любимо домашно животно беше един пор, който носех навсякъде. Той живееше и се хранеше в джоба ми, а нощем спеше под възглавницата ми. Порът заболя и умря. Това се случи наскоро след смъртта на майка ни и тази втора загуба беше ужасен удар за едно толкова малко дете като мен. Скърбях толкова много, че самият аз заболях и едва не умрях от треска. Но Халаб изрови пора от градината, където го бях погребал. Спомням си, че се събудих от монотонното му напяване. Той седеше на пода до леглото ми, провесил съсухреното тяло на малкото животинче над синия пламък, който се издигаше от един меден мангал. Усетих миризма на опърлена мърша. Халаб поръси някакъв прах върху огъня, без да спира напева си, и изведнъж ужасната воня се превърна в чудесен аромат. После брат ми започна да диша над мъртвото животинче и да го върти за опашката.
След това го постави на гърдите ми и сложи ръката ми върху студеното тяло.
— Дъхни му, Амалрик — каза ми Халаб толкова тихо, че едвам го чух. Дъхнах му. И почувствах, как студенината се превърна в топлина. После животното се размърда, изцвърча и зарови муцуна между пръстите ми. Изкрещях от радост, когато видях малките му очички изпълнени с живот. След един час температурата ми спадна. А след седмица подскачах из къщи, скътал малкото животинче в джоба си.
И до днес, когато се сетя за това, не зная дали да се смея, или да плача. Всички ние обичахме моя брат и благоговеехме пред неговата дарба. Сега разбирам, че баща ми освен това се е страхувал. Защото брат ми искаше да стане жрец. Той се интересуваше само от онези знания, които можеше да научи от жреците. Но желанието му да усвои това умение влизаше в разрез с политиката на времето. Брат ми беше идеалист, романтик, който казваше, че ще използува дарбата си за благото на народа на Ориса. Той мечтаеше да лекува болни, да облекчава мъките на бедните и угнетените.
Съветът на жреците обаче имаше намерение да запази влиянието си над Ориса. Никой управник, независимо от значимостта и древността на своя род, не можеше да действа без неговата благословия. Никой търговец, занаятчия, собственик на магазин или куртизанка не можеше да упражнява своя занаят, без да плаща определения десятък. В своите амбиции брат ми беше честен и открит. Жреците с голямо нежелание се съгласиха да го приемат в своята среда. Сестра ми каза, че го подложили на такова изпитание, на каквото не бил подлаган никой от тях. А при събеседването били така груби, сякаш той бил от долен или съмнителен род.
И го отхвърлили. Казали, че не е издържал изпитанието. Но Халаб не изгубил кураж. Той поискал едно последно изпитание: изпитание чрез измъчване. Целият град бил развълнуван, когато уреченият ден наближил. Брат ми отказал да послуша Съвета на жреците и да предостави своя случай директно на боговете. Подробностите от изпитанието били държани в тайна, но всички знаели, че провалът означава смърт. В уредения ден Халаб влязъл в храма — и никога не излязъл от него. Жреците съобщили, че е умрял. Но не предадоха тялото му на семейството, за да го почетем според обичая. Не бяха изпълнени никакви обреди, които да облекчат напускането му на този свят. Духът на Халаб бе обречен да се скита в студеното преддверие между този живот и следващия.
Всички платихме висока цена за мечтите на Халаб. Братята ми често се оплакваха от това. Но те бяха кротки хора и се примиряваха с положението. Баща ми никога не говореше по този въпрос. Не от страх за себе си, но заради фамилията и идните поколения. Аз зная съвсем сигурно, че той мразеше жреците. Това беше омраза, която споделяше само със сестра ми и с мен.
Рейли се размърда на кушетката. Усмихна ми се, но по умореното разтваряне на устните й можех да разбера, че и тя се беше отдала на същите мрачни мисли.
— Дай ми една седмица — каза тя. — Знаеш, че баща ми има слабост към мен. Но все пак, за да измисля някоя хитрост, ми трябва време.
— Вземи със себе си Отара, когато идеш при него — посъветвах я аз. — Нейната компания винаги му е приятна.
— О, разбира се, че ще я взема. Но ти ще трябва да ми обещаеш нещо, мили братко.
— Всичко, което искаш. Посочи ми само някоя висока планина, и аз ще я изкача. Пустиня, и ще я прекося. Съкровище, и ще го открадна.
— Можеш ли да не се забъркваш в неприятности?
— Много е трудно — отговорих аз. — Но ще направя всичко, което е по силите ми… Обещавам.
— Не ми се нрави тази експедиция — каза баща ми.
Отговорът му ме завари неподготвен. Нали Рейли беше говорила с него. Бях сигурен, че ще одобри замисъла ми.
— Трябва да се съгласиш, татко — помолих го аз. — Съмнявам се дали през живота си ще имам друга такава възможност. Моля те, дай ми благословията си.
— Няма нищо, което съм длъжен да направя, Амалрик — отговори баща ми, — освен да платя десятъка на жреците, данъците на управата и една златна монета на Злокобния вестител, за да направи преминаването ми на другия свят безболезнено и бързо. Тези неща трябва да направя. Одобряването на една глупава експедиция сина ми, който при това е още юноша, за щастие не влиза в задълженията ми.
— Прощавай за думите, татко — отвърнах аз смирено. — Но моля те, кажи ми какво да сторя, за да те убедя? Смяташ ли, че това е една безполезна цел? Не вярваш ли, че съществува Далечното царство?
Баща ми ме погледна. Не ядосано, не и строго; в погледа му се четеше някаква голяма умора. Отговорът му не се нуждаеше от думи. Косата му беше побеляла, подстригана като шлем, според модата на неговото поколение. Имаше малка красива брада — също бяла. Лицето му беше покрито с бръчки, а кожата съсухрена от многобройните му пътувания. Ръцете му бяха големи, покрити със старчески петна. Сега разбирам, че Пафос Карима Антеро… патриархът на нашата фамилия,… в онези дни едва беше започнал да слиза по стълбата на живота и почтената възраст, която му приписвам, е просто фикция на моята младост. Гледах на него като на бог. Така че когато се втренчи в мен, сърцето ми примря и се почувствах малък и недостоен. Защото разбрах, че аз бях този, заради когото пътешествието до Далечното царство няма да се осъществи.
Докато обмислях как да защитя каузата си, в стаята цареше пълна тишина; чуваше се само прашенето на дървата в камината зад масата на баща ми.
— Зная, че съм ти причинил много разочарования, татко — промълвих най-сетне аз. — Поведението ми беше непростимо. Да кажа, че дълбоко и най-искрено съжалявам, ще бъде много слабо извинение… независимо колко е обективно… за да натежи в моя полза. Баща ми не сваляше от мен тежкия си, изпитателен поглед. — Намерението ми може да изглежда като неочаквана, абсурдна приумица. А като се има предвид досегашното ми поведение, аз също бих отхвърлил подобен план, особено ако съм баща на такъв син. Но те моля, татко, погледни в сърцето ми и виж истината, която лежи там. Искам само да бъдеш доволен от мен. Искам да разсея всички съмнения относно моите мотиви за бъдещето. Да бъда достоен за името Антеро, за да може баща ми да говори с гордо вдигната глава насред целия град. — Замълчах. Не знаех как да продължа.
— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? — попита баща ми с дрезгав глас.
— Не, татко. Искам също ясно да заявя, че независимо какво ще бъде решението ти, аз ще го приема, без да се оплаквам, и ще се постарая с всички сили да извърша пътешествието, което ти смяташ за достойно за такъв като мен. Преди обаче да ми откажеш категорично, моля да помислиш върху следното. За повечето младежи на моята възраст експедицията е само повод да по-пътуват и да се отдадат на удоволствия за сметка на баща си. Никой не открива нови страни. Знанията за света не се увеличават. И нашите търговски маршрути продължават да се сблъскват със същите сили, които пречат на орисианците да постигнат своята истинска цел. Вашето поколение е последното, което е разширило тези граници. Само ти при твоето отдавнашно пътешествие си дръзнал да преначертаеш картите на тези маршрути. И голяма част от знанието за най-далечните западни региони се дължи на последните търговски експедиции на нашия род. Но трябва да признаеш, че традицията за търсене на търговско щастие вече се е превърнала в подигравка. В просто извинение за синовете на богатите да харчат парите на бащите си по чуждоземен лукс, жени и вино далеч от неодобрителните погледи на орисианците. И ако не се смята непосредственото опознаване на най-добрите кръчми и дворци във вече известния свят, всички се връщат с празни ръце.
— Ти друго ли предлагаш? — попита сухо баща ми.
— Да, татко, наистина. И точно затова искам не повече от една десета от онова, което обикновено се дава за такива експедиции. Това ще бъде истинска откривателска експедиция, татко. Нямам намерение да
