НАСТОЯЩЕТО УДОСТОВЕРЯВА, ЧЕ ПРИНОСИТЕЛЯТ Е
КЪРШАЙН, УИЛЯМ
РЕДНИК
СРОК НА СЛУЖБА: 20 ГОДИНИ
ЗАЧИСЛЕН: ПЪРВИ ГВАРДЕЙСКИ ЩУРМОВИ
ВОЕННИ УЧИЛИЩА: НЯМА
ОРДЕНИ И ДРУГИ ОТЛИЧИЯ: НЯМА
КАРИЕРА: 27 Планетарни щурма. Първа вълна. 12 спасителни експедиции, 300 поддържащи щурма (Табл. XI за подробности), предлаган за следните награди: Галактически кръст, четири пъти; Имперски медал, осем пъти; Звезден куп Титан, шестнадесет пъти; Споменаван в депеши, един път. Разжалван, 14 пъти (табл. Х2 за подробности).
Фишът продължаваше да се върти. Стен вдигна очи към великана с нескрито уважение. Този Кършайн беше предлаган четири пъти за най-високия медал на Империята! И…
— Що са те шкартирали четиринайсет пъти?
— Не се оправям с хората.
— Защо? — попита Игън.
— Де да знам, Не мисля, че са лоши. Само дето… правят едни неща… дето не ми харесват. И аз… нали… трябва да взема мерки.
„Сякаш другите неприятности са ми малко“ — помисли Стен, извади фиша от четеца и му го подаде.
— Кършайн, ако не бяхме попълнили състава…
— Моля за извинение, полковник — каза Алекс.
Стен млъкна. Алекс закрачи бавно около великана.
— Знам те аз тебе — заговори много, много тихо Алекс. — Ти си от ония, дето знаят кое е добро и кое не, само дет не знаеш, че има и по-добри от тебе, Кършайн. Знам го аз твоя сой.
Кършайн изгледа ядосано кръглия като каца сержант.
— Сега ти предлагам една игра — каза нежно Алекс. — Можеш ли да удряш?
— Знам един удар, дребосък — каза великанът. — С мен ли искаш да си играеш?
— Аха. С теб — каза Алекс.
— Ти си пръв.
— Не, момко — каза Алекс и по широкото му лице пробяга усмивка. — Ти си кандидатът. Да ти видим най-добрия удар.
Без предупреждение, Кършайн се извъртя и свистящият му юмрук удари Алекс в ребрата. Алекс се превъртя назад към дивана, диванът се срути и Алекс се натресе в стената. Полежа малко зашеметен.
След което се съвзе, вдигна се и се върна.
— Е, това си го биваше, момко. Ама сега е мой ред. И играем честно. Не кат тоя тъпашки удар. Сега аз ще те ударя, момко. Но понеже те искам за боец, не ща да пострадаш много и затуй ш’ти кажа къде ш’те ударя. Ш’те ударя точно в гърдите. Обаче лекичко, щото не ща да пострадаш.
Стен не беше чувал Алекс да говори толкова дълго. И съвсем логично реши, че е ядосан. Стен реши, че съжалява за случилото се. И съвсем нелогично тъпият гигант започна да му допада.
Кършайн се стегна за удара.
Вместо това Алекс посегна деликатно и вдигна… по дяволите, надигна Кършайн с една ръка, осъзна Стен… вдигна го над пода. След което, привидно небрежно, го захвърли.
Двестата кила Кършайн — сякаш законите на гравитацията удариха спирачка — отхвърчаха във въздуха. Удариха пластичната стена — на два метра над пода — и я пробиха, и отломките се разхвърчаха навън из коридора.
Самият Кършайн излетя след стената и се срина на плочките. А Алекс много, много бързо изтича при него, наведе се и зашепна:
— Хайде, хайде, момко, свести се. Имаш службата. Но таз игра повече няма да я играем.
Кършайн се олюля и се изправи.
— Тъй вярно, сър.
— Не съм ти сър. Аз съм само сержант. Ей тоя там, Стен, е сърът, ясно?
Кършайн залитна, после се вкочани „мирно“.
— Съжалявам, сержант.
— Знам, че съжаляваш, момко — изгука Алекс. — Сега бегом и да се върнеш тук след десет часа, опрятен и готов за бой.
— Слушам, сър!
И Кършайн отдаде чест и излезе. Когато Алекс се обърна, Стен и Игън още бяха зяпнали.
— Сега имаме 201 бойци, полковник Стен — каза сержантът. След което се дотътри до конзолата, награби бутилката на Стен и изпъшка:
— По дяволите! Това момче само дето не ме уби! Какви неща само трябва да правя за Имп… за каузата!
Глава 15
„А какво бъдеще само ме чакаше като кибролатен оператор“ — помисли тъжно Стен, докато оглеждаше строените си бойци. Стояха изпънати като на парад на площадката точно пред „Балдър“.
„О, Махони, ще ти го върна някой ден!“ — изпъшка наум Стен. Тук бяха мъжете на Восберх. Небръснати, немити, но добре въоръжени — и смъртно опасни.
До тях, мятайки коси враждебни погледи, бяха командосите на Филипс. Лъснати от глава до пети.
Имаше и други, събирани по един — по двама, плюс тайфата на Игън, ученолюбиви на вид хлапета от Лицея.
„Защо все аз? Защо все на мен?“ — зачуди се Стен.
От двете страни на Стен стояха Восберх, облечен в проста кафява униформа, Филипс в лично ушитата от нея женска униформа (подозрително напомняща гвардейското облекло), Алекс и Кършайн.
Кършайн явно беше решил, че трябва да е личният бодигард на Стен, и се беше въоръжил с идеалното според него за целта оръжие.
Доколкото Стен можеше да прецени, тъй, като Кършайн не позволи на никого да го огледа, ставаше дума за огнестрелно оръжие изцяло на автоматичен режим, с дълга около метър и половина цев.
Стен знаеше, че никое човешко същество не би могло да стреля с него, без откатът да го убие. Доколко Кършайн можеше, беше въпрос на несигурни хипотези.
„Ох, Махони…“ — помисли си пак Стен.
Работата обаче си е работа. Крачка напред.
— БАТАЛЬОН…
— РОТА… РОТА…
Виковете закънтяха над бруления от вятъра плац.
— Командирите на роти. Към корабите… води!
Чуха се команди.
И нищо повече — освен воя на вятъра и тропането на ботуши.
И нищо повече, освен Стен и Алекс — и двамата знаеха защо са си избрали точно тази професия.
И така, без знамена и без фанфари, тръгнаха на война…
ТРЕТА КНИГА
ПОЕМАНЕ НА НОЖА
Глава 16
Янската цитадела беше вкопчена в плоския връх на покритата със сняг и лед планина. Трите планински
