— Аха. — Стен схвана намека, клекна и извади оръжията от кожата, с която бяха увити, Изборът беше впечатляващ: късо копие, копиехвъргачка, къса дебела тояга, дълго бойно копие и едно излъскано извито парче кораво дърво, „За мятане“ — прецени Стен, докато учудено оглеждаше широко отвореното V от едната страна.
— Предизвикани сме — продължи Док. — Очакват един от нас да се изправи срещу него в онази горичка. Ако нашият представител загуби, ще избият всички ни.
— Ако победим ние, ще ни нарекат „братя“ и ще се постараят да ни натъпчат с разни гадости. — Док се изпъчи, горд от внезапния прилив на дедуктивно вдъхновение. — Въпросът е кой от нашите герои ще влезе в горичката. Аз бих предложил…
Гвардията — офицерите на „Богомолка“ — бяха тренирани да водят. Докато Док си каже предложението, Стен вече се беше стегнал в бойното си снаряжение, беше грабнал оръжията и тичаше надолу по склона.
След секунди влетя в горичката.
Шибнаха го бодливи клони. Стен прелетя над един храст и се претърколи през рамо. После светкавично се плъзна по корем надясно.
Въздухът изсъска и едно късо копие изигра мъртвешкия си танц на височината на корема му и се заби в дървото точно където се намираше Стен преди секунда.
Стен се беше снишил. Дишане с диафрагмата. Ръцете му зашариха по оръжията. Да се докопа до нещо познато. Спомни си какво им повтаряше дълбоко омразният инструктор по примитивни оръжия в секция „Богомолка“ — „ако изобщо се наложи да мислиш, боец, смятай се за мъртъв“.
„Не мисли! Автоматично. Слушай. Гледай.“ Тих полъх, носещ аромат на непознати цветя и тихо шумолене. „Точно пред мен“ — помисли Стен и завъртя глава наляво и надясно, проследявайки звука на отдалечаващия се от него в горичката воин.
Стен се надигна със зареденото в копиехвъргачката късо копие.
Крачка напред. Дълбоките сенки се превърнаха в гъсто сплетени диви лози и стари коренища. Тишината се превърна в шумолене на дребни животинчета и бръмчене на насекоми.
Превит на две, Стен закрачи сред дърветата. Аха. Скършена клонка. Воинът беше изчаквал тук.
Нищо друго… и после неистовото избръмчаване на някакво насекомо, мъгляво петно между сенките, и Стен замахна, хвърли копието и залегна с едно-единствено движение.
Усети как вражеското копие се заби в пръстта на сантиметри от него. Чу приглушено пъшкане от болка — попадение! — скочи и хукна напред с вдигната за удар тояга.
Стовари я върху един гъсто сплетен храст. Нищо.
Грешка! Стен се превъртя и се скри зад близкото дърво.
И зачака.
„Щом ти няма да дойдеш при мен…“ Запълзя по корем към храста, по който бе ударил с тоягата. Не беше чак такава грешка — имаше отпечатъци от грамадни ходила в меката пръст и миризма, най-вероятно от кръв.
Но Стен беше сигурен, че не е нанесъл сериозни щети. Огледа се за още следи. Макар с неохота, трябваше да признае възхищението си към противника. Как можеше същество с такива размери да изчезне без следа?
Изправи се и бавно запристъпва сред дърветата.
— /Ари!шаа!
Викът дойде приглушен.
— /Ари!шаа! — чу се отново. И пак. И пак.
Стен бавно запълзя натам. Чудеше се какво да направи.
Разтвори полека храстите и надникна. Воинът стоеше в средата на голяма поляна. Голяма, добре поддържана поляна, на която, Стен беше сигурен, много същества се бяха срещали, сражавали и загивали. Беше оставил на земята всички оръжия освен грамадното дървено подобие на боен бумеранг. Размахваше го и ревеше: „/Ари!шаа!“, за да подкани Стен да излезе и да се бие.
Стен се замисли. Явно това изпитание в двубой, или каквото и да беше, включваше формализирани правила: прибежки и припълзявания през горичката и после, ако и двамата оцелеят, ново изпитание на поляната. Един срещу друг, с по едно оръжие и поред. В момента, изглежда, това означаваше да излязат на открито и да се замерват с бумерангите.
Стен имаше няколко проблема с противника си. Преди всичко, макар това очевидно да беше бой на живот и смърт, той бе сигурен, че многото приятели, роднини и другари по чашка на съществото няма да останат особено доволни, ако отреже главата на воина. Разбира се, това най-вероятно осигуряваше страхотен начин да те поканят на голямата пиячка, но оживяването след това щеше да е проблем. Второ, оставаше проблемът с бумеранга. Стен го опипа за стотен път. Беше мятал такива неща при тренировките с примитивни оръжия, но всички те бяха направени за същества приблизително с неговия ръст, плюс-минус педя. А това оръжие бе предназначено за триметрови същества. Стен едва можеше да го вдигне, камо ли да го хвърли по противника си.
Стен премисли тревогите си още няколко пъти. И все стигаше до един и същ отговор. Изпъшка отчаяно и излезе на поляната.
Воинът го забеляза моментално и крясъците се прекратиха. На лицето му се изписа подобие на огромна усмивка. Приличаше най-вече на усмивка на облекчение, сякаш воинът се бе разтревожил, че Стен няма да се окаже сериозен съперник.
Воинът се присви, изпънал пред себе си бумеранга. Стен — чувстваше се като пълен глупак — се опита да изкопира стойката.
Атаката последва без предупреждение. Беше взрив от движение, сякаш с плющене се разгъна огромно кълбо от навита стомана. Дървото се плъзна напред, на височина до коляно над тревата, и Стен подскочи и задраска нагоре във въздуха. А след това с ужас видя как бумерангът като в забавен каданс плавно се плъзна нагоре. Стен вече се превърташе на кълбо във въздуха… тъп удар и нещо го удари по ръката.
Стен падна, превъртя Се и изплю пръст и трева. Опипа се да види лошо ли е ударен и чу гъгнивия смях на противника си. В краката на Стен лежеше собствения му прекършен на две бумеранг.
Жегна го гняв, щом осъзна, че врагът му се смее, защото на него не му е останало нищо за хвърляне, сякаш това щеше да му донесе кой знае какво шибано добро, и шантавият дуел беше отново изравнен.
Воинът стисна грамадното си копие и се затича право срещу него като огромна котка. Стен не посегна за своето, а сви пръстите си и усети гъделичкането, а след това хладината на ножа, шмугнал се в ръката му между чакащите го пръсти.
Стегна се за предстоящия скок и замах, докато воинът търчеше към него. Малко преди сблъсъка воинът превъртя копието си, след което изведнъж… изчезна.
Стен инстинктивно залегна и се превъртя. И точно докато се претъркаляше, видя най-невероятното нещо — воинът го беше прескочил в овчарски скок. Рееше се като гигантска чапла над него… кацна… претърколи се и се изсмя — всичко заедно.
Стен направи задно салто. И още веднъж, и още веднъж, като побъркан цирков акробат, отскачайки всеки път на над два метра височина.
Стоп!
Предно двойно салто, мушкане под копието, замах с ножа напред и надолу.
И ето че воинът спря като закован, безпомощен, зяпнал половината от копието в ръцете си. Стен го изрита, стараейки се да вложи цялата си тежест, чу как дъхът на воина излезе от гърдите му — и след това вече го беше яхнал. С притиснали раменете му колене. И ножа — на гърлото му. Поколеба се, после каза:
— /Ари!шаа!
И допря ножа до кожата.
Воинът го изгледа. Последва дълга, бавна усмивка.
— По дяволите! Печелиш!
Ако се беше възползвал от потреса на Стен, щеше да го убие на място.
