негов наемател президента на Сандия, който междувременно бе прекарал четиридесет и седем години в принудително уединение в манастир.
Предвид системата на преотдаване дори контролът на наемите не помагаше. „Единичните“ апартаменти понякога приличаха повече на войскови спални заради броя на хората, нужни, за да се покрие месечната рента.
Императорът се бе опитал да помогне, защото адски му беше ясно, че дори във век на компютри и роботи е нужен определен брой функционери. Но дори имперските програми за жилищно строителство скоро се озоваваха в други ръце и се превръщаха в жив пример за дивашко свободно предприемачество.
След близо осемстотин години борба с покварата на пренаемането, в драстично усилие да се удържи натискът, предизвикващ тези опустошителни практики, бе наложено ограничение над имиграцията на Първичен свят. От кандидат-емигрантите се изискваше да представят уверение, че са наети на работа, уверение, че за тях е създадена нова работа, или доказателство за наличие на огромно богатство. Правилата се прилагаха стриктно.
Това превърна всеки гражданин на Първичен свят в богаташ. Богаташ не на Първичен свят, а потенциално. Всеки, от оторизирания дипломат до най-дребния уличен търговец, можеше да продаде своето гражданство срещу колосален откуп.
Но гражданите на Първичен свят не го правеха. Повечето предпочитаха да си траят в бедност (макар и относителна бедност, предвид гарантирания доход, дажбите, възможностите за почивка и жилищното обезпечение), вместо да емигрират и забогатеят. Първичен свят беше Центърът, „Дворът на хилядата слънца“, и кой щеше да предпочете да се махне оттук, ако той, тя или то имат избор?
Понякога Императорът — пиян, обезсърчен или ядосан — усещаше, че решението е да национализира всички сгради и да разкара всички от планетата. Но си даваше сметка, че свободните му предприемачи капиталисти и на това ще му намерят майстора.
Затова беше по-лесно да остави нещата каквито са и да търпи по-дребните неприятности като гъстота на населението или градските карти, които остаряваха трийсет дни след издаването им.
В добавка към градовете и парковете Първичен свят беше фрашкан с имения. Повечето отдадени под наем имения бяха възможно най-близо до Имперския кръг. Близостта на нечие жилище до двореца бе поредният критерий за обществен статут.
Имаше и още една, последна сграда на терена на главния дворец на Императора. Намираше се на десетина километра от Аръндел и приютяваше Имперския парламент. Налагаше се да се изгради и нещо като двор, в края на краищата. След като утвърди постройката, Вечният император веднага поръча да вдигнат висока един километър живописна планина между собствения му замък и парламентарния билдинг. Вярно, че трябваше да си има работа с политици, но не искаше да му се мяркат пред очите, докато си прекарва свободното време.
И така, Първичен свят представляваше доста странно място. Най-доброто и най-лошото, което можеше да се каже за него, бе, че върши работа… донякъде.
Пневмометрото свързваше градовете, а грависледите осигуряваха вътрешносистемния превоз. Извънсистемните товари, пристигащи на Първичен свят, се разтоварваха на някой от планетарните спътници или на изкуствените космодруми, оказали се необходими поради имперската експанзия. Оттам те или се претоварваха на заминаващи за други светове транспортьори, или, ако бяха предназначени за самия Първичен свят, се спускаха с лихтери на повърхността на планетата.
На Първичен свят имаше пет транспортни космодрума. И като всяко пристанище откакто свят светува, бяха мръсни и в окаян вид.
Най-голямото пристанище, Соуард, бе най-близкото до Фоулър. На един километър от главната площадка на Соуард се намираше „Ковенантър“.
Като всичко останало на Първичен свят, Соуард имаше проблеми с разширяването. Складовете и товарните платформи трябваше да са разположени колкото може по-близо до терена за кацане.
Съпътстващите сгради, като залите за отдих, офисите, баровете и прочие, бяха построени над складовете с площ от един квадратен километър. Товарните рампи — кои механизирани, кои не — се издигаха над площадката за кацане към подобните на гигантски паяжини стоманени мрежи, крепящи помощните постройки.
„Ковенантър“ се намираше на три нива над повърхността. За да стигне до бара, човек трябваше да премине по една товарна рампа, по един ескалатор и после да се изкачи по омазаните стъпала. Въпреки това „Ковенантър“ обикновено беше претъпкан.
Но не през нощта.
Не в дъждовно време.
Годфри Алейн пристъпи в сенките над ескалатора и изчака да види дали има „опашка“.
Изтекоха няколко минути и той не чу нищо освен шуртенето на дъждовната вода надолу по рампите. Придърпа плътно около себе си дъждобрана и изчака още.
Алейн беше напуснал хотелската си стая във Фоулър. Четири други наети „безопасни“ квартири му бяха осигурили временна сигурност, възможност да провери дали не го следят и да се преоблече. Като че ли беше чисто.
Някой по-опитен оперативен работник сигурно щеше да го посъветва да пробва с не толкова скъпо облекло; последното му облекло и последното му местоположение можеше да го превърне в потенциална жертва на пристанищните катили.
Но Годфри Алейн не беше шпионин; за него изкуството на шпионажа бе втора специалност. За повечето обитатели на Империята Алейн беше терорист. В собствените му очи, в тези на неговите съмишленици революционери, както и на световете на Таан, Алейн беше борец за свобода.
Колкото и да звучеше странно, Алейн не беше толкова фактор на политика, колкото на популационно движение. Световете на Таан, заселени първоначално от ниско-технологични бегълци, гарантираха, че Империята ще ги остави на мира. В първоначалния си вид световете на Таан — група планети в един доста просторен звезден куп — обещаваха спасение от всякакво имперско вмешателство. Но разширяването на жизненото пространство на Таан на свой ред гарантираше, че рано или късно интересите на Империята и на Таан ще се пресекат, както се беше случило преди няколко поколения, когато заселниците на Таан се бяха преместили от собствените си системи към погранични светове, вече заети от малки количества имперски първозаселници.
Двете твърде различни култури скоро влязоха в конфликт и всяка от двете страни писна за помощ. Съотечествениците на таанците не можеха да им осигурят пряка въоръжена подкрепа, нито пък бяха готови да рискуват пряка конфронтация с Империята.
Империята, от друга страна, не можеше да си позволи нещо повече от символични гарнизонни сили, съставени от второкласни и третокласни войскови части, които да „бранят“ имперските заселници от таанските колониалисти.
Системата Калтор, на която бе роден Алейн, беше една от въвлечените в конфликта. Тъй като таанската диаспора се държеше обединена и социално, и икономически, това им даваше доста предимства пред по- малко съюзените имперски обитатели. Но имперските първозаселници бяха принудили гарнизонните части на Калтор да отстъпят и смятаха, че имперското присъствие им гарантира някаква власт.
Ситуация като тази поражда погроми. И в един такъв погром родителите на Алейн бяха убити.
Момчето Алейн видя труповете на родителите си, видя как имперските военни вдигат рамене — „нещастен случай“ — и тръгна на училище. Училището учеше как да превърнеш гравислед в камикадзе или в бомба с часовников механизъм; как да преоборудваш миньорски лихтер в междузвезден кораб; как да си направиш огнестрелно оръжие от водопроводна тръба; и — най-важното — как да превърнеш една разпасана тълпа в здраво организирано на клетъчен принцип съпротивително движение.
Съпротивата се разпростря, от един заселнически свят на друг, уж все осъждана от далечните планети на Таан, но все подкрепяна с „чисто“ въоръжение и морална поддръжка; непрекъснато отблъсквана от имперските заселници и пребиваващите в сектора „умиротворителни“ сили; непрекъснато нарастваща.
Алейн беше водач на съпротивата — през петдесетте години, откакто бе видял мъртви родителите си сред руините на къщата им, беше станал шеф на освободителното движение на Граничните светове.
Така се стигна до поканата да посети родните си светове като представител на огромно военизирано движение. Връщането у дома — политическия и идеологически дом, който никога не бе виждал, световете
