Глава 14
Стен свали бинокъла, обърна се към Алекс и озадачено попита:
— Ако тази майор Филипс е хитрият като невестулка командир, каквато казваш, че е, как по дяволите се е оставила да я заклещят така?
— Ми — каза Алекс и потърка замислено брадичка, — нашта малка майорка май нещо се е объркала. Решила е, че няма да плаща данъка и че лошите батковци ще дойдат, ще се повъртят малко и ще си тръгнат. Сбъркала е.
Стен зяпна.
— Ония танкове долу… са събирачи на данък, така ли?
— Ми да — каза Алекс.
Под билото на хълма, на който бяха залегнали, се простираше широка прашна долина, свършваща с тесен каньон с ширина не повече от двадесет метра.
В долината се виждаха десетина-петнадесет окопани щурмови машини, въоръжени с лазери и ракети, Пред тях имаше пехотински окопи и, както показа бинокълът на Стен, доста сложна електронна кръгова защита.
— Данъците на Ястребов трън — продължи Алекс — са малко сложни. Тези машини долу май са правителството… ако имат достатъчно огнева мощ да го докажат.
— Значи когато това „правителство“ й е поискало пари, Филипс му е казала да си тикне данъчната разписка там, където лазерът не свети, след което са я подложили на обсада?
— Ми да. Обаче нашта Филипс май е прекалила с пестеливостта си — съгласи се Алекс.
— И ние с теб трябва само да се промъкнем през кръговата защита, да проникнем в каньона, да убедим Филипс, че можем да я отървем, и след това да ликвидираме обсадата?
Алекс се прозя.
— Тъй е, мътните ме взели.
Стен напръска лицето си с камуфлажния спрей и отчаяно съжали, че не бе могъл да вземе два фототропни камуфлажни костюма на „Богомолка“.
— Тва, дет Филипс не знае, че знаем — подхвърли Алекс, — е, че преди две седмици сапьорите проникнаха в периметъра й и кладенците гръмнаха.
Стен изгледа тумбестия мъж от Единбург и може би за десетхиляден път съжали за навика му да премълчава всичките си разузнавателни данни чак до последния момент.
Едно тъмно петно се понесе леко по терена и изведнъж придоби очертанията на Стен, с почернено лице, облечен в плътен черен комбинезон. Зад него се промъкваше Алекс.
Пред тях бяха окопите на пехотата и електронната кръгова защита. Вкопаните гъсенични транспортьори бяха подминали лесно — по традиция бронираните бойци вярват в удобството на домашния уют. Което значи, че падне ли нощта, взимат минимални мерки за сигурност, електронна по възможност, заключват всички люкове, включват вътрешното осветление и минават от кодирана на пряка комуникация.
Стен и Алекс подминаха БТР-ите открито — крачеха спокойно, все едно че се числяха към бирническата единица.
Постът вляво от тях не беше проблем. Двамата мъже зад лазерната картечница гледаха право напред. Откъде накъде да си пазят гърба, наистина.
Проблемът беше електрониката.
Очите на Стен засякоха електронния предавателен датчик и той моментално се пльосна на земята. Протегна ръка напред, затвори очи и опипа устройството. „Да ме съсирят дано! — помисли смаяно. — Това нещо е толкова древно, че май още работи с транзистори!“
Алекс му подаде антидетектора. Стен го опря леко в предавателя и кутийката изщрака два пъти. След което сензорната плака на антидетектора се затопли, сигнализирайки на дланта на Стен, че предавателят вече ще изпраща съобщение ВСИЧКО Е НАРЕД НАРУШИТЕЛ НЯМА, дори по него да мине танкова верига. Двамата с Алекс продължиха пълзешком напред.
Бяха само на петнадесетина метра от предния окоп, когато в нощното небе изсвистя и се пръсна с блясък сигнална ракета.
Замръзни… замръзни… сега леко извърни лице настрани… лицето в пръстта… изчакай… и се надявай, че войниците отзад в дупката не са нацелили кръстчето на оптическия мерник точно между плешките ти.
Блясъкът се стопи, мрак… и отново пълзешком напред.
Вторият ред електроника се оказа малко по-завързан. Ако на Стен и Алекс не им се налагаше да се измъкват с пълзене, щеше да е проста работа да включат в тази верига два „призрака“, така че екранът на електронната защита изведнъж да започне да показва, че са нападнати отвсякъде и от всичко, в това число и от ордите на Атила.
Вместо това Стен извади от колана си малка автоотвертка и внимателно — оборот по оборот — разви една от сензорните чинии. Антидетекторът вече му беше показал, че системата не е снабдена с антиизключващи сензори.
Захлупи чинийката в пясъка и протегна ръка назад. Алекс намъкна от раницата си един умрял пустинен плъх и му го подаде. Стен натика телцето с носа напред в сензора. Сензорът светна веднъж и изключи.
Стен грижливо наклони чинията-камера така, че да изглежда все едно че гризачът се е напъхал някак и е причинил изключването. После отново инсталира камерата върху кутията на сензора и всичко изглеждаше нормално.
След като изпълзяха през вече мъртвата електронна защита, Алекс изведнъж го дръпна за глезена. Стен замръзна и зачака.
Алекс изпълзя покрай него и обезвреди втора, независима верижна аларма. След което помете с антидетектора сектора пред себе си. Накрая извади от кесията си малка пластмасова чашка и я постави с дъното нагоре върху датчика за детонатора на пехотната мина.
После демонстративно се прозя и махна на Стен да продължат.
— Съгласен съм, майоре — каза учтиво Стен. — Вие и частта ви може да се окажете ценно подкрепление. Досега не съм имал възможност да оперирам с тричленни екипи командоси и бих искал да ги видя в действие.
Филипс се оказа ниска мускулеста жена с вдървена войнишка стойка. Беше на средна възраст, с посребряла коса, безупречна като униформата й. Имаше студени, преценяващи очи, които се стоплиха, щом започна да хвали бойците си.
— Сама ги обучих — заяви гордо Филипс. — Взех най-доброто, което можах да намеря от планетарните армии. Внуших им гордост от себе си. Научих ги да се държат като бойци. И, ще ви кажа съвсем откровено, без излишна скромност, адски добри са. Да, мисля за тях като за свои деца. Аз съм им като майка.
Хората на Филипс наистина изглеждаха добре, трябваше да признае Стен, въпреки че двамата с Алекс бяха проникнали в каньона и в лагера на Филипс, без да ги забележат. Умерената егоцентричност на Стен не допускаше някой друг войник в Галактиката да е в състояние да види един боец на „Богомолка“ преди ножът да опре между третия и четвъртия му прешлен. И Стен вероятно беше прав.
Каньонът се отваряше към широка зелена долина с високи стени, Скалите бяха осеяни с многобройни пещери, а в долината имаше може би половин дузина естествени артезиански кладенци.
Войниците на Филипс, разделени на отделения от по трима мъже (или жени), се бяха разположили стратегически — бяха заели позиции за защита от нападение както на земята, така и от въздуха.
В долината беше съвсем тъмно — от бойните позиции до пещерата, която служеше за щаб на Филипс. Добра дисциплина.
След като никакъв гъсеничен БТР или пехотинец не можеше да атакува в тесния каньон, наемниците на Филипс можеха да държат позициите си цял век, стига да не ги удареха с ядрено оръжие или масирана пехотна атака.
Само дето кладенците им бяха унищожени.
Филипс изчете договора с прибраната в шепата й светлинна писалка и поклати глава.
— Няма да стане, полковник. Честно, не мога съзнателно да предложа на моите мъже и жени толкова скъпернически договор като този.
