поставя всички ни в един уязвим и грешен свят. И ако вие вярвате, че е било злополука, тогава ми го кажете веднага, защото очевидно съм назначил неподходящ човек.
Стен поклати глава.
— Не, сър. Не мисля, че е било злополука.
— Добре. Сега да ви обясня целия фон. И съм убеден, че не е нужно да ви казвам, че нито една думичка, която ще кажа, не трябва да бъде повторена.
Той помълча и добави:
— Най-напред, Алейн дойде, за да се види с мен.
Стен се изненада. Вечният император се среща с един терорист? Това бе в пълно противоречие с имперската политика. Но пък Стен помнеше кой
— Имаше предложение — аз съм сигурен, че е било сериозно, иначе нямаше да се вържа толкова — да облекчи проблемите ни със системата Таан. Казано по-просто, искаше да спретне буферна зона, неговите „Гранични светове“ — под моя егида — между Таан и Империята.
— Но това нямаше ли да го направи предател на собствените му хора?
Вечният император му отвърна с мрачна усмивка.
— Предателят за едни е патриот за други… Според мен на Алейн и хората му най-после се е набило в главите, че те са тия, които пускат кръвта. Всеки път, когато Таан се задействат, а ние им отмъстим, те са тия, дето се нахендрят. И пак те са тези, които поемат цялата вина и не получават нищо в замяна.
— И така той си е уредил тайна среща с вас? — попита Стен, попълвайки празнините. — Таанците са го разбрали и са побързали да го спрат.
— Не е толкова просто. Да, той щеше да се срещне с мен. В един момент. Но най-напред трябваше да има подготвителна среща с един от най-добрите ми дипломатически сътрудници. Крейгуел.
— Един от неидентифицираните трупове в бара? — предположи Стен.
— Точно така. И ще си остане неидентифициран. Официално, тоест.
— Други жертви в бара, за които трябва да знам?
Последва дълго колебание. След което Императорът поклати твърдо глава: „Не“.
— Погрижи се само за Крейгуел и Алейн. Значи беше замислено да стане така. След размяната на обичайната парола Алейн и Крейгуел уж трябваше да помолят за сепаре „В“. То беше резервирано за тях и обезопасено. След това Алейн трябваше да изложи плана си и ако успее да убеди Крейгуел в искреността си, щяхме да предприемем следващата стъпка. Лична среща с мен.
— Но тогава се е намесила Таан — каза Стен.
— Възможно е. Но не бъди толкова сигурен. В това нещо са забъркани поне пет страни и всяка от тях има основание да предотврати всякакви преговори. Може да са били Таан. Може да е бил някой от нашия лагер. Кой знае — може да е бил и някой от хората на Алейн. Все едно. Точно това искам да разбереш.
— Но защо аз, сър? Звучи като работа за ченге. А аз не съм скапано ченге…
— Не, капитане. Това
Наведе се към Стен да придаде повече тежест на следващите си думи:
— И те ще са изкупителни жертви. Не ми пука колко виновни ще са. Стига да имаме някой, когото да хвърлим на лъвовете за тълпата. Защото много е възможно онова, което откриеш, да остане строго секретно през следващите сто години.
Изгледа Стен много хладно.
— Достатъчно ясен ли съм, капитане?
— Да, сър. — Стен се изправи. — Ако това е всичко, сър. — Отдаде чест с отсечен жест.
— Да, капитане. Това е всичко. Засега.
Стен се обърна кръгом и излезе.
Глава 9
— Пийте, чеени! — ревна Динсман. — Днес аз плащам всичко. — Тресна юмрук на масата да привлече вниманието на бармана и му даде знак за още шест големи халби наркобира с по един синталк за подложка. Приятелите му на маса изсъскаха одобрително. Динсман изгледа с възхищение как Усидж, най-добрият му авер в групата, награби еднолитровата халба, размърда челюстите си и изля всичко в широкото си гърло, без да преглътне или да се задъха. — Ха така, Усидж, стари друже. Удари ги и двете и остави място за още.
Разбира се, излочването на цял литър наркобира на една глътка не беше кой знае колко велико постижение за Усидж, както и за останалите. Люспестите им кореми можеха да се издуят до почти всякакви пропорции и единственият видим признак за напоркване, проявяван от пзаврите, беше да придобият малко по-тъмночервена оцветка.
— Казвам ви, чеени, днес започва съвсем нов живот за скъпото ви приятелче. Този път ударих кьоравото. И да знаете, че ще го удрям все така. Усещам го.
Широката усмивка на Усидж разкри няколко реда остри като игли зъби.
— Не искам да си пъхам носа, Динсман прескъпи — изсъска той, — но ти ми размахваш тука пачка кредити, която би задавила даже някой от нас. — Махна с лапа към жълтооките си приятели. — Явният ти късмет, разбира се, радва всички ни. Но…
— Искаш да разбереш дали мога да те вкарам в играта — прекъсна го Динсман.
— Би било чудесно, стари друже. Бизнесът, както знаеш много добре, малко се е позатлачил.
— Съжалявам, момко. Т’ва беше единичен удар. От тия, за които всички сънуваме. След два часа си прибирам останалото и после — живот.
Усидж се постара да скрие разочарованието си. Трудна задача — кожата на пзаврите засияваше, когато бяха притеснени. Динсман забеляза промяната и потупа приятеля си по ноктестата лапа.
— Айде сега. К’во овесихме носовете? Динсман не забравя своите чеени. Факт, може да завъртим бизнеса, като излязох на зелено сега с толкова кредити. Да му се не види, момчета, само напипайте нещо по-тлъсто и ако ви трябва малко финанс, винаги можете да ме изровите. Ниска лихва, и примерно малко от екшъна, ако врътката наистина е сладка.
Оцветката на Усидж се върна към нормална. Идеята му допадна. Лихвите за криминалния елемент на Първичен свят не само бяха безобразно високи, но и доста болезнени, ако се забавиш с плащането.
— Е, това си струва да се обмисли, приятелю. Може да го обсъдим по-късно. Но сега… — Усидж се изправи в целия си два и половина метров ръст и развя дългия си цяла стъпка оранжев език на останалите в сигнал да го последват. — За разлика от теб, все пак трябва и наем да плащаме.
— Нещо добро?
— Не съвсем. Един скапан малък склад.
Динсман въздъхна разбиращо и изгледа приятелите си, докато те се изсулваха от бара, стържейки пода с дългите си опашки. Погледна часовника: все още му оставаха малко повече от два часа до срещата. Беше се надявал, че Усидж ще остане за компания, защото мразеше да чака сам. Сърбеше го от нетърпение и макар още да не го разбираше, все пак дълбоко в мозъка му звънеше предупредителна камбанка.
Поръча още едно пиене, пъхна еднокредитна монета във видеослота и зашари по спортното меню. Потисна прозявката си, докато преглеждаше оскъдните оферти. Нищо по-сериозно толкова скоро след Деня на империята — особено ако искаш да направиш някой по-тлъст залог. Отегчен, включи на сектор „общи новини“. Не изпитваше почти никакъв интерес към нормалните дела на Първичен свят. Но майната му, може пък в неговата професия да бе капнало нещо по-сочно. Огледа менюто, търсейки нещо по-криминално.
Не му се наложи да търси дълго. Топзаглавието за взрива в „Ковенантър“ изскочи пред очите му като холовидео. Скапано! Скапано! Обектът беше скапано политически! Динсман автоматично изгълта до дъно чашата си със синталк и след това също толкова автоматично усети, че се дави в собствената си жлъчка. Едва я задържа.
„Стегни се, човече! Стегни се! Трябва да помислиш. Трябва шибано да…“ И като помисли, първото, което разбра, беше, че все едно вече е мъртъв. Никакви кредити нямаше да го чакат на срещата му с
