшите чинове, на дребните рибки. Изпи се много вино. Вино и ракия. Вечерта не обещаваше нищо освен скука и напиване, а на сутринта тежест в главата. Стараех се да не прекалявам, тъй като не желаех да посрамя семейството си като си счупя носа в таблата със сладкиши. Другите обаче нямаха никакви задръжки. Гласовете ставаха все по-високи, жестовете все по-невъздържани, смехът все по-силен. После, в едно кратко затишие, чух ясно изказано мнение:
— Разбира се, мелезите не са съвсем за пренебрегване. Жените им понякога са забележителни, нали са със смесена кръв. И войниците им могат да бъдат смели, макар да подозирам, че при първа възможност бързат да избягат от бойното поле.
Настъпи гробовна тишина. Всички гледаха Дженъс. Лицето му беше бледо на фона на напомадената му, къдрава брада — същинска маска на мъртвец. Офицерът, който беше казал тези думи, носеше стилизирана катарама на капитан. Някой се опита да наруши тишината, като започна да разказва виц, но на третата дума млъкна.
Дженъс направи знак на един прислужник, взе сребърния поднос от ръцете му и измъкна кинжала си. Сложи го на подноса така, че дръжката да остане почти отвън и повика един низш офицер.
— Занеси това на капитан Херън. Кажи му, че то има сестра, която принадлежи на капитан Дженъс Кетер Грейклок от Кострома и Ориса. И че са неразделни. След един час навън.
— Знаех, че това предизвикателство няма да свърши с театрален дуел, както при мен. Тази нощ в пясъка щеше да падне най-малко един труп. Младият офицер, пребледнял като Дженъс, отиде при другия капитан, изправи се пред него с подноса и повтори думите на Дженъс. Херън не взе кинжала, а се изчерви, сведе очи и промърмори:
— Беше просто шега.
— Кажи на уважаемия капитан, че в казаното от него не можах да доловя никаква шега. Може би нашата среща навън ще ми помогне да я видя. Или пък капитанът ще предпочете да се извини — каза Дженъс, леко нарушавайки протокола по въпросите на честта, защото, макар и косвено, се обръщаше към човека, нанесъл му обидата.
Отново настъпи тишина. Най-после Херън промълви:
— Извинявам се за обидата, която с неуместната си забележка може да съм нанесъл на капитан Грейклок.
Дженъс пое дълбоко дъх.
— Приемам извинението — каза той. — Казаното е забравено. Поканата е оттеглена, Херън. — Забелязах, както и всички в залата, че Дженъс съзнателно пропусна да назове чина на Херън, да се обърне към него като към брат по оръжие, като към равен или да произнесе някаква друга дума, която се казва при истинска прошка. Страхливостта на Херън дълго щеше да се помни. Поне така си мислех тогава, когато кръвта ми лесно се горещеше. Сега зная по какъв повод човек може да приеме да се бие и какво място с радост може да избере един глупак — място, където да бъде убит.
Дженъс се пресегна да вземе чаша вино и видя, че го гледам.
— Може би — каза той тихо — няма да имаш нищо против да излезем? Тук стана задушно. — Без да чака да му отговоря, той се отправи към изхода. Последвах го. Навън Дженъс си сложи наметалото и погледна към осветените прозорци на казармата под нас.
— Виждаш как е — каза той повече на себе си, отколкото на мен. — Ако остана в тази клетка да се движа, да ръмжа и да измервам силата на рапирата си, рано или късно ще умра. Може би ще ме убие някой глупак като Херън, може би сам ще се убия. Този град и неговата парадна суета не могат вече да ме задържат. Хайде да вървим!
Той тръгна надолу по хълма и аз го последвах.
— Къде отиваме?
— Не знам — отговори Дженъс. — Имам нужда от компанията на мъже, не на глупаци. Мъже… и жени. Може би на пристанището.
Вдигнах рамене. Защо не? Аз също бях отегчен от формалностите в столовата и ги намирах за толкова безсъдържателни, колкото и банкетите в гилдията на баща ми.
Пътят ни минаваше покрай една от градските порти. Както обикновено, с изключение на случаите, когато имаше голяма опасност, подсилените с желязо дървени крила бяха отворени, беше пусната само решетката от ковано желязо. През нея можехме да видим платнищата на разпънати пред града палатки и лагерните огньове. Чуваха се викове и смях, звуци на флейти и думкане на барабани.
— Караул! — извика Дженъс един от часовите. — Кои са тези там?
— Племето ифора, капитане. Не могат да влязат в града през нощта, защото…
— Знам защо. Вдигни решетката. Искам да отида при тях.
Знаех не по-зле от Дженъс защо не разрешаваха на хората от племето да влязат в града. Те бяха една от многото опасности, застрашаващи всеки търговец, и баща ми ме беше запознал много подробно с тяхната варварска култура. Племето ифора беше номадско и живееше в южните пустини. Беше прочуто с крадците си, които можеха да се промъкнат покрай часовите на всеки керван, преминал през тяхната територия, и да задигнат всичко, което им хареса. Или пък, ако са достатъчно много или водачът на кервана е глупак, да избият всички мъже и да отвлекат жените. Бяха известни с храбростта си, с неумолимостта си към враговете и с редкия си талант на мъчители. Идваха рядко на север, в цивилизованите територии, и то само да
