През входния портал нададоха вой два огромни грависледа — натоварени със стоманени платна, бетонни блокове и въжета. Забръмчаха бавно над парадния плац, всеки на метър над бетона; спираха на равни интервали. При всяка пауза плувнали в пот войници скачаха от следите и разтоварваха част от платната или блоковете. До всяка камара оставяха нахвърляни въжета и кабели. Докато грависледите спрат непосредствено до Имперския подиум, дългото поле бе заприличало на детска стая, в която детето е разхвърляло кубчетата си. Или, както беше в дадения случай, на импровизирана писта за бягане с препятствия.
Плъзгачите се издигнаха над замъка и две огромни мишени — със солиден стоманен гръб и три метра дебела подплата — бяха смъкнати от стените на замъка и провиснаха на четиристотин метра над полето. А после с гръмки звуци от портите излязоха с маршова стъпка шест бенда. Някои сведущи във военните детайли типове знаеха, че мелодията е официалната маршова песен на Имперската артилерия, но никой не знаеше, че всъщност е стара мръсна войнишка песничка, понякога наричана „Космати са ушите на наш’те канонири“.
След това през портите над парадния плац влязоха два по-малки грависледа. Всеки караше по двайсет същества и едно оръдие. Оръдията не бяха от гигантските бойни мазери или пък от малките, но високосмъртоносни лазербластери, каквито използваше Имперската артилерия. Колесните оръдия — планински топове — бяха само малко по-млади от черния барут и се зареждаха откъм дулото, като зеещите горе от бойниците топове.
Четиридесетимата разтовариха топовете, строиха се бежешком повзводно и замръзнаха. Командирите на всяка група отривисто отдадоха чест и задържаха позата, при което едно от барутните оръжия на бойниците на замъка гръмна и хвърли облак бял прах над парадния плац. След което четиридесетимата канонири започнаха.
Събитието го наричаха различно — „артилерийското състезание“, „мъкненето на топ“ или „впечатляващата тъпота“. Целта на надпреварата между двата отбора беше съвсем елементарна. Всеки от екипите трябваше да придвижи един топ от първоначалното му положение през препятствията до място близо до Имперския подиум. Там оръдието трябваше да се зареди, да се прицели в една от мишените и да гръмне. Първият екип, който изпълнеше упражнението и свалеше мишената, печелеше.
Не се допускаха никакви антигравитационни устройства, нито заобикаляне на препятствията. Напротив, всеки топ трябваше да бъде разглобен и след това пренесен/надигнат/смъкнат/хвърлен през бетонните блокове. Състезанието изискваше гимнастични умения. Тъй като всеки отбор трябваше да придвижи по около хиляда кила метал, шансовете да се премажат телесни части бяха доста високи. Все пак да си в отбор по мъкнене на топове беше висока чест сред Имперската артилерия.
Тази година надпреварата беше особено интересна: за пръв път финалният кръг беше не между гвардейски дивизиони. Вместо това отбор от нехуманоиди от XVIII Планетарна десантна част щеше да се състезава срещу най-изявените мъже и жени от Трети гвардейски дивизион.
Друга причина за зрителския интерес, разбира се, се криеше в обстоятелството, че мъкненето на топове бе единственото събитие в Деня на империята, в което можеше да се залага. Официалните облози бяха необичайни: осем на пет в полза на Трети гвардейски. Само че действителното залагане вървеше малко по-другояче. Човеците от Първичен свят чувстваха, че нечовеците, н’раня, са долни псета, и предпочитаха да влагат кредитите си съответно. Нехуманоидите обаче изпитваха малко по-различни чувства и предпочитаха да подкрепят фаворитите.
Понякога боговете подкрепят сантименталните. Н’раня бяха донякъде антропоидни и тежаха по около триста кила парчето. Плюс това расата им, еволюирала като обитаващи дървесата месоядни на един покрит с джунгли свят, имаше инстинктивен усет за геометрията и тригонометрията.
Действията срещу отбора на н’раня бяха стара традиция в „как става мъкненето на топ“. За гвардейците упражнението протичаше по следния начин: командирът на оръдието мяташе един поглед по терена и хукваше към първото препятствие. Там го чакаха двама души, вече пренесли оръдейния мерник. Те буквално вдигаха командира на батареята и мерника по стената. Той им помагаше да се качат, след което продължаваше към второто препятствие.
През това време оръдието биваше разглобено на дуло/лафет/станини/откатен механизъм и го домъкваха до подножието на същата стена. Хвърляха въжета на първите двама, те се превръщаха в човеко-скрипци и чарковете поемаха нагоре по стената. Други се изкатерваха по същата скала, награбваха чарковете и ги спускаха от другата страна.
Н’раня обаче бяха по-елементарни. Те бяха установили, че по двама н’раня могат да носят всяка част, и действаха съответно. Всяка част на оръдието се пренасяше ръчно и биваше „хвърлена“ на други двама н’раня, които чакаха горе. После я спускаха на други двама от другата страна.
И така продължаваше, умни екипни действия срещу груба сила. Н’раня се придвижваха напред по повдигателната мрежа, тъй като носачите н’раня, без да си правят труд да си прехвърлят чарковете, просто напираха през нея.
Гвардейците, от своя страна, стигаха до предната част на стоманения паяк, уникално накланяйки скелетната структура
Когато двата отбора с пъхтене преодоляха последното препятствие и започнаха да сглобяват топовете, гвардейският отбор явно водеше със секунди.
Н’раня едва бяха успели да си сглобят оръдието, когато гвардейският командир на батарея тикна мерника на оръдието и двамата зареждачи набутаха заряда. За да спечели, на гвардейския екип му оставаше само да намести станините и да стреля.
И тогава н’раня промениха правилата. Командирът на батареята заряза и мерници, и всичко, и насочи ръчно дулото на топа. Извърна глава, докато вкарваха заряда, и прецени наклона на окомер. Н’раня се дръпнаха встрани и командирът им стреля. Мишената бе поразена точно в центъра.
Имаше предявени възражения естествено, но в края на краищата букърите макар и с неохота платиха на заложилите на н’раня.
Същевременно в гвардейските дивизиони се предаде заповедта, че новобранците, специализиращи артилерия, ще бъдат „учтиво посъветвани“ да прекарат известно време на световете на н’раня.
Танз Суламора не остана никак доволен от развоя на нещата, особено след като неговият „патриотичен дълг“ току-що му беше коствал тлъста пачка.
Когато чу, че ИЗ-ове ще бъдат допуснати да се състезават в мъкнене на топ, се беше ужасил. Беше му се сторило, че няма да е проява на добра имперска политика да се позволи нехуманоиди да бъдат публично унизени в Деня на империята.
Второто му стъписване последва, когато разбра, че Първичен свят твърдо залага на н’раня. Патриотизмът изискваше Суламора да подкрепи гвардейския отбор. Въпросът не бе в загубата на кредити. Просто състезанието не беше честно. Н’раня в края на краищата бяха обитатели на джунгли, само с едно стъпало над канибализма. Разбира се, че предимството им беше нечестно. Естествено че щяха да бъдат по- добрите в носенето на големи тежести и прочие. Редно беше императорът да осъзнае, мрачно разсъждаваше Суламора, че макар нехуманоидите да са необходима част от Империята, те определено трябва да разберат колко ниско стоят в стълбицата на социалната еволюция.
Което неизбежно напомни на Суламора къде седи самият той. След всичко, което беше направил за Империята, от благотворителни дарения до финансовата подкрепа за патриотичното изкуство и до помощта за самия Двор, защо не го бяха поканили в Имперската ложа в Деня на империята? Или поне да му предложат кабина по-близо до Имперския подиум, а не тая скапана седалка почти в края на първия кръг, близо до второкласната зона?
Императорът, помисли Суламора, започваше да се променя — промяна, която, съвсем справедливо разсъждаваше търговецът, бе показателна за нарастващата корупция в самата Империя.
Денят на империята определено не радваше душата на Танз Суламора.
Разбира се, за всеки Ден на империята имаше и по един гвоздей на програмата. И естествено всяка година гвоздеят трябваше да е по-голям и по-добър от предишната година.
За щастие организаторите на сегашното тържество нямаха особено сериозен повод за притеснения. Предишната година гвоздеят на програмата бе възложен на Осма гвардейска дивизия, която бе намислила
