два пъти по силен от него и лесно можех да го накарам да съжали за стореното. Но виновният бях аз. Бях престъпник, промъкнал се в спалнята на друг мъж, бях с жена, с която нямах право да бъда. Има само едно нещо, което може да направи човек, попаднал в такава ситуация. С бързо движение грабнах дрехите и кинжала си от пода и се втурнах към прозореца.
Хвърлих се с главата напред, а гласът на Лийго кънтеше в ушите ми:
— Ще си платиш за това, Амалрик Антеро! Ще си платиш!
Страхът обаче не ми бе отнел ума. Беше високо поне шейсет стъпки. Успях да протегна ръка точно навреме и да се хвана за водосточната тръба. От инерцията описах дъга и се ударих в стената на къщата. С някакво неосъзнато чувство за срам продължавах да стискам дрехите си. За част от секундата успях с една ръка да се задържа за водосточната тръба. Спрях люлеенето, преметнах дрехите и кинжала през голото си рамо, хванах се здраво за тръбата и се спуснах по нея на земята. Сетих се да се отблъсна от стената и паднах само на педя от шахтата за водата. Чувах тропота на преследвачите си но стълбите. От тъмнината към мен се спусна голям гущер. Изритах го и той изсъска; може би беше взел голото ми тяло за прасе на два крака. Побягнах с всички сили и скоро престанах да чувам гласовете и стъпките на хората, които ме гонеха.
Влязох в кръчмата бос, с препасан върху изкаляните ми дрехи кинжал. Чувствах се виновен и объркан. Какъв страхливец се бях оказал! Трябваше да дойда на себе си преди да се прибера у дома. Почти не забелязах неколцината съмнителни типове, чиито очи светнаха, Щом ме съзряха. Видях обаче, че и няколко души във войнишка униформа дремят на столовете си. Кръчмарят, дребен човек с лице на плъх, ме погледна подозрително.
— Вино, човече! — извиках аз. — Без вода. Я по-добре остави виното. Донеси ракия.
— Най-напред парите, млади господине — изръмжа кръчмарят. — Такива като теб не могат да ме излъжат.
Припряно бръкнах в джоба си и веднага разбрах, че кесията ми е изчезнала. Кръчмарят кимна доволен и протегна ръка към дебелата тояга под тезгяха. Откъснах едно копче от дрехата си. Беше от фино обработена кост от далечно пристанище и струваше достатъчно, за да заплатя със стойността му по- голямата част от алкохола в кръчмата.
— Вземи това — казах аз.
Усетих, че зад гърба ми има някой. Обърнах се и видях един от войниците — сержант, както установих по пагоните му. Беше по-възрастен от мен, с честно лице. Изглеждаше разтревожен.
— Бихте ли пийнали нещо с нас, благородни господине? — попита той. — Не е зле в място като това човек да си има компания. — Той посочи с глава към типовете в ъгъла.
— Сърдечно ви благодаря — отговорих аз, — но наистина предпочитам да бъда сам. Имам… някои затруднения, които искам да обмисля.
Той погледна скъсаните ми дрехи, преценявайки трудностите, за които подметнах, и каза:
— Надявам се, че никой не е пострадал.
— Само моята гордост, сержант — уверих го аз. Направих знак на кръчмаря. — Дай по едно и на тези достойни мъже. Прихвани си го от онова, което ти дадох. — Усетих под краката си грубите дъски на пода. — И след това ми направи удоволствието да ми намериш някакви обувки.
Кръчмарят не хареса моята идея. Беше се надявал да даде колкото се може по-малко срещу стойността на копчето.
— Донеси му обувки — извика сержантът. — И ако разбера, че си причинил на младия господин някакви неприятности, ще ти отнема разрешителното.
Кръчмарят изпсува, но отиде да намери обувки.
— Сигурен ли сте, благородни господине — попита сержантът, — че не желаете да ни доставите удоволствие с вашето присъствие?
— Благодаря ви още веднъж — отговорих аз. — Но лекарството, от което имам нужда, не е ракията, а да остана сам с мислите си.
Сержантът се върна на масата при другарите си. Взех чашата с ракия, оставена от кръчмаря, и я изпих на един дъх. Направих знак за още и завързах скапаните обувки, които ми беше донесъл плъшокът. След това, потиснат както може да е потиснат в дадената ситуация един двайсетгодишен младеж, се върнах към пиенето, загледах нащърбената чаша и започнах да анализирам грешките си. Бяха безкрайно много, като се започне със самото любовно биле. Бях измамил Мелина и се бях държал с нея по начин, който тя не заслужаваше. В ума ми изплува образът на голото й тяло, извиващо се като дъга в любовен екстаз. Образът не беше еротичен, а срамен. Такъв шанс човек получава веднъж през живота си. На мен ми беше провьрвяло. Бях приет. Но възникна скандал. Случай като този, поукрасен от „очевидци“, щеше да се разнася из Ориса. Не се смятах за жертва на клюкарите, защото моята собствена невъздържаност ме бе докарала дотук. Аз, Амалрик Емили Антеро, бях ходил при Мелина и Лийго с желание. Никой не беше правил над мен някаква магия, докато аз бях дал на Мелина любовно биле. Желаех я и бях готов да платя всякаква цена… да загубя уважението на приятелите си, дори любовта на семейството си. В този си стремеж неусетно се бях превърнал в голям глупак.
Вятърът блъскаше жалузите на кръчмата и внезапно се почувствах като в собствения си дом, пред олтара на отдавна починалия ми брат. Дори почувствах духът му да влиза в тъмната стаичка. Халаб беше златното дете на семейството и неговата участ, подготвена от ръцете на жреците, все още хвърляше тъмно петно върху фамилията Антеро. Макар че споменът ми за него беше спомен на тригодишно дете, очаровано от по-големия си брат-герой, виждах лицето му по ясно, отколкото вратата на кръчмата. Халаб се усмихваше. После вдигна пръст и ми направи знак да тръгна. Видението изчезна, но почувствах как малко от себеуважението ми се възвърна. Беше съвсем малка част, колкото просено зърно, но това беше началото, което можех да развия. Реших, че ще скъсам с досегашния си безполезен начин на живот. Че ще тръгна по други пътища и началото ще бъде отдавна отлаганото ми голямо търговско пътуване. По традиция това се наричаше „Намиране на собствен пасат“. Баща ми непрекъснато ме подканяше да поема задълженията си и търпението му вече се изчерпваше. Но аз винаги бях подлагал на изпитание добрината на този прекрасен човек.
Вратата се отвори и влязоха трима души. Бяха едри, силни мъже с вид, който изнерви другите типове. Един от тях ме погледна, после пошепна нещо на другарите си. Поръчаха си пиене и се спотаиха в ъгъла си. Отново се върнах към мислите си.
Бях най-малкото дете от отдавнашния и единствен брак на баща ми, братята и сестрите ми бяха много по-възрастни от мен. Според всички аз съм бил галеникът на семейството: невероятно разглезен, непрекъснато задаващ въпроси. Слугата ми Ийнес казваше, че съм бил червенокос инат с характер, отговарящ напълно на кратуната ми.
Бях умен, но мързелив ученик. А това, че учителят ми, който издържа безкрайно дълго всичките ми лудории, беше педагог само на думи, също не помогна. Той беше не само скучен, но често пъти напълно и непоследователно неточен. За да се боря със скуката, го дразнех при всеки възможен случай. При нашите занимания по анатомия например той твърдеше, че мъжкото тяло е много по-съвършено от женското. Изревах, като чух този постулат. Сестра ми Рейли физически по нищо на отстъпваше на повечето мъже в Ориса.
— Това е различно, млади господарю — отговори той.
— Защо да е различно? — заядох се аз. — Рейли е жена. И то хубава жена, според мнозина. Тя е и голям боец и само с едно замахване на сабята може да ти отсече главата. — За илюстрация замахнах с въображаем меч.
— Едно изключение не отрича фактите, млади господарю — настоя той. Бях успял да го ядосам.
— Моята сестра не е изключение — възразих аз. Тя е само един пример за женския полк. Героините на цяла Ориса. Как ще ми обясниш това?
Учителят изломоти нещо, после удари с ръка по скелета пред себе си.
— Фактите са си факти — изкрещя той. — Добре известно е, че женското тяло е по-несвършено от мъжкото. Като начало за доказателство мога да се позова на техните зъби.
— Какво им е на зъбите?
— Жените имат по-малко зъби от мъжете. — Той отвори книгата на страницата, където бе казано това, и ми го посочи. — Виждате … Мъжете имат трийсет и два зъба, докато при жените те не са никога повече от
