Дворът на хилядата слънца

поръчителя. Макар че, беше сигурен, плащането щеше да е съвсем окончателно.

Прехвърли набързо възможностите си. Явно трябваше да се задоволи с пачката в джоба си. Щеше ли да му стигне да се скрие? Колко щеше да мине, докато преследвачите му го забравят? Динсман изстена; знаеше отговора. Всичко бе подредено точно толкова ловко, колкото Годфри Алейн. Прошка нямаше да има.

Имаше само едно решение и мисълта за това го уплаши почти толкова, колкото мъжът с леденото лице, който щеше да тръгне по петите му. Динсман трябваше да духне от Първичен свят.

Глава 10

Лейтенант Лайза Хайнис, отдел „Убийства“, искаше да убие някого. Точно в този момент не беше уточнила точно кой да бъде, но искаше методът да е интересен и за предпочитане да включва сваряване.

„И изкормване“, добави тя, щом бойната кола с имперския гриф кацна на кръстовището.

Мъжът, който слезе от нея, не беше помпозният, натруфен с лентички бюрократ, когото бе очаквала, когато началникът й я уведоми, че към случая ще бъде назначен имперски офицер за свръзка. Мъжът, който закрачи към нея, беше млад и строен, носеше само кафявата ливрея на имперския персонал без никакви отличителни знаци и изглеждаше невъоръжен.

Стен, от друга страна, се придържаше към личното си отношение. Почти не забеляза, че жената е приблизително на неговата възраст и при други обстоятелства можеше да се опише като привлекателна. Стен просто беше отегчен. Все още нямаше представа защо Императорът е избрал него, защото нищо, ама нищо не разбираше от полицейски процедури и разследвания на убийство. Повечето време от кариерата си беше прекарал от другата страна.

От най-ранните си дни Стен беше мразил ченгетата — от социопатрулите на родния си свят Вулкан, през различните видове, на които се беше натъквал в „Богомолка“, до военната полиция, мъчеща се да въдвори ред на световете за чукане и поркане.

— Капитан, ъъ, Стен?

Това можеха да го направят само двама.

— Ъъ, лейтенант… коя бяхте?

— Хайнис.

— Хайнис.

— Предполагам, че ще искате да видите доклада — каза Лайза и без да изчака за отговор, тикна в ръцете му плот-проектора.

Стен се опита да се престори, че знае какво означават разните форми и надраскани параграфи, след което се предаде.

— Ще съм благодарен за резюме.

— Не се съмнявам.

2043 такт-единица 7-Y докладва за взрив, пристига на местопроизшествието в 2047, такт-командир донася и така нататък, отговор и така нататък, няма заподозрени, пълна мъгла.

Стен вдигна очи към доскорошния „Ковенантър“. Целият фундамент, върху който се беше издигал барът, беше затворен в нещо, което приличаше на огромен въздушен чувал. От едната страна до металния пасаж имаше входен люк.

— Първата стъпка — обясни Хайнис — при всяко убийство е да се запечата сцената. Слагаме мехур около района, изпомпваме кислорода и заместваме атмосферата с неутрален газ, ако ви интересуват подробностите.

— Интересуват ме, лейтенант.

Стен отново се захвана с доклада. На второ четене не беше повече (или по-малко) объркващ от всеки военен рапорт след края на операцията. Препрочете го трети път.

— Ще желаете ли обиколка с гид, капитане? Вътре е адски гадно, между другото.

— Ако ми прилошее, ще ви уведомя.

Мехурестите костюми приличаха малко на плътните облекла за гмуркане в плитки води, само дето долната половина имаше голяма външна торба за улики, а горната беше по-издута, от което носещите ги приличаха донякъде на гушести гълъби. Под издутината имаше малък метален плот, на който следователят можеше да си прави бележки, да подготвя доклади и прочие. Освен това на гърба костюмът имаше пакет за кислороден запас и батерия.

Стен щракна скафандъра и последва Хайнис през люка в руините на „Ковенантър“, Разбира се, не за първи път оглеждаше място след бомбен атентат, но за първи път не бързаше да бяга, нито очакваше вторият взрив да последва всеки момент. Беше се научил още преди години да не мисли, че сивите, розови или жълти люлеещи се от тавана въженца, приличащите на охлюви късчета и барелефите с лицеви кости по стените доскоро са били хора. Ориентира се. Там… там беше вратата. Онзи нисък парапет трябваше да е остатък от бар плота. Ето натам… трябваше да са били сепаретата.

В мехура имаше още две ченгета — чегъртаха усърдно противопожарната пяна от пода и стените.

— Права сте — каза примирено той. — Адски гадно.

— Двама — отвърна с горчивина Хайнис.

— Е?

— Капитане, аз ще… — Хайнис се усети, изключи предавателя си, щракна и този на Стен и докосна лицевия предпазител. — Това е само за ваша информация. Тази сцена на местопроизшествие е толкова сговнена, че ще извадим голям късмет, ако изобщо намерим нещо по случая.

— Знаете ли, лейтенант — каза замислено Стен, — ако го бяхте казали на включен микрофон, щях да помисля, че си подготвяте алиби. Така че продължавайте. Не съм сигурен, че схващам всичко.

Хайнис помисли, че може би тоя тип за свръзка няма да се окаже чак такава досада, каквато беше очаквала.

— Правилникът, капитане, е съвсем изричен. Служителят, озовал се на мястото на престъплението, първо трябва да предприеме съответните действия — да потърси убиеца, да разпита лекарския персонал и така нататък. Второ, трябва да съобщи за убийство. В този момент ние поемаме нещата. Но това не е станало. — Тя махна безпомощно с ръка. — Онази такт-единица е реагирала малко преди 21.00 снощи. Убийството не е било докладвано цели десет часа!

— Защо?

— По дяволите, ако знам — каза Лайза. — Но мога да предположа.

— Продължете.

— Такт-отделенията ни мислят, че са най-добрите. Имперската гвардия. Предполагам, че тъй като те първи са дошли на мястото, са искали случаят да остане техен.

Стен отново превъртя доклада наум.

— Обичайно ли е такт-присъствието в този район?

— Не особено. Освен при по-големи безредици или примерно за сигурността на някой секретен товар. Или ако в района има висок криминоген.

— И?

— Такт-сержантът каза, че отрядът му е тропал по този пасаж от три седмици и нищо не се случвало.

Странно. Стен се замисли. При положение, че през последните две седмици цареше пълна суматоха покрай Деня на империята, тази такт-единица наистина като че ли беше назначена неадекватно. Макар опитът му да показваше, че опитните ченгета винаги намират начин да стоят по- настрана от места, където могат да пострадат. Но назначаването тук на една тактическа част можеше да е нещо, за което да поразпита човек.

— Вижте и това — продължи Хайнис. — Никакъв огън, но такт-сержантът е пуснал пожарогасителите. Той и хората му са влезли вътре. Три тела. Мъртви колкото искаш. А той и хората му през следващите десет часа си играят на детективи. Например…

Лайза посочи пода.

— Онова копито там, размер четиринайсет, не е никаква улика — чепикът на някакъв си такт-ефрейтор