на Таан — отчая Алейн, защото системите Таан — световете, с които Граничните светове щяха да се обединят, ако неговото движение постигнеше успех — изобщо не се оказаха онова, което бе очаквал.
Разочарованието му отчасти се дължеше на окуражавания от правителството популационен взрив, както и на суровите обществени нрави. Но най-големият повод за разочарованието беше самото разслоение на таанското общество. Произлязъл от заселнически свят, Алейн беше убеден, че всяка личност трябва да има възможност да се издигне до всяко ниво, до което е способна. Интелектуално той разбираше, че това не е част от таанската култура, но най-много го ядоса примирението на населението с това разслоение. Доколкото можеше да схване, тук войникът нямаше никакво намерение да се издигне до благородник, селянинът нямаше никакъв интерес да се добере до търговската класа и тути кванти.
Ставаше въпрос за класическото противопоставяне между човек от един все още развиващ се свят и общество, закрепило се в съвсем успешна формула.
Това бе първият му проблем. Вторият, който го удари силно в корема по време на тържествата на Деня на империята, бе фактът, че стига Вечният император да пожелае, цялото му революционно движение можеше да бъде пометено — заедно с таанските заселници, сред които се движеха и живееха борците за свобода на Алейн.
Преди половин година Алейн бе уредил свръхтайни предварителни преговори с един имперски посланик без портфейл. Първоначално бе поискал да обсъдят примирие с Империята и с граничните светове, поддържани от нея. А с течение на времето концепцията за мирния договор се разви и избистри.
Окончателната оферта на Алейн, която точно в този ден трябваше да се предложи на пряк представител, беше по-широка. Той искаше не просто прекратяване на огъня, а постепенно получаване на легитимност за неговия народ и движението му, признаване на крайните светове като независима буферна зона между световете на Таан и самата Империя.
Алейн беше обсъдил предложението само с най-старите си приятели и най-доверени съветници. Твърде лесно щеше да е за таанското разузнаване да разбере за предложенията, да обяви Алейн за контрареволюционер и да уреди смъртта му.
Не по-малко удобно щеше да е някой от отдавнашните му врагове откъм имперската страна да уреди убийството му. Алейн не се боеше от смъртта — близо петдесетгодишната му партизанска биография бе заличила тази част от психиката му, — но го ужасяваше мисълта, че може да умре преди планът му да кацне на бюрото на Императора.
Срещата бе уговорена изключително тайно. На Алейн му бяха осигурили фалшиви акредитиви, утвърдени „на най-високо равнище“, и той бе пристигнал като един от многото туристи, за да види Деня на империята и да вкуси от екзотичния живот на планетата, станала дом на „Двора на хилядата слънца“.
Някъде в разгара на празненствата му предадоха инструкции къде точно ще се състои срещата, но предаването им стана толкова скрито, че и самият Алейн не разбра кога спешното съобщение се озова в джоба му.
Чувстваше се в относителна безопасност за срещата, която трябваше да се проведе в един пристанищен бардак. В крайна сметка за Алейн можеше и да се окаже фатално да се срещне с имперски представител, но това със сигурност щеше да навреди на самия Император, ако някой разбереше, че негов представител се среща с терорист, особено терорист, който на два пъти се е оказвал неуспешна цел на операции на „Богомолка“.
Преследвачи нямаше.
Алейн се заизкачва по стъпалата с ръка на дръжката на пистолета под плаща. Озърна се още веднъж през рамо. После тръгна по десет метра широкия пасаж от решетести стоманени плочи. Виждаше много метри надолу. От двете страни на пасажа се виждаха стоманените мрежести конструкции, крепящи офисите и малките промишлени магазини. Между тях зееха празнини.
Единственото покритие над металния пасаж бе също така единствената осветена сграда, яркочервен бар, облицован с псевдодърво. Холотабелата му мрачно примигваше: „К ВЕН НТ Р“.
Той тръгна много бавно по пасажа: промъкваше се от една сянка към друга. Пред бара не видя никого и нищо.
Мъжът се намираше диагонално от другата страна на пасажа спрямо „Ковенантър“, на открития втори етаж на един недовършен склад. Стоеше много зад прозореца, да не би някой да оглежда отсека с топлочувствителни очила.
През последните два часа бомбаджията ту оглеждаше пасажа със светоусилващия бинокъл, ту ругаеше дъжда, както и глупостта си, че изобщо бе поел тази работа — точно както беше правил през изминалите три седмици в двата часа след затварянето на „Ковенантър“.
Тъпашка издънка, мислеше си бомбаджията не за първи, нито за петстотен път. Показваше какво се случва, когато на човек му трябва работа. Скапаняците винаги го надушват, всеки път изпълзяват от синтмрежата, кой знае как разбрали кога един истински професионалист има нужда от няколко кредита и няма голям избор как точно да си ги получи.
Бомбаджията се казваше Динсман и противно на собствените му представи, бе доста далече от нивото на професионален взривач. По-скоро бе от рядката порода на местните обитатели на Първичен. Семейството му не беше дошло откъм грешната страна на релсите, защото иначе по-големите му братя щяха свият въпросните релси и да ги пробутат на черния пазар за скрап. Динсман беше дребосък, с лека стъпка и от време на време — рядко — се случваше пипето му да сече бързо.
При нормални обстоятелства Динсман щеше да тръгне по съвсем предсказуем шаблон, да стане дребен джебчия, след това — повишение до дребномащабна ненасилствена организирана престъпност, докато на някой съдия не му писне да вижда всяка година физиономията му и не го депортира на някоя каторжническа планета.
Но Динсман бе извадил късмет. Шансът да си спечели истинска слава се появи, когато се промъкна през оживената тълпа до кърмата на добре охраняван гравислед. Когато охраната погледна на другата страна, Динсман награби каквото можа и го отмъкна.
Грависледът се оказа натоварен с експлозивни устройства, предназначени за Имперската гвардия. Пълният взривокомплект, който включваше заряди, часовников механизъм, детонатори и подробни инструкции за ползване, имаше ограничена стойност в мрежата на Динсман за шиткане на краденото и той дълго седя покрусен на един покрив, забил поглед в сандъка, за чието придобиване се бе изложил на „огромен риск“ — поне според собствената му ценностна скала. И за какво? За нищо.
Но Динсман беше кореняк първичник — рядка категория хора, широко известни с това, че се мислят годни да ти продадат след вечеря концентрирани стомашни газове като експериментална музика. След като се лиши от три пръста, опърли косата си до кожа и родителите му го изхвърлиха от къщи, Динсман можеше да мине — от разстояние, след мръкване и в гъста мъгла — за експерт по експлозивите.
Скоро Динсман започна да практикува една древна и ценена професия — една от онези благородни души, които превръщат лоши инвестиции, сгради, космически съдове, тромав инвентар, каквото и да е, в ликвидни капитали — с повече потенциални клиенти, отколкото можеше да обслужи. За съжаление, най- големите от тях се оказваха прикритие на някой служител от имперската полиция.
И така си вървеше — Динсман или беше в пандиза, или в бизнеса с високоскоростното разглобяване.
Трябваше обаче да съобрази, че нещо в
Не че Динсман щеше да може да откаже възложеното от непознатия при по-добри обстоятелства; Динсман беше известен като човек, който е в състояние да се издъни в игра на зарове дори ако използва собствените си подправени такива.
Според сивокосия мъж задачата бе съвсем проста.
Динсман трябваше да монтира бомба в „Ковенантър“. И то не просто бомба от типа „бам и всичко отива по дяволите“, а много специална бомба, монтирана по много особен начин. След това Динсман трябваше да чака в недовършената постройка, докато в сградата влезе едно определено лице. Тогава трябваше да изчака определен брой секунди и да включи устройството.
