необходимите вещи, които щяха да са им необходими. Олюля се.
— Трябва да…
Алекс изскочи с още товар, завъртя го и го забута пред себе си.
— Трябва да бягаме, момко. Тоя шибалник ей сега ще гръмне.
След няколко секунди екипът се беше събрал в пълен състав. Раниците бяха на гърбовете им и всички се катереха по склона.
И тъкмо когато прехвърлиха билото, с грохот, който отекна от стените на огромния кратер, „Сиенфуегос“ престана да съществува — останаха само няколко метални отломки.
Глава 3
Яйцевидният кратер, в който се натресоха при кацането, беше огромен, близо седемдесет и пет километра на дължина. Самото езеро изпълваше почти половината му площ, макар че явно засъхваше бързо, от „дупето“ на яйцето до „върха“, където Айда бе зърнала пролука в стените на кратера.
Корабът беше паднал на десетина километра от нея, като бе оставил на екипа една здравословна разходка, за да си прояснят размътените мозъци. Вече бяха направили оценка на положението и тя им донесе нещо много подобно на отчаяние. При крушението бяха загубили почти цялото си оборудване, в това число аварийните защитни костюми и дихатели. Наистина, бяха им останали стандартните пакети с порцион, лично оборудване и водни филтри, с които, според клюката, никой боец на „Богомолка“ не се разделяше.
Положението с оръжието беше също толкова окаяно. Единствените оръжия, които успяха да извлекат, бяха малките пушки „уилигън“, запас тръбни пълнители с експлозив АМ2 за същите пушки и бойните си ножове.
Никакви пластични взривове. Никакви ръчни ракети.
— Мърлява работа — мърмореше тъжно Алекс.
— Някой да има планове? — кротко попита Бет, докато се провираше през гъстите тръстики. — Как ще се измъкнем от тоя скапан свят?
— Плановете щяха да са малко по-лесни, ако Айда беше така добра да ни обясни къде изпълни това свое „кацане“.
— Стига де! — изръмжа дебеланата. — Ако помниш, нямах много време за разни дреболии като навигация.
— Все едно — намеси се Бет. — Ти си виновна.
— Защо?
— Винаги трябва да има някой виновен — обясни Бет. — Такъв е имперският правилник.
— А кой е по-подходящ от пилотката? — обади се Алекс.
Поне този път би трябвало да си замълчи. Този ден беше много тежък за Айда и шегичките вече не й бяха смешни. Тя се обърна към Алекс и каза:
— Бих ти извадила очите, само че ще ми трябва само един пръст, фъфлеща бъчва с…
Стен се намеси преди страстите наистина да са се разгорещили.
— Думи. Стига думи. С думи кликове не се прехвърлят.
— Остави ги — предложи Док. — В момента малко пролята кръв страхотно ще ме въодушеви.
Алекс изведнъж подсвирна.
— Ей, я го вижте това!
Току-що бяха излезли от тръстиките. Повърхността, някога покрита с фина вулканична пепел, преди безброй години се бе вкоравила и се бе превърнала в скала.
Алекс сочеше върволица отпечатъци от грамадни човешки ходила, всечени дълбоко в скалната повърхност. Стен ги проследи с очи: идваха, изглежда, от някогашния езерен бряг, минаваха двайсетина метра покрай него, след това съществото, което ги бе оставило, се беше спряло за миг — там отпечатъците бяха по-дълбоки. После обръщаха колебливо, сякаш съществото се беше загледало в нещо, продължаваха и постепенно изчезваха.
Стен стъпи в една от стъпките и вдигна вежда — беше поне два пъти по-голяма от собственото му ходило.
— Надявам се, че няма да срещнем братовчед му — каза той притеснено.
Айда включи малкия си компютър и измери скалата. После се засмя и го изключи.
— Няма такава опасност, Тия отпечатъци са отпреди милион години.
Чуха се облекчени въздишки.
— Чудно, кои ли са били? — каза Бет.
— Езерните хора, очевидно — отвърна Док.
Алекс го изгледа подозрително.
— Ти пък откъде знаеш, ужасно зверче такова?
Док сви косматите си раменца.
— Как другояче ще се нарече едно същество, щом живее на бреговете на езеро?
— Док — каза Айда, — ако бях комарджийка, каквато съм — щях да кажа, че този път изигра себе си. Не е възможно да знаеш такова нещо.
Всички се изкикотиха — бяха съгласни.
Док се затътри напред без коментар.
Гледката от върха на ниското възвишение беше твърде интересна, трябваше да признае Стен, докато смъкваше в паника „уилигъна“ от рамото си.
Най-напред бяха спускащите се полегато към обрасла с храсталаци низина кратерни стени.
След това бяха сламените колиби — около двеста, струпани на групички под короните на дърветата.
Но най-значителният елемент в целия този пейзаж беше плътната стена от бойци. Стотици същества, строени в права редица, почти рамо до рамо, и всяко от тях — високо почти три метра. Очевидно Айда не беше права и съществата, оставили вкаменените отпечатъци, си бяха живи и в добро здраве.
И освен това — враждебни.
Бяха огромни, стройни същества, с кожа със сламен цвят, също като саваната около тях. Носеха яркоцветни халати, прихванати на едното рамо с изящно изработени игли.
И всички бяха въоръжени с копия, които се извисяваха още над тях.
— Какво каза преди малко, че сме в безопасност ли, Айда?
— Е, още не ги бях видяла, нали?
— Какво ще правим? — попита Бет.
— Мисля, че някой идва да ни каже. — Стен посочи един от воините, който се изкачваше по склона.
Всички вдигнаха оръжията си.
— Приберете ги — изсъска Стен. — Не бива да изглеждаме заплашителни.
— Заплашителни? Не знам кой кого плаши.
Съществото спря на десетина метра от тях. От толкова близо изглеждаше още по-внушително. Ръстът му се подчертаваше от невъзможно издълженото му тясно лице с дълги мъхести вежди и мазна, прибрана нагоре като шлем коса. Носеше вързоп с нещо, което приличаше на оръжия.
Групата неволно подскочи, когато то хвърли вързопа към тях. Той падна точно пред Стен.
— /Ари!шаа! /Ари!шаа! — извика съществото и посочи ниската горичка в подножието на хълма.
— Какво иска той, Док? — попита Стен.
Док поклати глава.
— Освен факта, че говори на тежко глотален стоп-език, изобщо нямам представа.
— /Ари!шаа! — извика отново съществото.
След което се обърна, закрачи надолу по склона и изчезна сред дърветата.
— Предвид примитивната култура… — разсъди на глас Док — воини-пастири. Вече не са номади и войните им най-вероятно са заменени с малки набези и двубои между вождовете.
