хранител в този съдбовен за вас ден.
За момент онемях, но усетих лакътя на Дженъс в ребрата си.
— Нега боговете бъдат нашата светлина — произнесох напевно, бързо извадих една кесия от джоба си и я пъхнах в алчните ръце на Джениандър. Тя изчезна с бързината, с която морският гущер сграбчва чайка от въздуха. Джениандър се наведе по-близко и прошепна:
— Ще ви оставя за малко. През това време се подкрепете с това. — Той ни подаде един малък пакет, увит в мушама. — Приятно ми е да ви съобщя, че един от нашите многообещаващи млади жреци е проявил интерес към предложената от вас експедиция — каза той високо. — Той ще присъства на хвърлянето на костите. Сигурно го познавате. Казва се Касини. Потиснах един импулсивно възникнал стон и успях да отговоря:
— Щастието продължава да ни се усмихва.
Двамата с Джениандър се поклонихме един на друг и той излезе да се приготви за церемонията. Бързо разтворих пакета и намерих вътре няколко големи комата черен хляб, натопени във вино.
— Какво ще стане с нашия пост? — прошепнах на Дженъс. — Мислех, че е забранена всякаква храна.
Дженъс се засмя и грабна един комат.
— Драги ми Амалрик, тази дума има толкова нюанси, колкото са монетите в кесията на богаташа. — Той лакомо захапа комата. — Яж. Нашият нов приятел по-вече се безпокои за изгладнелите ни стомаси, отколкото за това, че богохулстваме. — Започнах да ям, поглъщайки лакомо хляба. Настроението ми веднага се подобри и започнах да виждам нещата в по-розова светлина.
— Кой е този Касини? — попита Дженъс. — Мислех, че ще имаме право сами да си изберем жреца, който да ни придружава по време на експедицията.
— Понякога е така — отвърнах аз. — Но не винаги.
Дженъс ме погледна.
— От израза на лицето ти, макар и грижливо прикриван, останах с впечатлението, че познаваш този Касини.
— Какво чувам! — каза един глас. — Още не е станало пладне и вече името ми се споменава. — И двамата се обърнахме да поздравим човека, който изрече това. Беше висок мъж, приблизително на моята възраст, не по-пълен от мен, с нежна, нацупена уста. Беше облечен в богато бродирани за един толкова млад човек дрехи, което говореше за заможността на семейството му.
— А, ето те и теб, Касини — отвърнах аз. — Тъкмо се готвех да опиша очарователната ти личност на другаря си… капитан Дженъс Грейклок. Те се поклониха един на друг.
— Касини и аз на времето бяхме другари на атлетическата площадка и в кръчмата — обясних аз на Дженъс. — Много хора бяха наскърбени, когато той пое своето призвание и ни остави с нашите незрели занимания. — От тайното поклащане на пръста ми Дженъс разбра, че аз не съм бил между скърбящите. — Ние не бяхме много близки, което за мен беше истинско нещастие, а за него късмет.
Касини пристъпи напред с подобаваща усмивка на нежните си устни.
— В такъв случай не си разочарован, че реших да участвам във вашата експедиция. Моля ви, бъдете искрени мои приятели, ако мога да ви нарека така.
— О, ни най-малко не съм разочарован — излъгах аз.
— Проклето да е семето ми, ако някога през главата ми мине такава мисъл. — Обърнах се към Дженъс и добавих: — Нашата експедиция е благословена още от самото начало, защото в лицето на Касини ти ще намериш едновременно умен и благочестив жрец, и много сърдечен другар.
— Не толкова благочестив, че да се възмутя от коматите, които държите — подметна Касини и пресилено се засмя, сочейки останките от нашето угощение с хляб и вино. Бяхме достатъчно умни, за да разберем намека, и побързахме да се отървем от това доказателство.
— Добре дошли сред нас, добродетелни господине — каза Дженъс. — Чувствам се така, сякаш хвърлянето на кости вече е извършено и сме потеглили с добра поличба, която осветява пътя ни. Мога ли да попитам на какво по-конкретно се дължи вашето благоразположение към нашите усилия?
— Как на какво? На целта, разбира се — отговори Касини.
— В такъв случай вие не сте измежду онези, които поставят под съмнение съществуването на Далечното царство.
— Не бих отишъл толкова далече — отвърна Касини.
— Липсват достатъчно доказателства, за да имам определено мнение по въпроса. Самият опит обаче си заслужава. Независимо каква ще се окаже истината, за мен ще бъде чест да съобщя новината на по- достойните.
Дженъс кимна, показвайки, че разбира. От блясъка в очите му познах, че разбира дори повече от онова, което имаше предвид Касини. Защото Касини беше млад мъж от знатен род, но лишен от талант. Всъщност се съмнявах дали имаше и една десета от таланта на моя брат. Богатството и семейните връзки му спечелиха жреческия сан. Но сега кариерата му не вървеше… и може би така и щеше да си остане. Той имаше остра нужда от голям успех, за да може да излезе от този застой. В Далечното царство беше видял своя шанс. Дженъс беше разбрал, че Касини предприема този ход от истинско отчаяние, защото тонът му бе излишно претенциозен, а в маниерите му се долавяше някакво изкуствено спокойствие, издавано от пристъпването от крак на крак и непрестанните движения на ръцете.
— Прав сте да смятате, че от тази експедиция ще се спечели много — каза Дженъс. — Но аз ще ви направя лоша услуга, ако не ви посоча, че съществува и голяма опасност. Никой още не е бивал там, където се каним да отидем… и да се върне и разкаже.
— Аз съм само съд в ръцете на боговете, който те ще напълнят или ще строшат — отговори Касини. — Само те могат да знаят какви ще бъдат плодовете от това начинание. — Неловка тишина последва тази фалшива скромност. Наруши я връщането на Джениандър.
— Ето че към нас се присъедини и третият пътешественик — усмихна се той на Касини и ни подкани с ръка. — Елате. Съветът чака.
Последвахме го. Минахме през безброй плътни завеси по дълъг коридор, осветен от факли, подаващи се от главите на древни божества и митични зверове с остри зъби. По стените подскачаха зловещи сенки с рога, дълги бавни и остри нокти. Коридорът свършваше в огромна тъмна зала, прилична на пещера. Джениандър ни заведе до един каменен подиум, повдигнат на няколко стъпки от земята. Около него бяха поставени големи факли, които капеха, пушеха и хвърляха искри. Стояхме и дълго примигвахме, опитвайки се да си поемем дъх. Не мога да кажа за Дженъс, но моето сърце беше изпълнено с безпокойство и направо подскочи, когато един глас прокънтя:
— Кои са тези смъртни, застанали пред нас?
— Хора, тръгнали да търсят нов път за Ориса, повелители мои — отговори Джениандър.
— И кой свидетелствува за тяхното благочестие и добродетелност?
— Аз повелители мои… Джениандър ви ги представя.
Тишина. После усетих Дженъс да ме побутва с крак по петата. Съобразителността ми се възвърна.
— Аз говоря от тяхно име, повелители мои — казах. — Аз, Амалрик, син на вашата дъщеря Емили, син на вашия син Пафос Карима Антеро.
Сега можех да виждам по-ясно. Точно пред подиума имаше гол каменен под, гравиран с магически квадрати, триъгълници и загадъчни числа и символи. Около него беше описана огромна окръжност, опасана с чисто злато. Отсреща седеше Съветът на жреците, всичките облечени в черни дрехи. Бяха десет души и седяха на тронове от смарагд. Стената над тях представляваше въртоп от цветове и пушек, и виещи се човешки сенки. Говорещият седеше в средата. Беше със сбръчкано лице и приличаше на ястреб, сякаш някой беше издълбал главата на тази свирепа птица върху ябълка, а след това я бе свил и изсушил. Косата и брадата му бяха чисто бели и се спускаха надолу, сякаш не подстригвани от години. Мъждукащите му жълтеникави очи като че ли пронизваха душата ми. Това беше Гамелан, най-възрастният от жреците.
— И каква е целта на вашата експедиция, Амалрик, син на Емили, син на Пафос Карима Антеро? — попита Гамелан.
— Да открием Далечното царство, повелители мои. За доброто на Ориса и слава на нейните богове.
Настъпи пауза, през която жреците тихо заговори помежду си. Не знаех дали това е обичайна практика,
