двайсет и осем.
В този момент видях да минава една млада домашна прислужница.
— Сега ще проверим — казах аз и побързах да я хвана. С обещания и няколко дребни монети успях да я придумам да влезе в стаята, а след това да си отвори устата. Преброих зъбите й и се оказаха трийсет и два. Също като при мъжете. Учителят ми изскочи навън побеснял и отказа да признае, че не е прав. Останалата част от деня прекарах с приятели в гимнастическия салон, където ходех все по-често, откакто попораснах. И все по-често дразнех учителя си и неговите приемници.
Както си седях с поглед, прикован в чашата с ракия, неочаквано разбрах, че въпреки моето упорство баща ми бе успял да ми даде добро образование. Той би могъл да ме наказва, когато учителят ми се оплакваше от мен, обаче ме поощряваше винаги да поставям под съмнение традиционната мъдрост, да намирам истината по собствен път.
Това беше подарък, подарък с който ми разрешаваше да се осланям на собствените си мисли и мнение. Сълзи на срам опариха очите ми. Избърсах ги и отпих от ракията. Крайно време беше да скъсам с детинщините и да се покажа достоен син на баща си. Той имаше нужда някой да снеме бремето на търговията от плещите му. Винаги когато беше принуден да пътува, се връщаше безкрайно уморен. С всяка изминала година му трябваше все повече време да се възстанови от тези пътувания. По-големите ми братя не можеха да му бъдат в помощ. Те бяха лишени от гъвкавост формалисти, които ставаха за ръководители на ферми или за сметководители. Не притежаваха никакви търговски качества, не обичаха чужди хора и страни, непоносима им беше мисълта да поемат някакъв риск.
Бяха коренно различни от мен, защото аз винаги изпитвах удоволствие от загадъчната атмосфера на пристанището, от всичките непознати езици и дрехи, които можеха да се чуят и видят около разтоварваните кораби. Географията беше също един от малкото учебни предмети, към които проявявах интерес. Старите карти и разказите за смели пътешествия ме вълнуваха докато не станах на възраст, когато признанието на всичко това би се сметнало за детинщина от връстниците ми. Дори възприех възгледа на моя учител за устройството на света, макар че той беше традиционен, а аз вече бях демонстрирал силното си недоверие към всичко традиционно. Според науката земята имаше форма на голямо черно яйце. Слънцето, което даваше светлина и огън, беше създадено от боговете за наше добро. Само известните земи и морето, което ги разделяше, имаха привилегията да се ползуват от този дар. Всичко останало тънеше в непрогледен мрак, управляван от жестоки магьосници, които се готвеха да наложат своята воля и накрая да изгасят слънцето, да ни потопят в студена тъмнина и ни оставят на милостта на чужди богове. Моят учител казваше, че някога е било само ден, че нашите предшественици са имали големи знания по всички видове магии. Но те станали мързеливи и деградирали, казваше той, изоставили семейните традиции, проявили неуважение към града и жреците. Когато възникнала заплахата от магьосниците на тъмнината, те били неподготвени. Но боговете ни се смилили и запазили от пълно унищожение слънцето, този малък фар на надежда. След време ние сме си възвърнали част от изгубеното знание. Нашите кораби отново започнали да плуват, отблъсквайки тъмнината с всяко ново откритие. Според него обаче нашето бъдеще имало граница. И тази граница вече била почти достигната.
Имаше една приказка — алегорична, — която особено ми харесваше. Това беше легендата за Далечното царство. Едно място, където според историята живеели потомците на древните. Място, където слънцето осветявало черна пустош, управлявана от зли магьосници. Управниците и жреците на Далечното царство били невероятно добри и умни. Това било място, където виното и песента винаги били сладки. Всички кесии били издути от злато, всички сърца безгрижни. Ако можем да отидем при тях, продължаваше историята, всички наши врагове ще бъдат прогонени и светът отново ще се радва на вечна светлина. Беше хубава приказка и силно ме заплени. Но когато станах достатъчно голям, за да мога да опаша на кръста си колан с провесен на него кинжал и да се убедя, че съм вече мъж, забравих за нея така, както забравих и за детските си играчки.
Спомних си за това, изсмях се и отново си дадох дума да променя начина си на живот. Подкрепих решението си с поредната чаша ракия. Обърнах се да поръчам да ми донесат и шапка и леко разтревожен забелязах, че атмосферата се беше променила. Войниците си бяха отишли, сержантът също. Бяха останали само суровите мъже, влезли след мен. Те ме гледаха дръзко, смееха се за нещо и се мушкаха с лакти. Кръчмарят също никакъв не се виждаше. Почувствах как по тялото ми пробягват тръпки. Нещо щеше да се случи — особено ако останех и предизвиках съдбата. Спокойно се надигнах от стола и се отправих към изхода, давайки си вид, че не се интересувам от тримата мъже. „Ако тръгнат след мен — помислих си, — навън поне ще има място за бой.“
Тогава умеех добре да си служа с кинжала и това не е просто хвалба на един застарял мъж. Макар че не бях най-добрият в Ориса, бях достатъчно добър, за да спечеля малко време. Бях участвал в два дуела и всеки път бях успявал пръв да нараня противника си. През всичките онези години цялото време, през което успявах да се изскубна от учителите си, прекарвах на атлетическите писти. Ако се наложеше, можех да си плюя на петите и да изчезна яко дим.
Докато излизах, чух да скърцат столове; мъжете станаха и ме последваха. Преди да успея да ускоря темпото, от тъмнината се показаха две неясни фигури. Посегнах към кинжала си и видях татуирания паяк на лицето на единия. Лийго! Отзад тримата бандити от кръчмата препречваха пътя ми за отстъпление. Стиснах дръжката на кинжала и се приготвих да им покажа едно-две неща, с което да ги науча да проявяват нужното уважение. Но останах излъган, защото изящният предпазител на кинжала се закачи за едно копче и оръжието ми изтрака на земята. Стоях и се хилех като маймуна, дясната ми ръка бе протегната напред, празният ми юмрук се свиваше и разтваряше. Една ръка ме стисна за гърлото. Ритнах назад и чух как някой извика от болка. Но нямаше време за ликуване, защото ме сграбчиха силни ръце, а Лийго се спусна напред и заби юмрука си в корема ми. Стегнах се и понесох безнаказано удара. А ако се съдеше по сумтенето на Лийго, него го беше заболяло повече.
Болката му обаче не ми донесе никакво удовлетворение, защото в следващия миг той натискаше ножа си върху гърлото ми.
— Не ставай глупак, Лийго — казах аз. Странно, но бях съвсем спокоен. — Ако тази нощ ме убиеш, догодина ще бъдеш главният кандидат за целуване на камъните. — Имах предвид пролетната сеитбена церемония, при която жреците правеха жертвоприношение за плодородие и премазваха жертвата между два огромни камъка. За този ежегоден дар на боговете обикновено се предпочитаха престъпници.
Лийго се изсмя право в лицето ми. Лошият му дъх нахлу в ноздрите ми.
— На това място няма никаква защита за теб, господинчо — изхриптя неприятният му глас. — Няма и свидетел на онова, което съм решил да сторя с безполезния ти живот. — Той натисна по-силно острието. Усетих пробождане, потече и кръв. — От друга страна — продължи той, — твоята репутация е достатъчна защита за мен. Всички знаят, че ти си един от честите посетители на съмнителните места в града. Всички знаят порочните ти навици. Знаят прекомерните ти разходи и нечестните ти дългове. Ако ти прережа гърлото, всички ще решат, че това е дело на разбойници. Или на измамен от теб лихвар. Не, приятелче, тук твоето обществено положение не може да ти осигури никаква закрила.
А когато утре сутринта слънцето огрее разпрания ти корем, няма с нищо да си по-добър от последния просяк.
Той отново се засмя и ме удари по лицето. Веднъж, втори път, трети. Силни, зашеметяващи удари, които сами по себе си не ме тревожеха, но пък го разяряваха и нещата отиваха на зле. Зад него, в началото на тъмната алея видях висока тъмна фигура — някой се облекчаваше до една стена. „Някой от разбойниците на Лийго — помислих си аз, — спрял да си изпразни мехура преди да се присъедини към празненството.“
— Единствената причина, поради която все още не съм те убил, господинчо, е, че съм раздвоен между отмъщение и печалба — продължи Лийго. — Онова, което стори на Мелина, ми струва цяла тлъста кесия. Сега трябва да я отпратя. И да похарча цяло състояние, за да я излекувам от последиците от твоето биле.
— Пикая на парите ти, Лийго — казах аз. — През последните месеци само от мен си взел повече, отколкото ще са нужни. И в замяна на това не получих нищо.
Лийго отново ме удари.
— Ето какво заслужава едно момче, хванало се да играе мъжка игра — изръмжа той. — Ти продължаваш да смяташ, че имаш някакъв избор. Грешиш, аз ще избирам. Ако реша да избера печалбата,
