Понякога тя се държеше така, сякаш само аз имах някакво значение за нея. В следващия момент обаче не бях за нея нищо повече от прахта в краката й. Преглъщах обидите й, презрението, с което се отнасяше към моите подаръци, студените погледи, подчертаното внимание към другите мъже. Слагах в краката й моите подаръци заедно с другите. Понасях нейното презрение. Понасях шегите за моя сметка. Понасях и засилващото се подигравателно отношение на Лийго.
Прахосах всичките си пари и започнах да разпродавам вещите си. Лъжех баща си и непрекъснато го молех за пари. Когато ми отказваше, вземах на заем такива големи суми, че приятелите ми започнаха да ме отбягват. Но винаги, когато изпадах в отчаяние, Мелина ставаше по-мила към мен, отправяше ми продължителни, обещаващи погледи, милваше ме и ме потупваше приятелски, докато не изпаднех в пълната власт на желанието. Тя ме хвалеше на висок глас пред другите мъже, отнасяше се към дреболийката, която й бях подарил, като към скъпоценна вещ или се оплакваше, че е уморена и с главоболие от работа… не се решавах да си представя от какво е тази умора и главоболие… и ме молеше да я разтривам. Безброй пъти се превръщах в неин роб и раболепно разтривах крайниците й. Под ръцете ми тя стенеше и въздишаше, сякаш обхваната от страст. Обръщаше се уж непринудено и оставяше ръцете ми да я докосват и по най-интимните места. Сетне ме отпращаше с мълчаливи обещания в очите. И аз продължавах да я посещавам съкрушен и изпълнен с желание. Този път, мислех си аз, тя ще се хвърли в обятията ми и ще ме моли да я отведа, подобно на храбрия капитан в песента. Такъв момент никога не настъпи. Защото както е сигурно, че всяка сутрин слънцето ще се покаже на хоризонта, така сигурно беше, че следващият поздрав ще бъде студен като сърцето на търговец на роби. Това унижение продължи месеци наред. Станах блед и слаб от преследване на неосъществими копнежи. Сънят ми беше така изнурителен, че се събуждах толкова изтощен, колкото и преди да легна. И тогава започнах да сънувам един странен сън. Един кошмар, който ме спохождаше все по-често със засилването на обхваналата ме фикс идея. Дори сега, когато си припомням всички тези неща, за да ги опиша, кошмарът отново ме споходи и ме ужаси така, както навремето. Но аз се заклех, че ще разкажа тази история. И щя я разкажа цялата, въпреки мъките, които може би отново ще трябва да преживея…
Не бях окован, но станах, когато ми направи знак да вървя, сякаш бях с белезници на ръцете и той държеше края на веригата, за която бяха вързани. Пристъпих неуверено през седалката на гребеца и се хвърлих на калния пристан. Влачех безсилно крака, а умът ми се противеше: „Скачай назад. Ти не можеш да се изкачиш по тези стъпала. Не бива да се изкачиш.“
Водата до лодката беше гъста, тъмна и вонеше отвратително. Чувах шуртенето на голямата река в черната теснина, през която ни бе прекарал лодкарят. Чувах и лай. Идваше отгоре, от опустошения, прокълнат град на платото над дефилето. Далеч горе, високо над тази издълбана от реката пещера, в града, в порутения амфитеатър, сред огромните изваяния търпеливо седяха същества, наредени в кръгове. Нощта беше безлунна, а — тези същества, които лаеха като кучета, не приличаха на нищо, виждано на тази земя. Може би някога са били хора; прокълнати и забравени от всички хора.
Лодкарят взе една от факлите, поставени от двете страни на сводестото стълбище, и отново ми даде знак да вървя. В светлината на горящата факла ясно виждах ръката му, виждах как подскачат издутите му мускули, ръка, усукана като маслинено дърво, проправяло си път през безводния камък. Но в този свят нямаше никаква слънчева светлина. Знаех, че тялото му е изкривено от мъченията, от нагорещения до бяло прът. Той се обърна, доволен, че го следвам, и продължи нагоре по изтритите каменни стъпала, стъпала, по които се бяха препъвали много хора, плачейки на глас. Но никой не се беше върнал по тях. Никой, освен господарите. Или този човек, или неговите приятели.
Знаех това. Не знаех как.
Той носеше само черни панталони. На гърба му се виждаха белези от удари с камшик, стари и нови. Знаех, че се гордее с тях. Чувствах как горят раните и на моя гръб, чувствах изгарящ срам, борба, чувствах как гордостта ми не иска да отстъпи.
Аз също бях измъчван.
Стъпалата свършиха.
Влязохме в голяма зала. В дъното тъмнееха каменни арки. Приемна зала на крал. Беше празна. Освен нас двамата нямаше никого. Той отново ми даде знак. Докато го гледах право в лицето, чух удрянето на цимбал, който може би звучеше само в моя ум. Носът му беше чупен и преди да зарасне — отново чупен. Устните му бяха отрязани, ушите му бяха отсечени. Зловеща усмивка разцепваше лицето му на две и разкриваше черни зъби. Едното му око беше черно, на мястото на другото зееше празна очна кухина. Но там нещо се движеше. Малко, червено, виещо се огънче. Огънче, което виждаше повече от единственото око, втренчено в мен.
— Да, Амалрик, моя жертво, неприятелю мой, мой приятелю, моя наградо, негов обетован дар и негова цел — чух гласа му. — Вече почти стигнахме. Нали това искаше. Това е твоята съдба. Това е, което твоят брат не можа да постигне: Ела… Ела… Мина много време и Той ни чака.
Той се засмя и думкането в тъмнината беше като ехо на смеха му. Смях на човек, за когото единственото удоволствие е да причинява болка като бие с камшик. Смехът се усили, а ехото отговори с лудешки лай от кошмарите в прокълнатия град, после се превърна в какофония.
Усмихнах се и пристъпих напред, разтворих широко ръце, за да приветствам тъмнината.
Събуждах се разтреперен и изпотен, по-изтощен, отколкото когато си бях легнал. Отначало се страхувах, че сънят може да е поличба или проклятие, наказание за моето увлечение по Мелина. Но за да приема това, би трябвало да се изправя смело пред себе си и да разгледам честно допуснатите от мен безразсъдства. Ето защо всеки път, когато сънят ме навестяваше, аз го прогонвах от ума си и отново се замислях за парите, които Бях пръснал по Мелина.
Накрая дойде денят на откровението. Подтикван от приятели, подиграван от врагове и под угрозата баща ми да се откаже от мен аз седнах в стаята да разгледам малкото останали ми непродадени неща. Тази нощ трябваше да се видя с Мелина. Една от нейните робини ми беше донесла покана. В самия край на поканата Мелина беше написала собственоръчно: „Ела рано, любов моя, за да можем да откраднем малко време само за себе си.“ Надеждата нахлу в гърдите и в слабините ми, но угасна веднага щом разбрах, че вече не притежавам нищо ценно, което мога да продам, за да купя подарък. Мина ми през ума да отида на брега на реката и да се предам на демона на течението.
Сериозно обмислях как да се добера до касата на баща ми и да открадна необходимото ми злато. После се ужасих от самата мисъл да извърша такова нещо. „Да откраднеш от собствения си баща! Какъв дявол е влязъл в теб, Амалрик? Как можа да допуснеш нещата да стигнат дотам? На това трябва да се тури край. Трябва да спреш. Освен това каква е гаранцията, че тя няма отново да те отблъсне, след като си окрал човека, който ти е дал живот и е бил толкова великодушен и е проявявал разбиране към такъв безполезен син?“ Не, не можех да понеса това.
„Но аз трябва да я имам. Аз трябва да я направя моя. Да… но как?“ В ума ми се породи един зловещ план. Той обаче беше толкова противен, че се отказах да мисля за него, хвърлих са на леглото и скрих главата си от издайническата светлина, която струеше откъм балкона.
Чух крясък на птица отвън и бях готов да се закълна, че тя викаше: „Мелина… Мелина… Мелина“. Зловещата идея отново ме обзе. Ако можех да заема отнякъде достатъчно нари, знаех някои места в Ориса, където можеха да се закупят какви ли не настойки и магии, без да се иска разрешителна бележка от жрец и без да се задават излишни въпроси. Щях да си купя любовно биле.
Прекрасно разбирах, че това е не само нечестно, но и незаконно. Знаех много добре, че е забранено да се дава любовно биле на хетера. Това можеше да разруши цялата система на гилдията, да направи за посмешище светостта на Бътала. Наказанията, предвиждани от Съвета на жреците, започваха с отлъчване и стигаха много по-далеч. „И ще лепнеш петно на безчестие върху цялата фамилия — казах си аз. — Помисли за страданията, които фамилията вече понесе, защото веднъж си позволи да разгневи жреците. Помисли за ужасното разочарование, което ще изпита твоят баща.“
Почувствах се изморен. Наистина бях изморен. Но единственото, за което можех да мисля, бяха устните и гърдите, и бедрата на Мелина, които ми бяха отказвани толкова дълго. Тези вълнуващи мисли се подхранваха от обещанието, получено след първата ни среща. Оттогава не бях влизал при жена.
Желанието надделя над съвестта. Рискувайки живота си и честта на фамилията, излязох навън, за да приведа в действие набелязания план.
