— Моля за извинение, полковник — каза Паррал. — Продължете, ако обичате.
— Извинения не са нужни. В края на краищата и двамата сме в бизнеса и тук няма нищо лично. — Стен вдигна чашата към устните си и улови слисаните им погледи. — Вие сте в търговския бизнес. Аз съм в бизнеса — имам предвид именно бизнеса — на войната.
— Но какво ще кажете за лоялността? Нима войниците не се бият за каузи? — попита Теодомир.
— Аз съм лоялен към тези, които ме наемат. И след като договорът се подпише, съм длъжен да спазя думата си.
И погледна съзаклятнически Паррал, като търговец — търговеца.
— Ако не беше така, кой би купил онова, което продавам?
Паррал се изсмя. Късо и хладно. И се наведе над масата.
— И какво точно имате за продажба, полковник?
— На вас — една огромна по размери бизнес империя. Първия търговски монопол в купа Лупус. — После се обърна към Теодомир. — На вас — църква, която отново е цяла.
Теодомир се усмихна и каза мечтателно:
— Това би осъществило най-съкровените ми желания.
Паррал не изглеждаше убеден.
— А къде ви е войската, полковник?
— На ръка разстояние.
— За да се събори Ингилд — и да бъдат унищожени яните — ще ви е необходима огромна сила.
— На Санктус имате красиви гори — отговори Стен. — С високи дървета. Дървета, които съхнат, но продължават да стърчат. Колко сила е нужна на един дървар, за да събори едно такова дърво?
— Превъзходството на моята сила — продължи Стен — е в знанието. Точно както дърварят знае къде и как да приложи подходящата сила.
— Да се унищожи Ингилд — прошепна Теодомир. — И всички тези светове отново ще бъдат мои. Добре е. — Той се обърна към Паррал. — Не мислиш ли, Паррал? Не мислиш ли, че наистина е добре?
За радост на Теодомир, Паррал кимна, но все пак сухо попита:
— След като изглеждате толкова добре подготвен, допускам, че имате и подготвен бюджет, описващ разходите за операцията?
Стен начаса извади фиша от куртката си и го връчи на търговеца.
— Благодаря, полковник. Сега, ако ни извините, двамата с Пророка ще обсъдим условията ви.
Стен стана.
— Въпреки че — бързо добави Паррал, — съм сигурен, че няма да ни е трудно да ги изпълним.
— Ще ви заведа до покоите ви — предложи Матиас. — Предполагам ще желаете да се преместите в двореца?
Стен се усмихна благодарно, поклони се на Теодомир и тръгна с Матиас.
Вратата още не се беше затворила, когато Теодомир изгълта остатъка от виното си и закрачи нервно из стаята.
— Какво мислиш все пак, Паррал? Какво мислиш наистина? Можем ли да му вярваме?
Паррал сви рамене и напълни чашата на Пророка.
— Всъщност няма значение. Стига да си пазим гърба.
— О, какво щастие би било — въздъхна Теодомир. — Какво щастие би било да видя онзи идолопоклонник Ингилд разгромен… Мислиш ли, че наистина е способен да го направи? Струва ли си риска?
— Единственото, което можем да загубим — каза Паррал и седна, — са няколко мои кредита и животът на неговите хора.
— Но ако Стен спечели… ако наистина спечели, какво ще правим с него?
Паррал се изсмя.
— Това, което винаги правим с наемниците.
Теодомир също избухна в смях и викна:
— Ще му намеря някоя хубава гробничка. Точно до мястото, където смятам да натикам Ингилд.
Глава 10
Яничарят стоеше разтреперан до дюзата. Очите му се бяха облещили от страх над дебелия стой стикипласт, лепнат на устата му. Ръцете му бяха вързани отзад. Коленете му се огънаха, но съществата от двете му страни го дръпнаха да се изправи.
Бхорският капитан тежко се затътри напред и кожените му доспехи заскърцаха. Кръвясалите очи на петдесетината членове на екипажа го следваха. Той стигна при янеца и спря, изгледа жертвата си изпод двата космати храста, които бхорите наричаха „вежди“. После изръмжа подигравателно.
— Да бъде.
Обърна се към екипажа си, вдигна космат юмрук, стиснал огромния рог със стрегг, и изрева:
— За брадите на нашите майки!
— За брадите на нашите майки! — отговори екипажът.
И отпиха от роговете. Капитан Одо изтри дебелите си устни, обърна се към бхорския техник, който чакаше до люка на ракетната установка, вдигна лапа за заповед и Стен чу как янецът заквича през стикипласта. Изпита почти жалост към нещастния скапаняк — досещаше се какво следва.
— В името на Сарла и на Лараз — викна Одо. — В името на Джамчиид и на… на… ъъ…
Погледна към съветничката си за помощ.
— На Холерик — подсказа му тя шепнешком.
Одо кимна благодарно и каза:
— Лош късмет е да пропуснеш някой скапан бог.
После се окашля, оригна се и продължи:
— В името на Джамчиид и на Холерик, благославям този курс.
Спусна ръка и бхорският техник плесна по клавиша „Шлюз отворен“. Вратите се плъзнаха със съскане и двамата бхорски стражи вдигнаха гърчещия се янец и го натикаха в дюзата. Одо се изсмя гъгниво и ревна:
— Не бой се, яничарче! Аз, Одо, лично ще изпия езическата ти душица към ада.
Екипажът ревна възторжено и вратите се затвориха. Докато Стен примига, техникът плесна по клавиша „ИЗСТРЕЛВАНЕ НА РАКЕТАТА“ и корабът се разтърси, щом въздухът издуха янеца във вакуума. Едва ли му остана време да изстене преди тялото му да се пръсне.
Металният под на кораба закънтя от стъпките на изпадналия в луд възторг бхорски екипаж — всички тичаха към люковете, за да видят славната гледка.
Стен се бореше да си поеме дъх. Усмихнатият Одо застана пред него, плесна го дружески по гърба с тежкия си като чук юмрук и съвсем му изкара дъха.
— Кълна се в брадата на мама — заяви капитанът, — обичам благословията. Особено — посочи с палец към вратите на ракетния шлюз и отишлия си янец — когато е някой от ония скапаняци. — После изгледа с помътените си очи пребледнелия Стен и изръмжа: — Цирей скапан. Сигурно ме мислиш за циция. Трябва ти пиене.
На това Стен не можеше да възрази.
— Хубаво е, че старите нрави отмират — отсече Одо, напълни на Стен един рог със стрегг — лютата като пипер бира на бхорите — и наведе туловището си към него.
— Няма да повярваш — сподели той, — но бхорите някога са били ужасно примитивни същества.
Това хвана Стен по средата на глътката и той за малко да изплюе стрегга на масата.
— Не — отвърна Стен. — Никога не бих го повярвал.
— Единственото, което ни е останало — поясни Одо, — е това малко забавление с благословията.
После поклати грамадната си глава и въздъхна.
— Това е единственото, за което трябва да благодарим на янците. Преди да се появат и да почнат да ни избиват, е било… чак по времето на дядо ми е била последната благословия.
