— Или нашите искания ще се изпълнят незабавно, или този човек е мъртъв! — Усиленият му глас отекна сред каменните изваяния на замъка, в седемстотинметровата пустота надолу и над парадния площад.
На сто метра по-долу и вдясно Стен провери крако/ръкохватките си. Свитите му пръсти се бяха впили в цепнатините на мазилката в камъка. Единият му крак висеше в празното, другият здраво се беше лепнал в лицето на старши халвидар Лалбахадур Тапа. Уилигънът на Стен висеше от стегата на тъмнокафявия му боен костюм. На едната му ръка над лакътя беше защипана кутията с катераческата нишка. В края й висеше алпийска кука.
Над тях гласът на терориста избоботи отново:
— Имате само секунди да вземете решението си и да спасите живота на този човек!
Лявата ръка на Стен посегна нагоре и настрани за нова опора. За миг му се стори, че я е напипал, но мазилката се откърти и той за малко не залитна. Отдръпна насила тялото си, залепило се инстинктивно към стената, и вдиша дълбоко.
— Кафа хунну банда марну рамро — измрънка болезнено Лалбахадур под него.
— Но бъзливците живеят по-дълго, по дяволите! — изсумтя Стен, надигна се с една ръка и повдигна двете си стъпала. Алпийските му боти намериха опора. Вдишване… още едно… и той отново се превърна в машина за катерене. Лалбахадур и останалите от взвода на гурките се закатериха под него по отвесната гранитна стена към двамата горе.
На пет метра под парапета Стен стигна малка издатина. Докосна втората кутия с катераческа нишка на кръста си и от нея се изплю бяла паяжина, докосна каменната повърхност и го привърза.
Стен махна с ръка навън и към кръста си — сигнал, че се е укрепил и може да подсигури изкачването на бойците. От трета кутия, отзад на екипировката му, се спусна нишка към гурките долу.
Лалбахадур се изкачи по нишката плътно вдясно от Стен и се укрепи на позиция.
Без да му обръща внимание, Стен натисна пръскалото на въжекутията на ръката му и пусна около петнайсет метра с куката в края. Освободи едната си ръка от стената и я напъха във въжената ръкавица, защипана към една от металните скоби, след което започна да люлее ритмично куката. После я заметна рязко.
Двайсетграмовата кука изсвистя нагоре и се уви два пъти около дулото на някакво архаично оръдие, показващо се от зъберите.
Стен щракна специалните си джумари на синтетичното въже и запълзя нагоре, докато мъжът в синия гащеризон зяпаше навън, осветен от лъчите на прожекторите. Изобщо не видя как Стен изпълзя като гущер, шмугна се покрай оръдието и стъпи на бойниците.
— Чакахме достатъчно дълго — избоботи гласът, както си му беше ред. Ножът се вдигна за фаталния удар… а Стен се показа от сенките, надигна се, едната му ръка удари мъжа в лицето, а другата изхвърча напред и блокира ножа.
Мъжът с гащеризона залитна. Шамбеланът за миг се олюля на самия ръб на бойниците, но успя да се закрепи. Мъжът с ножа се съвзе и понечи да нападне.
Но Стен вече атакуваше. Юмрукът му улучи терориста в слепоочието и той рухна като чувал.
Зад бойниците другите терористи се извърнаха, усетили заплахата. Но беше късно. Гурките се изсипаха от тъмното и дългите остриета на прочутите им кукри засвяткаха в сенките. И за пореден път над замъка прокънтя викът „Айо Гуркали!“, бойният вик, карал хиляди поколения злонамерени типове да преосмислят намеренията си.
Терористите изпопадаха до един.
Лалбахадур ги провери, за да се убеди, че всички наистина са аут. Наик Таман Гурунг свали ракетната мортира от гърба си и я закрепи. Стен кимна, мортирата блъвна пламък и зарядът изхвърча нагоре в тъмното, после се изви на дъга и изтътна долу на парадния площад.
Гурунг върза въжето, тръгващо от мортирата и залепено долу на един зъбер на парадния площад, и се ухили на Стен.
— Сега правим баранг, капитане.
— Взвод, стани! — изрева Стен. — На три —
Първият се задейства. Таман щракна джумарските скоби към нишката, продължаваща на повече от седемстотин метра надолу до плаца, метна нагоре крака и се понесе със свисък по почти невидимото въже към безопасността.
Стен отдаде чест на шамбелана.
— Сър.
Адмирал Ледох се смръщи, намести по-здраво високата церемониална шапка на главата си, взе двата джумара, които му подаде Стен, след което и той изчезна надолу по нишката.
Стен беше следващият. Метна се и полетя на малките скоби към твърдия бетонен терен. Пусна се в последния миг, измъкна ръцете си от дръжките на джумарите, приземи се и се превъртя два пъти.
Зад него Лалбахадур и останалите се пуснаха от въжето, приведоха се в опрятен вид и на бегом се строиха във взводна формация. Адмирал Ледох, леко останал без дъх, направи две крачки напред и отдаде чест. Над него Вечният император изръкопляска. В този миг половината милион зрители, изпълнили трибуните, обкръжаващи дългия пет километра параден плац избухнаха в бурни аплодисменти — аплодираха колкото гурките, Ледох и Стен, толкова и „терористите“, които на свой ред се кланяха горе.
Ледох смъкна с отсечен жест ръката си и с пъхтене се заизкачва по стъпалата, водещи към имперската ложа. Докато успее да се изкачи до подиума, Императорът вече му бе поръчал и пиенето го чакаше. След като Ледох гаврътна чашата и тръсна глава, Императорът го запита ухилен:
— На кого му хрумна идеята с тая тъпа шапка?
— Моя е, сър.
— Аха! — Императорът се изкиска. — Как по дяволите успя да я задържиш по време на тоя смъртоносен хързул?
— Суперлепило, водоразтворимо.
— А, добре. Няма начин да го понеса това… това… нощно гърне на главата на някой, когото трябва да виждам всеки ден. — И без да дочака отговор, добави: — За бога, Мик, удари му още едно! Все пак не всеки ден играеш Тарзан.
Втората заповед бе изпълнена бързо и с благодарност.
Императорът празнуваше едно свое изобретение — Деня на империята.
Беше започнал церемонията преди повече от петстотин години, за да ознаменува спечелването на някаква война, за която отдавна бе забравил.
Сценарият беше прост: веднъж в годината — всяка година — Имперските сили изнасят показно, всеки на който там свят е назначен — и всички са поканени.
Разбира се, в Деня на империята бе вложен повече замисъл от един обикновен парад. В почти всичко, което вършеше Вечният император, бе вложена вторична и третична цел. Демонстрацията на оръжие можеше не само да увери гражданите на империята, че са „закриляни“ и „защитавани“, но Денят на империята също така трябваше да обезкуражава потенциалните „гадняри“ да не плетат „зли коварства“, най-малкото против имперските интереси.
Най-внушителното представление в Деня на империята ставаше, естествено, на Първичен свят. С годините Денят на империята се бе превърнал в кулминацията на двуседмични празници на атлетиката, изкуствата и военната мощ. Може да се каже, че беше нещо като кръстоска между сатурналии, октомврийски паради, олимпиади и първомайски манифестации. Само за тази нощ Имперският дворец беше широко отворен за всички, което само по себе си бе доста вдъхновяващо.
Главната резиденция и команден център на Императора, дворецът, бе разположен в кръг от паркове с диаметър петдесет и пет километра. Мярката петдесет и пет километра беше важна, тъй като това бе границата на видимост до хоризонта на Първичен. Императорът не обичаше да се спъва в хора, чието присъствие не е планирал той самият.
В центъра на кръга от фризирани в диво разнообразие паркови пространства се намираше самият главен дворец, във възможно най-първичния стил „крепостни зъбери“, обхващащ зона с размери шест на два километра.
