Вадичките от сълзи бяха пресъхнали, но още личаха по хлътналите скули на Нем!и. Двамата с Алекс бяха залегнали под билото на ниския хълм срещу янския кръстосвач.
— Щом тези мъже не зачитат обичая, значи са извън закона — прошепна чуждоземният.
— Прав си — каза Алекс. — И както рекох вече, не са по-добри от едно кембълско говно.
Стен лежеше на самото било, заслонил грижливо лещите на бинокъла, за да не отразяват, и оглеждаше кръстосвача.
— Щом не спазват закона, значи не можем да им предадем приятелите си — продължи Нем!и. Все още беше дълбоки смаян от убийството на Акау/лей. — Следователно това значи…
Стен изключи бинокъла и се изпързаля по склона до тях. Успя да чуе края на шепота на Нем!и.
— Това значи — прекъсна го той грубо, — че щом се стъмни, ги избиваме. Избиваме ги до крак.
Когато слънцето допря ръба на кратера, външният говорител запращя:
— Вечерна молитва. Всички на колене. Таламеин, благодарим ти за признанието на нашата мощ. Благодарим ти за своята сила като яничари и че ни възвести нашия дълг в този свят на неверници.
Нямаше други движения около кръстосвача докато бойците в черни униформи слушаха молитвата, освен непрестанното, автоматично полюшване на картечната кула на върха на кораба.
— Благодарим ти предварително — продължи да пращи капитанският глас — за даровете, с които ще ни удостоиш утре заран и които ще си спечелим, преследвайки неизвестните нашественици. Да бъде.
Войниците тихо се раздвижиха на нощните си позиции.
— Защо Стен не избра някой от нас, от стра!бо да започне атаката? — попита разгневена Ди!н.
Бет усърдно потупваше Хъгин, въпреки че бяха дали на двата тигъра изрични инструкции да не се месят. Айда също не смееше да отвърне.
— Защото Стен уважава обичаите ви — подхвърли най-сетне тя напосоки. Надигна се и изгледа строените воини на стра!бо, скрити дълбоко в гората за двубои. — Тъй като не познаваме много добре законите ви, той реши, че може би неговите методи — методите на групата ни — ще нарушат вашите порядки.
Ди!н изръмжа доволно и отново започна да лъска върха на копието си с увитата около пръстите й кожа. Бет погледна тигрите и каза:
— Мънин. Хъгин. Добитъка. Сега.
Тигрите се обърнаха и се понесоха на дълги скокове в сгъстяващия се мрак към саваната.
„Аха. Ей ги наште хубавци“ — помисли Алекс, загледан в петчленния яничарски патрул, приближаващ се към храсталаците, в които се беше сврял.
„Тъй значи, не сте само пост, момци, ами и нощен патрул.
Хайде, момци. Алекс ви чака.“
Патрулът крачеше в непрогледния мрак точно към неговия храсталак. Килгър зачака.
„Недей ги гледа — припомни си той съвсем ненужно. — Недей ги зяпа… аха, подминават. Подминете ме, подминете ме.“
Патрулът се движеше в добре тренирана бавна крачка и подмина храста мълчаливо.
А Алекс излезе и влезе в крачка след тях.
„Леви… Десни… и сме в крак… и сега съм зад тебе, момко…“
Грамадният му юмрук, подсилен от свитите зад него мускули от планетата с тройна гравитация, се стовари в тила на последния. Яничарят рухна, без да издаде звук. Алекс го задържа и леко го пусна на земята.
Не се чу нищо. Патрулът продължи напред, Алекс продължи след него.
„Мда, тез двамата ще фраснем в кръста. Дай да видим можем ли да го направим.“ Замахна и стовари юмрука си в основата на гръбнака на четвъртия.
Той се срина. Алекс скочи покрай падащия труп и удари с огромната си лапа третия мъж по врата. И изруга наум, когато той изпусна оръжието си и то издрънча на земята.
Предпоследният успя да се обърне и да вдигне оръжието си — пръстът му вече беше на спусъка. Алекс изтръгна оръжието с една ръка — цевта изпука — и ръбът на дланта му се стовари в гърлото на мъжа.
„Малко си се отпуснал, момче.“
Гръклянът изпука и изкъркори. Алекс се хвърли напред и се пльосна по корем на земята, когато водачът чу предсмъртното къркорене и се обърна. Алекс го изрита, мъжът се срина и оръжието му отхвърча встрани.
Водачът на патрула задрапа с пръсти за ножа си и Алекс, който вече се движеше почти мудно, вдигна коляно и гръдният кош на мъжа изпращя. Чу се пукот на скършени ребра и яничарят се сгърчи и издъхна.
Алекс го натисна и изчака. Нищо. Надигна се на ръце и колене и се озърна.
„Мама ще се гордее с теб, момко. Пет на нула. Е, добре. Отбой.“
И се върна по пътеката да изчака началото на атаката.
Нем!и никога не беше виждал толкова дребно същество да се движи толкова бързо. Двамата с Док бяха заели позиция на километър от кратера, навътре в саваната. Добитъкът лениво се тътреше между тях и кратера.
Док пореше през онова, което за него представляваше джунгла от висока трева, и мъкнеше внимателно на едното си рамо тежка — цак за него — торба с някакъв прах.
От пробитото дъно на торбата по земята се сипеше тънка нишка прах. Док вдигна очи нагоре, установи, че се е озовал успоредно на отсрещната стена на кратера, обърна се и — отново много бързо — се втурна назад към вожда.
И удари спирачка. Дребното мече и високият племенен главатар се спогледаха.
— Същество като теб заслужава голямо уважение — каза Нем!и. — В моите очи ти беше старши съветник на вашите младоци. Сега обаче разбирам, че си и воин, въпреки напредналите си години. И че тялото ти още те слуша, въпреки че обичаш пировете не по-малко от мен… удивителна гледка.
Док стисна острите си зъбки и съжали, че Империята му е забранила да убива същества, защото мислят хубави неща за него.
— Благодаря ти, Нем!и — успя да отвърне. — Моето задоволство е още по-голямо, като виждам, че лично поведе щурма срещу кораба.
Нем!и тъжно поклати глава.
— Боя се, че не съм, друже. Хората на моите години стават само да бършат с парцала и да поздравяват младите воини за успехите им. Тази нощ няма да мога да потърся битка.
Док избълва шестсловната ругатня, на която го беше научил Алекс, и щракна.
Прахът прихвана и лумна в нощта. Сухата трева закипя от живот и почти мигновено двукилометровата дъга се превърна в адски полумесец и пожарът удари право към отвора на кратера.
Говедата надушиха пожара и нервно наведоха глави. Ленивата им походка премина в подтичване. Огънят на дивия прериен пожар закипя зад тях.
Високо в нощта се замятаха искри и огньовете бързо започнаха да се приближават.
Пламтяща туфа храсти кацна на гърба на един от биволите. Животното измуча отчаяно и побягна.
Паниката се усили и земята закънтя — подивелите стада се втурнаха право към устието на кратера.
Хъгин нададе изнервен вой. Колкото и да беше образован и мутирал, част от тигровите му гени помнеха добре какво става, когато големите котки се окажат на пътя на подивяло стадо говеда.
Мънин изръмжа окуражително, после клекна и се изпика. Хъгин направи същото — такива бяха заповедите.
Стадото тъкмо обръщаше, защото не можеше да се влее в тесния проход на кратера, когато животните водачи надушиха миризмата на урина. Каквото и да им беше хрумнало, стопи се от миризмата на пушека и вонята на хищен звяр.
