Стен сви рамене и се огледа. Взе един камък с големината на юмрук и пристъпи до ръба на най-близкия кладенец.
Пусна го и всички чуха трополенето, когато се удари в пресъхналото дъно. Стен се върна и седна срещу Филипс. Алекс гледаше много заинтересовано една от стените на каньона и се мъчеше да сдържи смеха си.
Накрая среброкосата жена изпъшка и заяви с явна неохота:
— Вдигнете ни обсадата. След това ни дайте три дни за екипировка.
Стен се усмихна.
Според първия анализ на Стен наемниците работеха или за пари, или заради своите обичани — или вдъхващи страх — или уважавани — командири, или дори заради някакъв идеализъм. Хо, Хо. Хо. Никое от последните две не беше приложимо за събирачите на данък.
Вторият анализ — двамата с Алекс клечаха в храста зад щаба на „бирника“ гласеше, че колкото и да те повишат, не бива да ставаш прекалено мързелив, бездеен и склонен към луксове.
Обстановката беше доста луксозна. Пет гъсенични машини, които би трябвало да са окопани в права линия, бяха разположени в полукръг около щаба. Самата щабна единица включваше три свързочни БТР-а, две небронирани компютърни станции, един полугъсеничен монитор на електронната защита и един плосък БТР, щабквартирата на самия командващ.
Повечето транспортьори бяха със спуснати задни рампи и светлината струеше от тях в малкия лагер. Доколкото изобщо имаше кръгова отбрана, постовете се намираха вътре в светлинния кръг и Стен знаеше, че са заслепени за нощта.
— Време е да взимаме двореца, сержант.
Алекс се надигна и двамата крадешком запристъпваха към щаба.
Стен беше на два метра от първия часови, когато той го забеляза. Оръжието на войника се изсули от рамото му — скапаното му рамо! — в нещо средно между „на ремък“ и „за почест“.
— Стой. — Вяло.
Стен не отговори.
Едновременно: часовият схваща, че двама мъже се нахвърлят върху него / оръжието му се спуска за стрелба / ръката посяга към спусъка / Стен му влиза в гарда.
Много плавно… стъпка напред… дясната ръка назад, лявата напред. Тласък с бедрото и стегнатата дясна длан на Стен се изстреля напред. Тресна се в брадичката на часовия и главата му отхвърча рязко назад. Сигурно вече беше мъртъв, но Стен продължи атаката: отстъпваш встрани и удряш с ръба на дланта право в ларинкса. Задържаш тялото и леко го пускаш на земята.
След което и двамата — бегом.
Алекс метна граната в командния пулт, залегна по корем, когато друг от постовете изстреля залп към собствения си лагер и куршумите заотскачаха от бронята, и се надигна на колене точно когато някакъв слисан техник от компютърните БТР-и надникна, видя го и панически дръпна вратата.
Пръстите на Алекс сграбчиха вратата сантиметри преди да се затръшне и мускулите от света с тройна гравитация дръпнаха. Вратата се отпра от пантите и отхвърча настрани…
Един от техниците вътре посягаше към пистолет. Алекс сграбчи най-близката конзола и я запокити по него. Тя се стовари в гърдите му, мъжът се лепна кръвясал в главния компютър и направи късо. Веригата засвистя, засвятка и БТР-ът потъна в тъмнина.
— Каца? Каца? — Ужасеният шепот на другия техник.
„Ей, момко млади — помисли Алекс. — Днес съм добронамерен, оставям те жив.“
Излезе и тръгна към второто МПС. Надигна рампата и я натресе странично във вече затръшнатата врата на гъсеничния транспортьор. Вратата и рампата поддадоха едновременно. Отвътре избръмчаха като оси няколко куршума и Алекс залегна.
„Точно сега можех да си използвам уилигъна“ — помисли си и зърна наблизо нещо подобно на крик. Претърколи се до него, хвана дългата един метър дръжка и напъна. Дръжката, само сантиметър и половина обикновена стомана, изпука и се скърши.
Алекс я метна през вратата на транспортьора. Последва я термична граната. Отвътре се чу рев, след което захвърчаха искри и Алекс видя пращящите пламъци.
Изправи се, изтупа колене и се огледа дали няма още нещо за съсипване. В щаба цареше пълен хаос — като че ли всички стреляха във всички посоки. Но не и Алекс.
След като паниката се разпространи, бойните постове също откриха огън. Алекс се зачуди разсеяно по какво ли си мислят, че гърмят, след което обиколи да види дали Стен има нужда от помощ.
Нямаше.
Алекс понечи да влезе в командния пункт, но спря и се приведе в опрятност. После тихо каза:
— Аз съм малкият Алекс от пацифистите.
Стен се изкиска и се показа от скривалището си точно зад входа на БТР-а. Изтри до блясък ножа и го прибра в ръката си.
Двамата се заслушаха с леко благоговение в канонадата от взривове, вихреща се из равнината.
— Хайде, момко. Тия клоуни ще продължат така цяла нощ, а аз мисля да пийна една-две бири.
И също толкова тихо, колкото бяха дошли, Стен и Алекс отново се скриха в нощта.
— Не можех да му откажа на момчето — обясни Алекс.
— ЗА ПОО… ЧЕСТ!
И раздърпаните същества надигнаха оръжията си за почест. Поне тези, които имаха оръжия.
— Оуу — каза Алекс очаровано, — глей как го направиха, на вълни на вълни, страхотно!
— Ти — каза му Стен — имаш още по-шантаво чувство за хумор и от Махони.
— ОРЪЖИЯ, ЗА… ПРЕГЛЕД!
Защракаха затвори и строените кандидат-наемници отвориха пълнителите за инспекция. Младежът с капитанските знаци, в защитен клин и синя куртка, понечи да отдаде чест.
— Ротата е готова за преглед, полковник!
Стен въздъхна и тръгна по редицата. Спря се при първия — той леко трепереше. Стен протегна ръка да вземе карабината му. Кандидат-наемникът не я пусна.
— Трябва да ми я дадете, щом ви я поискам — обясни Стен.
Мъжът пусна оръжието. Стен прокара кутре по вътрешността на запалителната камера и изтри следите от нагара. Надникна в ръждясалата цев и върна оръжието. След което пристъпи към втория.
Прегледът отне само минута.
Стен се върна пред капитана.
— Благодаря ви, капитане. Можете да освободите хората си.
Капитанът го зяпна.
— Но… полковник…
„Е, добре. Щом искаш обяснение“ — помисли Стен.
— Капитане. Хората ви не са обучени, нямат опит и не са готови за сражения. Оръжията им — на тези, които имат оръжия — са готови за претопяване, не за убиване на хора. Ако наема ротата ви, ще е…
— Все едно да поведеш агънца на заколение — подхвърли Алекс. Нито Стен, нито капитанът разбраха за какво говори.
— Съжалявам, капитане. — И Стен си тръгна. Младият офицер го догони, заговори нещо, после замълча и почна отново.
— Полковник Стен… сър, ние… ротата ми… трябва да ни вземете. Всички сме от една планета, до един. Отраснали сме в един район. Използвахме всичките си спестявания само за да дойдем тук. И вече сме на Ястребов трън от пет цикъла, но досега… ами… — Изведнъж осъзна, че всъщност се моли, и млъкна.
— Благодаря, че ни отделихте време, полковник — завърши младокът.
— Почакайте малко, капитане. — На Стен му хрумна нещо. — Заседнали сте на плитко, нали? Зед- кредити? И никой не ви наема, нали?
Капитанът кимна с неохота.
— Капитане, аз не мога да ви използвам. Но в центъра на града има един, който може.
