ВТОРА КНИГА
ГВАРДИЯ
Глава 7
Мъжът при реката изглеждаше около тридесет и пет годишен. Дългият му въдичарски прът се беше извил и почти невидимата корда звънеше тънко и пореше реката.
Мъжът сипеше под нос непрекъснат низ от ругатни — ругатни и почти молитви.
— Ела ми, скапан рибок, и може и да те пусна. Ела ми, сьомгичке. Ха така! Ела насам.
Изведнъж сьомгата изхвърча над водата, блесна в сребърна дъга в утринната слънчева светлина и се понесе по течението.
Ругатните се удвоиха, мъжът натисна аванса на макарата и палецът му се задържа да преодолее напора.
Дългата цял метър риба се изстреля като торпедо право към въдичаря и той припряно се дръпна назад, люшна се щом ръбестата подметка на ботуша му се подхлъзна на скалата, и за малко не падна.
Сьомгата прелетя покрай него и се устреми отново нагоре.
Той отпусна аванса, остави кордата да се развие до края, после я спря с раздрания си вече палец.
Махони рязко спря двигателя на бойната кола и тя леко се спусна върху покритата с мъх земя. Той слезе и огледа скептично горичката извисили се към небето секвои. „Съвсем безопасно“ — прецени логичната част на ума му. Другата част, онази, която го беше опазила жив на хиляда примитивни планети, настоя, че тук трябва да гъмжи от призрачета, таласъмчета и четирилапи, коварни и изключително жадни за прясна кръв гадинки.
Както обикновено, той послуша точно тази част от ума си, затова измъкна бойното си снаряжение от задната седалка, щракна раменните скоби и закопча колана. На него висеше миниуилигън, торбичка с гранати и бойният му нож.
— Тъй. Ако съм сбъркал, ще се чувствам като скапан тъпак — промърмори той под нос и вдигна пакета с дневния порцион от дъното на колата.
Огледа се предпазливо и запристъпва целенасочено през дърветата.
И — съвсем не изненадващо — точно на пътя му се озова дребен кривокрак мускулест мъж, облечен в петнисто кафявата униформа на гвардеец и с небрежно килнат шлем с каишка под брадичката. Уилигънът на войника висеше преметнат през рамото му.
В дясната си ръка държеше дълъг нож, който по-скоро приличаше на мачете, но острието му при основата бе двойно по-широко, отколкото при върха.
— Капитан-лейтенант Ян Махони, корпус „Меркурий“, на служба на Негово императорско величество — каза Махони, като се стараеше много грижливо да не помръдне и се мъчеше да си спомни кога точно се е оставил да го научат на гуркали под хипноза.
Войникът остана съвършено неподвижен. Много предпазливо, Махони протегна дясната си ръка с длан надолу.
Стражът включи личния си ретранслатор, пристъпи крачка напред и прокара компютърния датчик по дланта на Махони.
Компютърът разчете импланта и го транслира до компютъра на гвардейската рота. Един удар на сърцето — и една от лампичките светна зелено.
Войникът отстъпи и вдигна за почест дългия си нож — кукри. Махони отвърна на поздрава и навлезе сред дърветата.
Много, ама много се зарадва, че мина без инцидент — веднъж го бяха допуснали да присъства на рождения ден на преторианската гвардия, на който някакъв войник, не по-висок от метър и половина боец, го бе предизвикал на двубой, след като бе отсякъл главата на бик с един удар на дългия си церемониален нож.
Почти се ухили при спомена за жестокия запой, последвал религиозните церемонии и благословията на оръжията на частта. Традиции. Откога ли, зачуди се той, ниските планинци от земния Непал служеха като лична гвардия? Сигурно доста преди самия Вечен император.
А после ревът на реката прокънтя в ушите му, той мина през бодливите храсти, спря и се загледа надолу към въдичаря.
Гледката си я биваше. Мъжът държеше пръта вдигнат високо нагоре. Сьомгата се мяташе в кипналата вода около коленете на рибаря.
— Ах, защо нямах още една ръка… ела тук, скапана рибо.
Проблемът бе в това, че рибата не се побираше в мрежата, която рибарят държеше в другата си ръка. Ругатните на рибаря смразиха още повече хладния въздух; той пусна кепчето да увисне от каишката на кръста му, издърпа от задния си джоб нещо, което според Махони забележително приличаше на шанцова лопатка, и плесна рибата по главата.
Сьомгата изпляска с опашка и се отпусна.
— Така ти се пада — каза доволно въдичарят. — Един свещеник да чуе последната ти дума.
Смъкна кошчето от гърба си, отвори го и почна да тика в него рибата. Не влизаше и там.
— Колко е хубаво да видиш човек, щастлив от работата си — сухо каза Махони.
Въдичарят замръзна, после се обърна и го изгледа много хладно.
— Така ли се говори с мен?
Махони оправи баретата си и коленичи.
— Вие, разбира се, сте прав. Приемете най-покорните ми извинения и ми позволете същевременно да се извиня, че наруших почивката ви, както и да поздравя Негово императорско величество Вечния император, владетел на половината вселена и на целия си благоговеен народ, в това число полумъртвото водно създание, което ваше величество не може да натика в кошчето.
Вечният император изсумтя и загази към брега.
— Винаги ми е било приятно — продължи Махони — да служа на човек, който въпреки положението си се радва на простите удоволствия на живота.
Императорът спря в дълбоката до глезените му вода.
— Прости ли, идиот тъп? Знаеш ли какво ми струва тая скапана сьомга? Триста години, тъпак такъв. Първо трябваше да убедя земното правителство, че като ми задели едно малко местенце за отдих, по никакъв начин няма да наруши малоумната си хилядолетна политика.
Излезе от реката и тръгна към лагера.
— После купувам дял от провинция Орегон и цялата скапана река Умпква. После купувам градовете нагоре и надолу по реката и разселвам всеки скапан дивак където му хареса по широкия свят с прилична пенсия в добавка. После харча няколко милиона кредита да почистя замърсяването и да програмирам тия скапани риби да плуват нагоре по течението и да си хвърлят скапания хайвер.
— О, не! Не ми казвай, че е толкова просто.
Махони тръгна след Императора, като се подсмихваше. Беше очевидно, че Императорът си прекарва ваканцията чудесно. Можеше само да се надява, че ще е също толкова щастлив, след като чуе донесението на Стен.
Лагера си го биваше. Малка палатка, скрита в храсталаците. Полуизгнил дънер, впит в една плоска скала. Струпани камъни, оформящи триъгълно огнище.
Освен всичко това по нищо не личеше, че Императорът лагерува тук от повече от петдесет години.
В огнището вече имаше наредени дърва — от съчки до клони и цепеници с доста приличен размер. Вечният император излезе от храстите, подсвирвайки си тихичко, и пъхна ловко една зелена клонка под скарата. После обиколи огнището, взе поставената наблизо запалка, щракна и я поднесе към дървата. Пламъците лумнаха буйно.
— Виждаш ли, полковник? Това се казва огън. Древни познания, че дървата трябва да са сухи и да се подреждат добре, плюс половин галон нафта. Сега ще изчакаме да стане жаравата, а през това време аз ще изчистя това чудовище.
