Дворът на хилядата слънца

предшественик. Наик Раи, ординарецът на Стен, го бе уверил, че предишният му старши е бил великолепен капитан на охраната. Сигурно, но беше калпав художник — почти толкова калпав, колкото и вкусът му към жените. Поне така бе помислил Стен отначало, когато зяпна стенописите, отрупали стените. След една седмица съжителство с дамата беше заповядал да махнат лика й — да го издухат с бластери, ако се наложи. Но след това тя бе започнала да го обсебва и той отмени заповедта — не беше много сигурен защо. Докато най-сетне не го осени: човекът наистина беше обичал жената, колкото и да беше грозна.

Архивите го доказваха: капитанът се бе изявил като точно толкова трудолюбив, всеотдаен и професионален, колкото всяко същество преди него. Макар и по-възрастен от Стен, си беше осигурил дълга и обещаваща кариера. Но напук на всичко това беше използвал всички възможни връзки, за да си уреди страничен трансфер на една задънена служба, на някакъв граничен пост. И малко преди да напусне се беше оженил за жената на рисунката. Императорът беше предал булката на младоженеца. Стен напълно разбираше какво е станало. За няколкото месеца, откакто бе дошъл, тук схвана, че точно този пост е подходящ само за ерген или за някой, който не се интересува много от съпруга и семейство. Просто часовете на деня не стигаха, за да си свършиш работата както трябва. И добрият капитан беше разбрал това достатъчно добре, за да зареже всичко заради грозноватата жена на картините.

Стен помисли, че трябва да е бил мъдър човек.

Оставеше ли човек стенописите настрана, другото в стаята се свеждаше до вечната дилема в едно ергенско жилище: джунглата от вещи, както лични, така и свързани с работата. Не че Стен не знаеше къде е всяко нещо — беше с организиран ум и трупаше нещата си на подходящите купчини. Бедата бе в това, че купчините имаха свойството да се сливат една с друга, малко като текущите му интереси. Професионалните му проучвания например се смесваха с терзаещ глад за история — чиято и да е история, все едно. А наред с това бяха безспорните технически трудове, от които имаше нужда едно военно същество от четиридесети век, както и любопитството му към техниката, свойствено за човек, роден на Вулкан. Също така, откакто бе напуснал Вулкан, Стен се бе превърнал в жаден читател на почти всичко, което му попадне.

Два предмета в частност илюстрираха сблъсъка между личното и професионалното: един от ъглите беше запълнен с многопластова карта на замъка, обкръжаващите го сгради и дворцовите терени. Всеки от секторите й беше с височина от поне два метра и предлагаше двуизмерен изглед на всяка уличка, цепнатина и всекидневна на комплекса. Стен беше изровил картата в един прашен архив след първия месец на работа, когато разбра, че поради самите размери на крепостта и терените и ще е невъзможно дори веднъж да я обходи пеш. А без личното, подробно познаване на всеки имперски сантиметър на зоната нямаше да може да изпълни основната си функция — тоест да опази сигурността на Императора.

На няколко метра от картата беше натикана друга основна вещ от сегашното битие на Стен. Върху сгъваема полева масичка беше кацнал един изключително скъп минихолопроцесор. Това беше най-големият разход в живота на Стен, без дори да се смятат хилядите часове вложено време в кутийката, лежаща до него.

Кутийката съдържаше хобито на Стен — моделостроене: не обикновените триизмерни залепващи се модели, а изцяло завършени, действащи и живи холографски изображения, вариращи от прости древни машини до цели малки цехчета, обслужвани от съответните работници. Всяко от тях се пазеше в малка електронна карта, насвяткана с компютърни уравнения.

Стен бе моделирал дъскорезница. Беше въвел байт по байт всичко, благодарение на което дъскорезницата трябваше да работи, включително работниците, техните работни характеристики, инструментите им, както и резервните части. Програмирани бяха също така и други подробности, като фактора износване на предавателния ремък на гатера, пиянското поведение на главния механик и прочие. Когато картата се пъхнеше в холопроцесора, той проектираше пълно цветно холографско изображение на действащата дъскорезница. Понякога, ако Стен не се намесеше навреме, някой от работниците се спъваше или някоя греда се чупеше и цялата постройка рухваше сред облак цветни точици.

Стен погледна гузно кутията с модели. Нямаше време да се занимава с нея — трябваше да отива на работа.

Пипна с длан видеодисплея и новините залазиха по екрана.

„ТЕРОРИСТ ЗАГИВА ПРИ ЕКСПЛОЗИЯ В ПРИСТАНИЩЕН БАР.“

Отметна репортажа и бързо сканира с поглед подробностите около трагедията в „Ковенантър“. Засега не бяха много освен факта, че Годфри Алейн, високопоставен революционер от Граничните светове, е загинал при злополука в някакъв мърляв бар близо до космодрума. Смяташе се, че са загинали и още няколко други, но имената им все още не бяха установени. В статията се говореше предимно за това, което не беше известно — например какво е търсил Алейн на Първичен свят, и то точно в бар като „Ковенантър“.

Стен се прозя. Лично той проявяваше слаб, да не кажем никакъв интерес към съдбата на терористи. Всъщност самият той беше парафирал с „ПЛАТЕНО“ не една и две терористични кариери. Някой си шибан Годфри Алейн, какво му пукаше. Забеляза обаче, че до този момент няма никакви официални изявления за Алейн.

Сигурен беше само в едно: че пресата е сбъркала в твърдението, че експлозията е „злополука“. Терористите не загиваха в злополуки. Замисли се разсеяно дали някой от секция „Богомолка“ не е пратил Алейн да си намери революционния майстор.

Отново се прозя и продължи да прелиства. После дойде повикването. Вечният император имаше нужда от него. Незабавно, ако не и по-скоро.

Глава 8

Вечният император изобщо не приличаше на мъжа, с когото Стен беше пил. Изглеждаше много години по-стар, лицето му беше отпуснато и под очите му се бяха появили торбички. Под идеалния тен цветът му беше пепелявосив. Но по-важното бе, че мъжът, когото Стен наблюдаваше, беше строг и мрачен — с омраза, тлееща малко под повърхността. Стен помръдна неловко в стола си и по гърба му полазиха тръпки. Тук имаше нещо плашещо и макар Стен да нямаше и най-смътна представа какво става, адски се надяваше, че то не включва нарушение от негова страна. Не му харесваше съществото, върху което Императорът бе съсредоточил вниманието си в този момент.

— Това си го прочел — хладно каза Императорът и му плъзна една разпечатка по бюрото.

Стен хвърли поглед на факса. Актуализирана информация за смъртта на Годфри Алейн. Озадачен, Стен я прехвърли и си отбеляза, че макар да включва още няколко детайли, те придават само повече цвят и малко твърди факти.

— Да, сър — отвърна той след секунда.

— Запознат ли си с биографията на този човек?

— Всъщност не, сър. Само че е бил терорист и от доста време трън в петата ни.

Императорът изсумтя.

— Ще трябва да научиш доста повече от това. Но все едно. Давам ти пълен достъп до досиетата му. Можеш да ги прегледаш след като поговорим. — После направо изръмжа: — Искам виновните! Искам всеки шибан як тук, пред мен, и не утре, и не вдругиден — вчера! И ги искам донесени в хубаво, спретнато пакетче. И без развързани краища. Разбрахте ли, капитане? Без развързани краища.

Стен почна да кима автоматично. После спря — не, не беше разбрал. И инстинктът му за оцеляване му подсказа, че е по-добре да не се прави на разбрал.

— Моля да ме извините, сър — каза най-сетне той, — но не разбирам. Може би пропускам нещо, но какво общо има Годфри Алейн с капитана на вашата охрана?

Лицето на Императора посиня от гняв и той понечи да се изправи. Но се спря, вдиша дълбоко и отново седна, едва овладял гнева си.

— Прав сте, капитане. Прекалих. — Отново си пое дъх. — Е, добре. Нека да обясня. Тази… злополука