важни експедиции, бяха много малко. Много по-лесно беше човек да си остане в любимата компания. Тогава видях, че светът на Ориса се свива, вместо да се разширява. И ставаше все по-лош подир победата ни над Ликантия. Сега човек може сравнително лесно да забогатее. Достатъчно е само се използват добрите, сигурни пристанища от миналото. Именно затова оттогава насам са извършени толкова малко важни изследвания. И това е причината, поради която давам своето съгласие. Ако в Ориса замре духът на изследователя, тя ще престане да съществува.
— Но в такъв случай ти вярваш ли, че Далечното царство съществува? — попитах го аз.
Настъпи продължително мълчание. Баща ми смутено мълчеше. Накрая промълви:
— Позволи ми да ти отговоря по следния начин… Предпочитам да вярвам. Винаги трябва да има място, което изследователят да търси. Ние всички сме родени с проклятието на копнеещото сърце. И ако отговорът е само една допълнителна коричка хляб, отмъкната от нашите братя, тогава какъв е смисълът от всичко това? Ето защо ти давам благословията си, синко. И ти също, добри ми капитане, търси Далечното царство. Намерете го, ако можете. В името на боговете, ако Далечното царство наистина съществува, аз ще легна в гроба щастлив, че един Антеро е стигнал там. — Той вдигна чашата, изпи я до дъно и попита възбудено: — Този отговор достатъчен ли е, капитане?
— Повече, от достатъчен, господине — отговори Дженъс. Гласът му бе изпълнен с огромно уважение — Благодаря ти.
— Няма защо да ми благодариш — отговори баща ми, после се обърна към мен. — Уговорихме се значи. Единственото препятствие, което трябва да се преодолее, е да получим разрешение от Съвета на жреците.
Сърцето ми примря от страх. Бях забравил за жреците. Без тяхно одобрение не се разрешаваше никаква търговска експедиция, а разрешение не можеше да се получи, ако не се пуснеха в действие много пари и обещания за още повече. Но дори и това не беше гаранция, че поличбите ще бъдат добри. Особено за начинание като това, начинание, за което се бях хвалил пред баща си, че няма да има нищо общо с пътуванията на моите връстници. Щеше да има хвърляне на кости. А как ще се разтълкува подреждането на костите не можеше да се каже. Особено за фамилията Антеро.
Баща ми разбра по израза ми какви мисли ме вълнуват и напълни чашите ни.
— Позволи ми да помисля как мога да ти помогна — каза той. — Раздал съм няколко заема, чието изплащане отдавна е просрочено. Междувременно… — Той вдигна наздравица. — Да пием за Далечното царство!
— За Далечното царство — повторихме ние. Докато пиехме, погледнах над чашата си към Дженъс. Той се усмихваше, но усмивката му изглеждаше неуверена. Очевидно не само аз се страхувах от Съвета на жреците.
По времето, когато подготвях пътуването, финансирането на всяка експедиция се извършваше по така нареченото от нас, търговците, Правило на трите. Една трета от средствата отиваха за екипировка, втората трета за участниците в експедицията и последната — за боговете. Печалбите от успешната експедиция пък се разпределяха по Правилото на четирите: две части за търговеца и поръчителите, една част за членовете на експедицията или техните наследници и последната част отново за боговете. Дела на боговете вземаха жреците и по онова време се шегувахме, че жреците хвърлят монетите във въздуха. Онези, които литват към небето, са за боговете, а всички, които паднат на земята, за жреците.
За беда никое от тези правила не беше достатъчно прецизно и сметките обикновено не излизаха. Трябваше да се прибави реката от сребро, която потичаше в ръцете на служителите и помощниците на жреците, за да се събере Съветът. Още по-големи, направо царски дарове трябваше да се дадат на членовете на Съвета, за да защитят каузата на търговеца пред своите колеги. Нямаше никакъв начин да се избегне това, макар да се говореше, че някои се били опитвали, били разкрити и след това лишени от правото да бъдат търговци до края на живота си… и то понеже жреците проявили достатъчно добра воля да оставят тези блудни синове живи.
После идваха продължителните и скъпи обреди но пречистването и накрая хвърлянето на кости от един от молителите. Получаването на добра поличба съвсем не беше гарантирано, независимо от раздадените пари и подаръци. Но лошата поличба беше гарантирана, ако търговецът се беше показал скъперник при разпределянето на „даровете“. Колкото до правилото за разпределяне на печалбата на четири, търговецът намаляваше сумата за жреците, като даваше повече… само на някои. Това се правеше за заобикаляне на друг орисански закон, според който всеки предмет, донесен от чужди страни, трябваше да бъде проверен за духовна чистота. Това беше строг закон и никакви „подаръци“ не можеха да отнемат правото на жреците автоматически да си присвоят всички съвременни магьоснически тайни. Всяка книга, всеки талисман, мехлем или друго нещо, което спадаше към горната дефиниция, трябваше незабавно да се предаде на Съвета. Наказанието за нарушаване на този закон беше смърт.
Тъй като моята експедиция беше с конкретната задача да открие път през тайнствените и смъртно опасни бариери — някои физически, други магически, — които по онова време така непосредствено заобикаляха нашия свят, на този закон щеше да се обърне голямо внимание. Съветът на жреците щеше да изисква строги гаранции, за да разреши пътуване до легендарното Далечно царство.
Но баща ми беше печен в тези работи. Малко хора можеха да се мерят с Пафос Карима Антеро в умението да се ухажват жреците. В Съвета не го обичаха, но пък той умееше да преговаря с мошениците и изнудвачите от административната бюрокрация и да печели на по-добра цена от много други. Една завъртулка в главната книга или нейното отсъствие може да има забележителни резултати. Така че, докато аз се безпокоях за бъдещето от гледището на един младеж, изправен пред огромна планина, която трябва да преодолее, баща ми се захвана за работа, казвайки някоя дума тук, подхвърляйки някоя кесия там, припомняйки извършвани от него самия услуги.
Най-сетне настъпи дългоочакваният ден. Беше в началото на лятото, време на утринни мъгли и топло следобедно слънце. Въздухът ухаеше на розмарин и портокалов цвят. Слънцето ярко блестеше. Ние чакахме в градините зад двореца на жреците. Бяхме облечени в бели дрехи на молители, добре измити и намазани с очистващи масла. Вътрешностите ни негодуваха поради тридневното гладуване и пречистване, изисквано от ритуалите. Напрежението ми беше подсилено от последните думи казани от баща ми на излизане от къщата.
— Бъди внимателен — предупреди ме той. — Прави всичко както ти се казва… и нищо повече. Експедицията ти предизвика голям интерес всред враговете ни. Те внимателно ще ни наблюдават и слушат.
Дженъс също беше необичайно тих. Погледнах над главата на дребния духовник, на чийто грижи бяхме поверени, видях как нервно поглажда брадата си. Той видя, че го гледам и намръщената му физиономия бързо се усмихна.
— Няма за какво да се безпокоиш. Най-лошото, което може да ни се случи, е да не ни дадат разрешение.
Спомних си за Халаб и нищо не му отговорих. По стълбите тичешком слезе един роб и съобщи:
— Те вече са готови, господари.
Духовникът ме дръпна за ръкава, подаде ми голямо парче червен плат и каза.
— Сложете това на главата си, господине. Завържете го здраво и не го сваляйте, докато не ви разрешат.
Подаде също такава превръзка и на Дженъс, а аз се помолих наум на бога на домашното огнище и омотах плата около очите си така, че да не преминава никаква светлина. Духовникът ни поведе и ние се запрепъвахме по каменните стъпала, водещи към двореца.
Дворецът беше изпълнен с аромати и странни шумове: смес от парфюми и сяра, звън на звънци и ритмично потропване на кухо дърво върху камък. Минавахме от стая в стая и въздухът ставаше ту студен, ту отново топъл. Чуваше се непрекъснат шепот, неясно съскане от всеки ъгъл. Усетих полъх на сух въздух от отваряне на някаква голяма врата, а после влязохме в стая, в която миришеше на изгоряла кожа на гущер. Някой ме хвана за ръката и ме спря.
— Трябва да свалите превръзките, благородни господа — каза един дрезгав глас. Не беше гласът на духовника. Свалих превръзката и видях, че се намираме в свят от сив камък и мъждива жълта светлина. Пред нас стоеше човек, облечен в официални дрехи.
— Добре дошли, благородни господа — каза той. — Казвам се Джениандър. Аз ще бъда вашият
