Двете девойки застанаха зад Дженъс, затанцуваха в отблясъците на огън и коприна, даваха му сили. Разказът продължи: и духът на вятъра го хранел и поддържал, и се грижел за него през безкрайните пясъци чак до шатрите на неговите врагове… Изведнъж Дженъс остана да танцува сам, ятаганът му засвятка като мълния, загуби очертанията си, сякаш той се биеше с невидим враг. Накрая боецът триумфира, а противникът пада мъртъв в краката му. Героят вече е богат, силен, могъщ. Но избира друг път. Решава да се върне в пустинята. И да прегърне пустинния вятър.
Песента свърши и Дженъс спря. Чуваше се само пра щенето на дървата в огъня. После цимбалът удари ведньж, два пъти, три пъти. През лагера премина силен вятър. Дженъс се поклони. На племето? На вятъра? На танца? Не зная. Двете девойки се приближиха до него взеха го на ръце и го отнесоха в една от палатките.
Усетих до устните си чаша. Изпих я на един дъх. От ново легнах, долепен до тялото на Типън. Пръстите нежно ме галеха. Беше настъпил моментът, който бях чакал.
— Дженъс! — Гласът ми беше слаб.
— Чувам.
— Ще дойдеш ли с мен? До Далечното царство? Чу се смях, който сякаш идваше от нищото.
— Разбира се! Разбира се! Мислех, че никога няма да ме попиташ.
А после не остана нищо освен Типън, палатката, която неочаквано изникна около нас, и ние бяхме сами аз, тя и светлината на огъня.
Събудих се след разсъмване. Бях гол, завит през кръста само с наметалото си. Една любопитна коза почти бе завряла глава в лицето ми. Лежах на каменистата почва под изгарящите лъчи на слънцето. Типън бе ше сложила глава на корема ми. Големият тъпан от предишната нощ сега биеше в главата ми.
Бях предопределен за Далечното царство.
ГЛАВА ПЕТА
ЖРЕЦИТЕ
Сестра ми Рейли пристигна тичешком от плаца, свали си бронята, хвърли я на пода и изхленчи:
— Ако ме обичаш, скъпи братко, донеси ми нещо да пийна, преди да съм умряла.
Отидох до огнището, където приготвях силен ароматен пунш. Вдигнах желязното котле от пепелта и напълних с изпускащата пара дъхава течност една голяма чаша. Пуншът беше любимото питие на сестра ми. Подадох й чашата.
— Какъв предан брат — усмихна се Рейли. — И изобщо не е егоист. Откликва и на най-малкия каприз на сестра си, без да очаква някаква награда. — Тя отпи голяма глътка.
— Не ме дразни, Рейли — помолих я аз. — Почти не съм спал след разговора ни миналата седмица.
— О, моля те, не вини мен за лошите си навици — пак се засмя Рейли. — Може би пак си сипал любовно биле на някоя курва и сте се въргаляли в леглото цяла седмица. — Сестра ми прекоси стаята с фините си дълги крака, захвърли сандалите си и се настани на кушетката. — Ела да ме почешеш по краката и ще ти разкажа всичко.
Побързах да изпълня молбата й. Горях от нетърпение да науча на коя страна ще застане. Ако беше против, шансът баща ми да се съгласи да тръгна с Дженъс да търся Далечното царство беше малък. Ако беше съгласна и се наемеше да изглади отношенията между мен и баща ми, съществуваше някакъв шанс той да одобри плана и да финансира моето пътешествие до още неизследваните земи.
Заразтривах краката й. Рейли въздъхна и си дръпна още една глътка.
— Този безгрижен живот е смърт за мен — каза тя.
— Всеки ден едно и също. Ставане с изгрева на слънцето, тренировка с жените. Административна работа до смрачаване, после малко пийване и едно-две парчета печено с Отара. В края на деня съм толкова изморена, че е цяло чудо, ако ми е останала достатъчно енергия за любов с Отара. А пък тя веднага почва да се оплаква.
Отара й беше любовница от много години. Тя беше дребна, добра, с изящна красота, боготвореше сестра ми и беше готова да се бие до смърт, но да не допусне да й се случи нещо лошо. Не че имаше вероятност Рейли да се нуждае от помощ. Сестра ми беше висока, с дълги яки мускули и тесни бедра. Беше десет години по-голяма от мен и умееше чудесно да се бие. Еднакво добре си служеше както със сабята, така и с копието и с лъка от рог на планински овен. Но никой не можеше да я вземе за мъж, нито пък тя подражаваше на мъжете в техните маниери. Рейли имаше хубаво тяло и движенията й бяха гъвкави и деликатни, макар че използуваше груб войнишки език. Спомням си като малък, когато ме пускаха в нейната баня, колко силно бях поразен от гладката й, млечнобяла кожа там, където слънцето не я беше докосвало. Моята коса беше огненочервена, а нейната беше с цвят на слама: очите й бяха ясни и сини като небето.
— Имам нужда от една добра битка, която да раздвижи кръвта ми — продължи Рейли, докато разтривах отеклите й крака. — Или поне труден поход с някаква реална цел, а не тренировка. Сплашване на противник. Обсада на град. — Тя вдигна чашата до сочните си устни и пи. — Но нямам голяма надежда скоро да се случи такова нещо. Управата не смее да ни пусне да се отдалечаваме от Ориса. Страхуват се да не би, докато отсъстваме, някоя варварска орда да направи магия и да разруши града.
Рейли беше капитан на Маранонската гвардия. По това време гвардията се състоеше от петстотин бойци-жени, дали обет на Маранона, любимата богиня н войната. Те се бяха отрекли под клетва от брака, майчинството и каквато и да било друга „нормална“ функция на жените. Гвардията беше много добре обучена се бе посветила на защитата на Ориса. Много малко от тези жени бяха мъжемразки, макар че всичките предпочитаха жени за сексуални партньори.
— Да ти донеса ли още една чаша пунш? — попитах аз. — Или нещо за ядене? Ако желаеш, мога да донеса вода за банята ти. Или пък да изпълня някоя друга поръчка, подходяща за един брат, готов да направи всичко за своята сестра. Такава красива сестра. Толкова войнствена и толкова тъжна. Толкова…
— Спри, преди да съм скочила отгоре ти — засмя се сестра ми. — Добре, Амалрик. Ти победи.
Заех се с масажирането на другия крак.
— О, говори ми, пророчице, — казах напевно. — Кажи ми какво таиш в сърцето си. — Рейли невъздържано се разсмя. Не на моята хитрост, а защото я гъделичках по краката. Бях намерил слабото й място още когато бях малко дете, а тя новобранка.
Сестра ми беше една от малцината, с които се чувствах спокоен. Нямаше тайна, която да не мога да споделя с нея, прегрешение, което тя да не ми прости. Но Рейли никога не злоупотребяваше с доверието ми, не проявяваше любопитство. Нейните съвети ми бяха най-скъпи. Може би точно поради това през последните месеци, когато се бях увлякъл по Мелина, странях от нея. Бях прекалено потиснат, за да желая да се вслушам в здравия разум. Но когато най-накрая се обърнах към нея, думите й не се отличаваха от тези на Дженъс. Каза ми да си извлека поука от станалото.
— Нямам предвид повече да не съгрешаваш — поясни тя. — Но искам да кажа да се опиташ следващото ти Прегрешение да не бъде толкова скъпо… и открито.
— После ме погледна с ясните си сини очи и ме запита какво мисля да правя в бъдеще.
— Време е да предприема моето пътешествие — отговорих аз — и да поема бизнеса заедно с баща ни.
— Добри намерения, скъпи братко, — отговори тя.
— Питам се само дали наистина искаш да го направиш. От известно време подозирам, че за поведението ти на последък има някаква по-дълбока причина, а не обикновена младежка глупост. Може би перспективата да бъдеш търговец не ти е по сърце. — Отново разбрах колко проницателна е моята сестра- войник. Може би се съпротивлявах на едно скучно бъдеще — да бъда принуден да прекарам живота си сред хора, които се интересуват единствено от пари.
— Съвсем добре си разбрала — извиках аз. — Ако стана търговец като баща ни, искам да върша нещо повече, а не просто да поема в ръцете си семейния бизнес. Искам да оставя ярка следа и да бъда нещо повече от син на богат човек, който живее, изоставил младежките мечти на своя баща.
— Как смяташ да постигнеш това? Или, по-точно, мислил ли си за тези неща?
Разказах й за Далечното царство и за желанието си да го открия. Разказах й за Дженъс. Тя ме слушаше внимателно, без да се обади, докато не свърших, после каза:
