На лицето на младока се изписа надежда.
— Един стар сержант. Ще го намерите в Наемния офис на Имперската гвардия. Но той ще иска да види във вас следното…
Стен пренебрегна хилавото момче, седнало на масата срещу него, и се обърна към Алекс.
— Поредната шегичка ли, сержант?
— Не, сър. Не знам откъде и за какво е дошъл този момък.
Момчето беше около деветнадесетгодишно. Приблизително на височината на Стен и около петдесет кила на тегло, кривокрако. Дори на дневна светлина Стен забеляза блясъка на имплантираните му лещи.
— Вие искате да се запишете?
— Естествено — отвърна уверено хлапакът. — Между другото, казвам се Игън. И говоря от името на дванайсет колеги.
— Колеги? — повтори слисано Стен.
— Да. Искаме да се запишем. Прочетохме договора ви и приемаме условията за срока на службата.
Стен простена наум. Този ден се очертаваше доста дълъг.
— Ако сте прочели… ъъ… предложението ни, щяхте да разберете, че…
— Разбрах, че търсите банда главорези. С ками в зъбите или където там ги носят хората ви.
— Тогава защо…
— Защото не можете да се биете без мозъци.
— Смятах — каза Стен, че все ще мога да си ги осигуря.
— Вие? Един прост войник? — Този път Игън го погледна слисано.
— Оправям се.
— Оправяте се? Но ще ви трябва боен анализ. Ще ви трябват прогнози. Ще ви трябва някой за логистиката. Някой, който на място да импровизира система за електронен мониторинг. Ще ви трябват… полковник, съжалявам, ако звучи нахално. Но вие наистина имате нужда от нас.
— Абсурд: Вие и приятелите ви… предполагам, че са като вас? — Стен мина на друга, малко по-вежлива тактика. — Преди всичко, как мога наистина да съм сигурен, че сте мозъкът, за който се представяте?
— Вероятно защото зная, че разплащателната ви сметка на Първичен свят е 000–14–765–666 СМЕТКА ПИТОН, депозитор едно Паррал, безименен свят, а текущият ви баланс към тази сутрин беше точно $72 654 080 кредита.
Много тиха тишина. Стен реши, че започва да му писва да седи зяпнал.
— Как по дяволите — изломоти той, — сте разбрали това? Та ние оперираме с посреднически сметки.
— Сега разбирате ли защо ви трябваме, полковник?
Стен не отговори веднага. „О, Махони! Защо ме прати тук, сам самичък? Откъде да знам що за скапаняци му трябват на човек за една частна война? Досега само симулирам. Защо не съм с Бет и тигрите и да върша нещо простичко, като да замразя някой диктатор например?“
Съвзе се и попита:
— Игън. Един въпрос. Кои сте вие и вашите приятели?
— Ние… ами доскоро бяхме студенти в горния курс на един лицей.
— Кой по-точно?
Игън се поколеба, след което каза:
— Първичен свят.
Стен и Алекс се впечатлиха. Дори войниците знаеха, че Империята избира най-умните, за да следват в Лицея на Централния имперски свят.
— И защо сте тук?
Игън огледа бардака. Наблизо нямаше никой, който да чуе.
— Една нощ експериментирахме. Направих „пикбокс“ — нещо, с което се влиза в компютър…
— Знаем кво е — прекъсна Алекс.
— Отначало беше много гот, но накрая взехме, че влязохме в компютъра на имперското разузнаване.
Стен — мъчеше се да запази лицето си безизразно — вдигна ръка за тишина и Игън млъкна. Стен кимна на Алекс и двамата станаха и отидоха в другия край на бардака, като мимоходом се оглеждаха за микрофони.
— Ти знаеш ли кво е направило това малко, но опасно момченце? Той и приятелчетата му са влезли във файловете на Махони. Не е чудно, че са тук на Ястребов трън. Шпионажът е по-добър от доживотен наказателен батальон. — Алекс се изкикоти.
— Какво мислиш за полковник Махони сега?
— Мисля, че ни натика в един свят, пълен с говна.
— Значи трябва да наемем тези хлапета?
— Нямаме друг избор, момко.
По пода се валяха купища разпечатки. Стен прокара длан по вече порасналата си коса и се зачуди защо по дяволите хората искат да стават генерали. Досега не беше се замислял с колко бумащина трябва да се оправи човек преди да може да изкомандва: „Огън!“
Алекс се беше проснал на дивана и кротко прелистваше дългия доклад, а пръстите на Игън ловко шареха по клавиатурата на компютъра. Хлапакът изтрака последния откос клавиши и се изправи.
— Готово, полковник. Всички подразделения са в готовност.
— Тъй — съгласи се Алекс, пусна доклада на пода и се пресегна за бутилката.
— Тъпотиите на Стен — каза Стен, застана в подигравателна поза „мирно“ и отдаде чест във въздуха. — Готови за операция, сър! Имам двеста бойци, които…
— Двеста и един — прогърмя глас от вратата.
Алекс скочи с пистолет в ръка, а Стен зае поза за атака.
Гласът се затътри напред и Стен реши, че това е най-грозният и най-нашареният с белези хуманоид, който е виждал.
Непознатият вдигна двете си ръце с длани навън — универсалният жест „не нося оръжие“. Стен и Алекс леко се отпуснаха.
— Кой сте вие, по дяволите?
Мъжът сведе поглед. Представете си един великан, висок два метра и половина, попрегърбен и малко засрамен.
— Казвам се Кършайн — каза той. — Искам да дойда с вас.
Стен се отпусна и награби бутилката.
— Прекратихме рекрутирането вчера. Защо не кандидатствахте тогава?
— Не можах.
— Защо?
— Бях в дранголника.
— Няма проблем с това — каза Алекс: стараеше се да говори дружелюбно. — Всички сме били там. Даже майка ми.
— Обаче аз не бях с тайфа — каза Кършайн. — Нямаше кой да ми плати гаранцията.
— Ако сте соло, какво правите на Ястребов трън? — попита Игън.
— Търся си работа.
— Някакъв опит? — попита Стен.
— Така мисля — отвърна великанът. — Имам това.
Порови в кесията на кръста си, извади един много опърпан и омазнен фиш и с неохота го подаде на Стен.
Стен го взе и го пусна в слота на четеца. Започваше като стандартен сертификат, издаван от Гвардията при уволнение.
