— Ако пиеш от тая пикня на як, не е трудно — рече Бет. Акау/лей до нея вече беше заспал.
— Пастирите имат ли сиви салове и плуват ли с тях из въздуха вместо по водата? На пастирите колибите с рибешка форма ли са и могат ли да хвърчат във въздуха?
— Другопланетни — каза доволно Стен.
— И вие ще ни отведете при тези търговци, нали? — попита Бет. Почти беше изтрезняла.
— За новите ми приятели, които се окървавиха в ритуалите на стра!бо… утре или на следващия ден от пиршеството ще ви изпратя, придружени от най-добрите ми воини.
— Благодарим ти, вожде — каза Стен. Усещаше, че вече е пиян почти колкото Нем!и.
— Трябва да ви предупредя — изхъхри старият вожд, — че пътят ще е дълъг и труден. Около трийсет слънчеви изгрева и залеза.
— Нем!и, а какви са шансовете да… — почна Бет и млъкна, защото Нем!и леко се килна към Стен и захърка.
Стен и Бет се спогледаха. Бет сви рамене и надигна друга кратуна.
— Е — каза тя, — предполагам, че все пак ще можем да се измъкнем от този… очарователен… свят и че няма да ни се наложи да прекараме остатъка от живота си в пиене на кръв и подаване на скоросмъртница от ръка на ръка. Така че ще последваме ли примера на благородния Нем!и?
— Що не — отвърна Стен и взе кратуната. Идеята му се стори не по-лоша от всяка друга.
Глава 5
Стен се събуди под сърдития блясък на жълтото слънце, което мяташе нажежени копия през цепнатините на колибата. Простена тихо и стисна очи.
Сякаш хиляда — не, две хиляди — копитни бяха препускали през мозъка му, после се бяха спрели да попасат и да се издрискат върху езика му.
Някой до него се размърда.
— Ще умра — изпъшка той.
— Вече умираш — отговори му Айда.
— Млъкни, Айда. Не се шегувам.
— Аз също. Всички ще умрем.
Стен съвсем се събуди. Надигна се и огледа с кръвясали очи другите от групата — те вече бяха станали и се мотаеха замаяни из колибата.
— Този път поне — каза Бет — Айда не преувеличава. Хванали сме някаква гад. Ще ни убие след около…
— Двайсет дни — уточни Айда.
— Майната му — изпъшка Алекс. — Сега на мене ми трябва нещо за изтрезняване, ако искам да видя края на тоя ден.
Стен не му обърна внимание, а попита Айда:
— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какво става?
Тя включи ръчния си скенер на медицинска сонда, и му го подаде. Той погледна екранчето. И видя как в него се е втренчило друго същество с дезоксинуклеокиселинна омраза в единственото си блеснало протеиново оченце.
Гадта, както я нарече Бет, бе вълниста лентичка с тънички зелени ивици по края. Виждаха се и пръснати яркочервени точици — като оръжейни гнезда.
— Що за съсирек е това, по дяволите?
— Някакъв вид микоплазма — поясни Айда. — Забележи, едноклетъчно е, но няма клетъчни стени. Вероятно е най-старата форма на живот в галактиката. Лоша, подла и гладна твар. И откакто кацнахме, сме вдишали милиони от него. Интересното е, че микоплазмите наистина виреят в области с вулканична активност.
— Не ме интересува начинът му на живот, Айда. Какво ще ми кажеш за нашия живот?
— Вече ти казах, Стен. Двайсет дни.
— Никаква профилактика?
— Никаква… освен да се измъкнем от планетата.
— Двайсет дни — разсъди Бет. — Което значи, че не ни стигат десет дни до търговския лагер.
Стен потърка слепоочията си, което премести музикалната програма от солото с гонгове към частта с тимпаните, след което отново погледна еднакво унилите си сподвижници.
— Страхотна новина. Е, какво още се е скапало?
Въздухът над тях с разцепи от оглушителен писък. Колибата се разтресе.
Изтичаха навън и видяха порещия небето яничарски кораб.
Алекс се обърна към Стен и се усмихна странно.
— Ти си най-щастливият момък, който познавам — рече той и посочи „Турнмаа“, който включваше спирачните си дюзи и започваше да каца. После добави: — Ако трябва да мрем, оная гадинка ще почака.
Глава 6
— В ИМЕТО НА ТАЛАМЕИН, НАСТОЯВАМЕ ДА НИ ПРЕДАДЕТЕ ЧУЖДОПЛАНЕТЯНИТЕ.
Гласът на яничарския капитан прогърмя над саваната и заглуши дори бойните припеви на хилядата струпали се пред кораба воини.
Отвърна му гора от гневно разтърсени копия.
— Адска тъпотия — отбеляза Алекс.
Стен, Алекс и останалите се бяха скрили в близката горичка и наблюдаваха спора.
Стен изпитваше искрено възхищение от ефективността на яничарите. Личеше си, че са добре обучени бойци. Още преди прахът от приземяването да се е слегнал, яничарите се бяха изсипали навън, бяха се окопали, прикрили с пясъчни чували и бяха разположили автоматичните си взводни метателни оръжия.
На самия кораб картечната кула се въртеше и обхождаше фронта на воините.
Това напомни на Стен за вулканичната микоплазма във вените им. Микоплазмата с омразната й ДНК също помръдваше напред-назад и се готвеше за атака.
— В ИМЕТО НА ТАЛАМЕИН…
— Не можем да позволим това — заяви Бет и се надигна. Другите — дори Док — също станаха. Пръв от горичката излезе Стен.
И тогава чуха бойния вик на Акау/лей.
— /АРИ!ШАА!
— /АРИ!ШАА!
Акау/лей пристъпи пред воинската гмеж и закрачи към кораба. Носеше вързоп с оръжия — дар за врага, когото щеше да заколи с любов в горичката.
— /АРИ!ШАА! — отново изрева той. И спря точно пред поклащащото се дуло на картечницата.
— ДА БЪДЕ — прогърмя в отговор гласът на яничарския капитан.
Акау/лей хвърли вързопа с оръжия на земята, отдръпна се, посочи към дърветата и прикани врага за ритуалния двубой.
— /АРИ!ШАА!
— /АРИ!…
И картечницата затрещя и прекъсна бойния му вик. Куршумите профучаха през него и буквално го разполовиха.
Като един, воините се понесоха напред и тогава всички яничарски оръжия забълваха огън. Докато екипът на „Богомолка“ реагира, стотина стра!бо вече издъхваха на земята, а останалите се пръснаха в бяг.
В един безумен миг Бет си спомни думите на Акау/лей за гордостта на стра!бо. В двумилионогодишната си история те никога не се бяха пръскали в бяг.
