Дворът на хилядата слънца

уволнявам.

Императорът се надигна. Олюля се. После изведнъж се укрепи.

— Яхнията „Анджело“ — изкусително възкликна той. — Само това ще ти спаси кариерката.

— К’во по дяволите е „яхния «Анджело»“?

— Не ти трябва да знаеш. Ако знаеш, няма да ядеш. Лекува рак… о, т’ва вече го излекувахме, нали… Все едно… Номерът е яхния „Анджело“. Само това ще ни размрази задниците.

И залитна към изхода. Стен го последва с красива строева стъпка на зигзаг.

Щом Стен помириса миризмите в частната кухня на Вечния император, стомахът му изръмжа от глад. Както беше пиян, загледа с възхищение как не по-малко пияният Император върши големи и по-малки чудеса. По-малките чудеса се изразяваха в странните подправки и треви. Голямото чудо беше, че Императорът, натряскан със стрегг, можеше да борави с древния френски нож, да кълца като машина зеленчуци и месо на ситни късчета, да мери пропорциите и… да поддържа смислен и ясен донякъде разговор.

— Сипи по едно. Не бой се. Яхния „Анджело“. Ей с’а.

Стен отпи предпазливо и усети как изстудената огнена мълния се плъзна по гърлото му. Този път обаче ефектът беше по-различен. Това, че седеше в свръхинтимното владение на Императора, добавено към факта, че наистина беше крайно време да се върне към капитанските си задължения, моментално разчисти от главата му алкохолната мъгла.

Кухнята беше четири-пет пъти по-голяма от повечето подобни помещения на Първичен свят от четиридесети век, в които храната обикновено се приготвяше скрито от компютри и роботи. Имаше някои модерни атрибути — скрити долапи и боксове за складиране на екологична храна, които се задействаха с едно натискане с пръст. Поддържаше освен това пълна антибактериална стерилност и притежаваше свръхинтелигентна система за изхвърляне на отпадъци, която обаче Императорът рядко използваше. Общо взето той или забърсваше това, което според Стен трябваше да са отпадъци, обратно в долапите, или хвърляше разни неща в съдове, които Стен по-късно разбра, че са тенджери за варене на бульон.

Най-внушителната мебел в помещението беше огромният касапски плот, направен от рядко твърдо дърво, което се наричаше „дъб“. В центъра на плота за кълцане имаше една стара мивка неръждавейка. Беше вградена малко по-ниско от плота, непрекъснато се обливаше със ситни водни пръски и след като накълцаше нещо, Императорът забърсваше всичко, което не става за яхнията, в мивката и то моментално изчезваше.

Точно зад Императора имаше огромен комплект за готвене от черен чугун и лъскава стомана. Включваше пещ с доста дебели стени, единичен грил, няколко котлона и открита скара. От меката миризма, лъхаща от готварския мастодонт, Стен заключи, че действа с някакъв вид естествена газ.

Стен зяпаше, а Императорът работеше усърдно и съпътстваше действията си с обяснителен коментар. Доколкото Стен схвана, първо действие от бъдещата яхния „Анджело“ се състоеше от тънко нарязано чоризо — мексикански твърд суджук, обясни Императорът. Суджукът с една пълна шепа чесън бяха запържени в подлютен с тайвански пипер зехтин. Вкусно лютивата миризма проби стреггските изпарения и удари Стен право в ноздрите. Той отпи от чашата си и заслуша приказките на Императора.

— Едно време не мислех много за яденето — рече Императорът. — Освен като за гориво. Нали знаеш, стомахът ти се оплаче, напълниш го там с нещо и си гледаш работата.

— Схващам — отвърна Стен, спомнил си за дните като работник мигри.

— Знаех си, че ще схванеш. Все едно, бях типичен млад космически инженер. Свърша си работата за компанията и си карам кефа във времето за чукане и поркане с джойгърлите и пиячката. Храната даже сякаш само ми пречеше за тия неща.

Стен разбра и това. Не се различаваше много от дните му като новобранец.

— После, като почнах да се катеря по стълбата на компанията, почнаха да ме пращат на все по-дълги задачи. Адски досадно е. Единственото ти развлечение става папото. И все бебешки кашички. Тъй че почнах да се бъзикам. Спомнях си неща, дето ми ги спретваха тате и баба. Опитвах се да ги повторя.

Чукна се по главата.

— Странно, как се запазват тука всички неща, които си помирисвал или вкусвал някога. След това ти трябва само малко повече практика, да си настроиш езика. Като ей тая яхния например. Най-добрият илач, изобретяван срещу махмурлуци. Един стар мексикански пират ме научи… майната му, това е друга история.

Спря да реже и отпи от стрегга. Усмихна се и плисна от съдържанието на чашата в пържещото се чоризо. После отново се захвана с текущата задача — да нареже четири-пет глави лук и няколко домата.

— Скачаме доста години напред. Доста след като открих АМ2 и почнах да сглобявам цялата скапана империя…

Мозъкът на Стен изведнъж се завихри. АМ2. Началото на Империята. Това, за което говореше с такава лекота мъжът пред него, с вид на трийсет и няколко годишен, бяха неща, за които човек можеше да прочете в историческите видеотомове. Винаги си беше мислил, че са повече легенда, отколкото факт. Но ето че сега най-спокойно си бъбреше с човека, който уж бе започнал всичко това… по дяволите, преди близо двайсет века. Императорът продължи, сякаш разправяше за вчера:

— И ето ме мене. Клеча си аз на лаврите и ми е тъпо. Скука — да полудееш. Затиснал си една дузина звездни системи и всичко си действа гладко. Няколко трилион трилиона мегакредита в банката. Е? К’во да ги правиш толкова пари?

Посочи на Стен да напълни чашите със стрегг.

— Тогава се сетих, че мога да се оправя. Просто можех да си готвя каквото си ща. Само че не ми харесват модерните манджи, дето ги правят през последните шест-седемстотин години. Старото по ми пасва. Затова почнах да експериментирам. Да си спомням. Да купувам стари готварски книги и да съживявам неща, които звучат вкусно.

Императорът се обърна, извади от един охладителен бокс половинкилограмово парче прясно телешко и започна да го кълца ситно.

— По дяволите! Добър начин да си убиваш времето. Особено когато го имаш предостатъчно.

Императорът спря огъня под тигана с наденицата и чесъна, сложи да се нагрява друг тиган с подлютено масло и пусна в него щипка девесил, малко пикантина и бабина душица, после разтри в длани няколко сухи клонки розмарин и хвърли и тях отгоре. Разбърка сместа, помисли малко, после сипа вътре парчетата домат и ги запържи. Спря огъня и отново се обърна към Стен. Изгледа замислено младия капитан, след което отново заговори, като през това време отъркалваше парченцата телешко първо в брашно и после в паница със семе от люти чушлета.

— Предполагам, че от ваша гледна точка, капитане, аз дрънкам безинтересни неща, случили се преди много време. Старчески брътвежи. Несвързани с днешното време.

Стен тъкмо се накани да възрази съвсем искрено, но Императорът вдигна императорската си ръка. Още се държеше на крака.

— Мога да ви уверя — заяви той доста трезво, — че вчерашните дни ми изглеждат точно толкова близки, колкото вашите — на вас. Така. Сега на съществения въпрос за тази вечер.

Изля в гърлото си половин чаша стрегг, колкото да наблегне на важността на въпроса, и изгледа Стен изпод вежди.

— Как по дяволите я караш, капитан Стен? И как по дяволите я харесваш тая скапана длъжност?

Стен помисли много бързо. Първо правило в „Наръчник по оцеляване на младшия офицер“: когато старши офицер те попита какво мислиш, лъжеш безобразно.

— Напълно ми харесва — отвърна Стен.

— Скапан лъжец — заяви Вечният император.

Второ правило в горния наръчник за поркане с по-старши: хванат ли те, че лъжеш, излъжи пак.

— Не, сериозно — каза Стен. — Това е може би една от най-интересните…

— Второ правило не върви, капитане. Назубреното го зарежи.

— Това е едно досадно място, фрашкано със скучни хора, а аз никога не съм давал пет пари за