— Духове? Не зная. Можеш да ги наречеш както желаеш. Но тази история се случи лично с мен.
Намерихме една кръчма с приятна, усмихната кръчмарка, готова да ни налее от най-хубавото вино.
— Беше дошло времето — започна Дженъс, — когато гадателите трябваше да принесат в жертва животно от стадата на моето семейство. Най-често вътрешностите не разкриваха нищо, но понякога гадателят съзираше нещо ужасно. Този път той обяви обсадно положение. Всички мъже и жени, момичета и момчета от нашата долина трябваше да се приберат в градската крепост преди смрачаване. Стадата трябваше да се изоставят, наблюдателниците да останат без стража цели четири нощи.
— Хората ни трябваше да се сгушат край огнищата, да залостят вратите и плътно да закрият прозорците. Понякога… рядко… се чуваше тътен, също като този, който се чува, когато кавалерийски патрул застигне банда разбойници. Имаше хора, които се кълняха, че чували проскърцване на конски седла и дори потракване на копита върху калдъръма, когато патрулът пристигал на някой от малкото ни павирани площади. Но на сутринта по пътя не се виждаха никакви следи от копита. Съвсем нищо.
— Тогава какво е било това през нощта? — попитах озадачен. — И дали не е било просто гръмотевица? Боговете са ми свидетели, че като дете много често убеждавах сам себе си, докато лежех буден през нощта, че чувам на улицата пред къщи, или понякога дори на покрива, точно над моя балкон, дяволи, готови да се нахвърлят върху мен. Но си казвах, че ще е много глупаво незабелязано да се измъкна и да ги видя с очите си.
— Аз пък направих точно това. — Дженъс едва забележимо се усмихна на детинските ми измислици. Спуснах се от спалнята си по едно въже, което бях раднал от караулната стая точно когато гадателя общаваше последното си предупреждение.
— И, разбира се, конниците този път не бяха приели материален образ, нали?
— Не точно… Виж сега. Бях слушал внимателно всички разкази и си бях нарисувал малка карта на района около нашата крепост. Бях отбелязал местата, където както казваха, най-често идвали ездачите. Едно от тези места беше тясно дефиле на около осем хвърлея — в Кострома така измерваме разстоянията, което отговаря приблизително на една трета левга — зад краварниците на баща ми. Скрих се зад едно маслинено дърво в дефилето. Луната беше само тъничък сърп. Зачаках. Не зная колко дълго съм чакал. Бях едва осем или девет годишен и може би съм заспал въпреки голямото вълнение. Събуди ме шум. Точно такъв, за какъвто разказваха говедарите: чух чаткане на конски копита.
— Но нищо не видя.
— Нищо в дефилето — каза Дженъс и погледна чащата си, сякаш тя беше кристална топка, която го връща в миналото. — Но видях едно нещо… две неща… да препускат на баира над дефилето. Двама ездачи. Мисляля, че бяха хора. Бяха въоръжени… или поне видях блясъка на шлемове н копия. Високи шлемове. Дори конете им бяха с брони, тъй като видях отблясък от луната от главата на единия. Позицията, която бяха заели, беше точно такава, каквато сега сам бих заповядал да се заеме… ако предвождах патрул в неприятелска територия… да наблюдавам дефилето, така че основната сила да не бъде изненадана. Тропотът на копита се усили, после отмина. И щом заглъхна, двамата ездачи се присъединиха към останалите. Тропотът от тяхното препускане също замря… Яздеха на изток — където според легендите се намира Далечното царство. Побягнах обратно към замъка и се пъхнах под завивките, като че ли някой ме гонеше.
— А на сутринта, когато се върна?
— Не намерих нищо. Нито по меката пръст на баира, нито пък в дефилето. Никакъв знак, че е минала някаква група от разузнавачи, яздили далеч отвъд своите граници.
— Сън — казах аз разочарован, че в разказа на Дженъс нямаше никакъв кървав череп, изчезнал селянин или поне стадо, панически хвърлило се от скалите.
— Без съмнение — съгласи се Дженъс и погледна слънчевия часовник. — А новият ми сън е, че нощес съм началник на караула и вече закъснявам да се върна в казармата и да се накича с всички труфила, които трябва да нося, докато проверявам часовите.
— Днес за мен беше един радостен ден, приятелю — продължи той и извади от кесията си една сребърна монета въпреки моите възражения. — Ти успя да ме убедиш, че няма такова нещо като Далечно царство. Може би ще се срещнем друг път. Може би ще мога да ти помогна да планираш своето пътуване, тъй като сам доста съм пътувал на запад. — После стана и си тръгна.
Останах сам и си поръчах още една кана вило — отчасти защото исках да разбера на кого от двама ни се усмихваше кръчмарката, отчасти да размисля върху нова, което бях чул. Защото по някакъв начин, въпреки че онова, което бе казал Дженъс, противоречеше на логиката, чувствах, че някъде там, далеч на изток, наистина съществува мрачното и приказно богато Далечно царство.
През следващите седмици се видях с Дженъс няколко пъти. Освободен от омаята на Мелина аз четях, подготвях се за пътуването си, разговарях с по-стари търговци, слушах разказите на пътешественици и моряци така, както бях правил като дете. Но вече знаех какво търся. Баща ми, изглежда, забеляза моето ново увлечение и вероятно го одобряваше, защото все по-малко ме подлагаше на ироничните си критики. Събирах и всички легенди за Далечното царство и се мъчех да ги проумея. Но това беше невъзможно: защото срещу всяка една, в която се казваше, че в Далечното царство има магии, които правят конете да летят, се намираше друга, според която техните жреци са толкова силни, че не са им нужни никакви товарни животни: предметите и хората просто летят чрез магии.
Някои от тези легенди споделях с Дженъс. Той учтиво слушаше, но се отнасяше скептично към тях. Държеше се така, сякаш изобщо не го интересуваха. Всъщност се държеше точно така, както се държа самият аз днес, когато предлагам на някой стиснат шивач товар най-фина коприна, чиято цена надхвърля онова, което той е готов да заплати. „Този плат, господине, въпреки че е много рядък и фин, е прекалено скъп. Аз самият умувах цели две седмици преди да си позволя да го купя.“ Или: „Разбира се, с този плат трябва да се работи много внимателно, тъй като е предназначен за най-изтъкнати люде.“ И така нататък, докато накрая бедният човечец не реши, че е готов да ме убие, ако откажа да му продам стоката.
Един ден Дженъс ме покани на вечеря в офицерската столова. За мен това беше чест: военните се смятаха за социалния елит на Ориса и поканите от този род високо се ценяха. Освен това имаше нещо, което бях почти сигурен, че искам да му кажа, и нещо, за което исках да го питам. Оставаше ми само да реша, как да го направя. Дженъс ме придружи до вкъщи, тъй като трябваше да се измия и преоблека в подходящ черен кадифен брич и жилетка, червена копринена риза с широка бродирана яка, ботуши, високи до коленете, и дълга пелерина с качулка. Казах на Ийнес, че не е необходимо да идва с мен… офицерската прислуга щеше да е повече о достатъчна.
Докато вървяхме по слабо осветените улици към казармите, попитах Дженъс защо, щом е имал такова силно желание да види нови светове, е постъпил на служба в градската гвардия? Разбира се, това беше чест; но задълженията му се състояха главно да охранява сановниците, жреците и важните обществени сгради в Ориса, което едва ли беше много вълнуващо. Дженъс се съгласи: честта наистина била съмнителна, но той нямал друг избор. Когато отишъл в казармите и заявил, че иска да го зачислят, съдбата му била решена в минутата, в която чули името на майка му.
— Не можеха да уронят престижа на фамилията Кетер, независимо колко малко държа на това име, и да ме изпратят да служа като разузнавач по границата, което означава евентуално да помириша кръв или да размахам сабя поне веднъж. Макар че първоначалната ми молба беше точно такава. Вместо това ме направиха капитан в гвардията. Интелектуално стимулиращ пост, ако въобще може да се каже така. Знаеш ли, че се смята за лош вкус в столовата да се говори за война, полицейски поделения, религия или жени? Коне, кучета и лов са постоянните теми на разговор и се разказват все нови и нови случки. Щом чуя как някой се хвали, че кучетата му проявявали почти магически способности да откриват дивеч, ми се дощява да разкажа как веднъж ми се наложи да гладувам цял месец и храната ми бе само едно куче. Бях на една наблюдателна кула и следях за ликантийци от юг. Всъщност не е лошо, печени мръвки, доста тлъстички, със сладки картофи — каза той замечтано. — Няма войник, който при всяка възможност да не се оплаче от тежката служба. Това е негово право и той го получава заедно със сабята и униформата с лъскави медни копчета.
Столовата на градската управа беше разкошна: чиниите бяха сребърни, чашите кристални и на всяка маса беше сложена фина покривка. В центъра на залата бяха подредени полковите отличия и трофеи, а военните ордени бяха провесени на гредите и по стените. Дженъс се извини, остави ме и след малко се върна с пълна униформа — ниски, меки кожени ботуши, пелерина през рамо, копринена риза и куртка. Над
